Адам за малко щеше да съобщи за предложението си, но тонът на Чарлз го накара да се откаже.
— Знаеш ли — поде Чарлз, — преди малко се отби Алекс Плат. Никога не можеш да познаеш какво му се е случило. Намерил цяло състояние.
— Тоест как?
— Ами нали помниш онова място в имота му, дето стърчи един гъстак от кедри, знаеш го, досам пътя.
— Знам го. И какво?
— Алекс се движел между дърветата и каменната си ограда, зайци дебнел. И намира пътна чанта с прилежно подредени мъжки дрехи. Всичко подгизнало от дъжда. Изглежда, от доста време е била там. Вътре имало и дървено сандъче с ключалка. Разбил го и какво да види — близо четири хиляди долара. Намерил и дамска чанта, но била празна.
— И никакво име, нищо?
— Това е чудното. Никакво име, нито на дрехите, нито на бельото. Като че ли човекът е държал да остане неизвестен.
— Ще ги задържи ли Алекс?
— Отнесъл всичко на шерифа. Шерифът ще даде обявление и ако никой не се обади, остава за Алекс.
— Положително някой ще се обади.
— И аз тъй мисля. Но не му казах на Алекс. Беше толкова доволен. Но интересна работа, да няма етикетчета с име, не да кажеш, че са били отпрани, ами изобщо да няма!
— Много пари са това — каза Адам. — Не може да не си ги потърсят.
— Алекс доста се повъртя. Жена му, знаеш, навсякъде си вре носа. — И Чарлз замълча. — Адам — рече накрая, — имаме да си говорим нещо. Цялата околия вече шушука.
— За какво? Какво искаш да кажеш?
— По дяволите! За това… това момиче. Не може при двама мъже да живее момиче. Алекс разправя, че жените наоколо били страшно разлютени. Адам, не е за нас такова нещо. Тукашни сме, с добро име…
— Искаш да я изгоня, преди да е оздравяла?
— Искам да се отървем от нея, да си ходи! Не ми се нрави.
— Така си беше от началото.
— Знам. Не й вярвам. Тука има нещо… нещо, не го знам какво е, но не ми харесва. Кога ще я изхвърлиш?
— Да ти кажа ли — бавно изрече Адам, — нека остане още една седмица, после ще се погрижа за нея.
— Обещаваш ли?
— Обещавам.
— Слава Богу, ще трябва да съобщя на жената на Алекс. Оттам нататък тя ще разнесе вестта. Господи, колко ще се радвам отново да си останем сами! Надявам се, че още не й се е върнала паметта.
— Не е — отвърна Адам.
6
Пет дни по-късно, Чарлз бе отишъл да купува фураж за телетата, Адам впрегна и докара кабриолета пред кухненските стъпала. Помогна на Кати да се качи, с едно одеяло зави коленете й, друго наметна върху раменете й, подкара към околийското управление и там мировият съдия ги венча.
Когато се върнаха, Чарлз си беше дошъл. Изгледа ги кисело, като влязоха в кухнята, и рече:
— Помислих, че си я качил на железницата.
— Ние се оженихме — простичко каза Адам, а Кати му се усмихна.
— Защо? Защо трябваше?
— А защо не? Не може ли човек да се ожени?
Кати веднага се шмугна в спалнята и затвори вратата. Чарлз се разбесня:
— Пет пари не струва тая, казвам ти! Курва!
— Чарлз!
— Казвам ти, курва и половина! За нищо не бих й повярвал. Кучка! Уличница!
— Стига, Чарлз! Стига, предупреждавам те! Затваряй си мръсната уста за жена ми!
— Жена! Колкото една безстопанствена котка!
— Според мен ти ревнуваш — бавно каза Адам. — Май ти имаше намерение да се ожениш за нея, а?
— Ама че загубен глупак! Аз да ревнувам! Дето не мога с нея под един покрив да живея!
— Няма да ти се наложи — спокойно рече Адам. — Заминавам. Ако искаш, ще ти продам половината, вземи цялата ферма. И без това винаги си ламтял за нея. Остани си тук, докато изгниеш!
— Няма ли да се отървеш от нея? — Чарлз бе снишил глас. — Умолявам те, Адам. Махни я! Ще те разкъса на парчета, ще те унищожи, Адам, ще те довърши!
— Отде знаеш толкова за нея?
Очите на Чарлз изстинаха.
— Не знам — каза той и стисна уста.
Адам изобщо не попита Кати иска ли да вечеря с тях. Отнесе две чинии в спалнята и седна до нея.
— Заминаваме — каза й той.
— Нека да си отида! Моля ти се, пусни ме да си отида! Не искам заради мене да се намразвате с брат си. Не мога да си обясня защо не ме обича.
— Според мен ревнува.
— Ревнува? — Очите й се присвиха.
— На мен поне така ми се струва. Но няма защо да се безпокоиш. Ние ще се махнем. Заминаваме за Калифорния.
— Не искам да отида в Калифорния — тихо рече тя.
— Глупости! Там е чудесно, слънчево през цялото време, красиво…
— Не искам да ходя в Калифорния.
— Сега си моя жена — меко рече той, — искам да дойдеш с мене.
Тя замълча и повече нищо не каза.
Когато чуха Чарлз да тръшва вратата, Адам се обади:
— Така е по-добре за него. Ще се понасвятка и ще му поолекне.
Кати сведе скромен поглед към пръстите си.
— Адам, аз не мога да ти бъда жена, докато не оздравея напълно.
— Зная — каза той, — разбирам. Ще почакам.
— Но искам да останеш при мен. Страх ме е от Чарлз. Толкова ме мрази!
— Ще си внеса походното легло, тъй че ако се уплашиш, само ме извикай. Протегни се и ме бутни.
— Колко си добър — рече тя. — Няма ли да изпием по един чай?
— Разбира се, и на мен ми се пие. — Донесе димящите чаши и се върна за захарницата. После се намести на стола до леглото й. — Доста е силничък. За тебе не е ли много силен?
— Силен го обичам.
Той допи чашата си.
— Не ти ли се стори малко особен? Вкусът му сякаш… — Ръката й подскочи към устата.
— А! Я да опитам. — И сръбна от утайката. — Адам — извика, — сбъркал си чашата, моята си взел! Бях си сложила лекарството.
Той облиза устни.
— Надявам се, няма да ми навреди.
— Че няма, няма — тихо се засмя тя. — Но дано не се наложи да те будя посред нощ.
— Защо?
— Защото си ми изпил приспивателното. Едва ли ще можеш лесно да се пробудиш.
Колкото и да се стараеше да остане буден, Адам затъваше в тежък опиев сън.
