Лицето на Уил светна.
— Сериозно? Как са те?
— Прекрасно. Да знаеш, баща ти е истински комик, направо гений!
Уил се ухили.
— Вечно ни разсмиваше като малки.
— Но е и мъдър човек, Уил. Показа ми какъв нов вятърен двигател е измислил, най-страхотното нещо, което бях виждал.
— Ох, Господи — възкликна Уил, — значи пак ще опрем до патентните власти!
— Но този е добър — рече Хорас.
— Те всички са добри. Но печелят единствено патентните агенти. Майка ми се е побъркала.
— Предполагам, имаш друга идея.
— Единственият начин да се печелят пари — каза Уил — е да продаваш нещо, което друг е произвел.
— Прав си, Уил, но този е най-страхотният вятърен двигател, който си виждал.
— Значи и тебе те е спечелил.
— Така излиза. Но нали не би искал от него да стане друг човек?
— О, не, за Бога! А ти си помисли какво ти казах.
— Дадено.
— Имай си го наум! — додаде Уил.
Длъжността на шерифа не е лека. И щастлива можеше да се смята онази околия, която от торбата с късметите при избори успяваше да измъкне добър шериф. Сложна длъжност. Очевидните задължения на шерифа — да налага закона и да поддържа реда — бяха далеч от най-съществените. Вярно, шерифът е и околийски представител на въоръжените сили, но в една общност, кипяща от индивидуалисти, грубият или глупав шериф не се задържа дълго. Имаше водни права, спорове за граници между имотите, отвлечени конфликти, домашни взаимоотношения, въпроси за бащинство — и всичко това трябваше да се решава без силата на оръжието. Добрият шериф прибягва до арест само когато нищо друго не е помогнало. Най-добър беше не шерифът, който е най-добър побойник, а най-добър дипломат. Добър беше и шерифът на околията Монтерей. Притежаваше блестящата дарба да си гледа работата.
Хорас влезе в канцеларията на шерифа, намираща се в стария околийски затвор, някъде към девет часа и десет минути. Стиснаха си ръце, обсъдиха времето и реколтата и най-сетне Хорас бе готов да пристъпи към същността.
— И така, сър — почна той, — трябваше да дойда при теб за съвет. — И му разказа цялата история с най-малките подробности: какво е чул от всекиго, кой как е изглеждал, кое време е било, накратко всичко.
След миг-два шерифът притвори очи и сплете пръсти. От време на време прекъсваше разказа, отваряйки очи, но без да тълкува.
— И ето тук се натъкнах на засечка — каза Хорас. — Не успях да открия какво се е случило. Не можах дори да разбера как изглежда тази жена. Не друг, а Джулиъс Юскадай ме посъветва да се срещна със Самуел Хамилтън.
Шерифът се размърда, кръстоса крака и се вгледа в случая.
— И ти мислиш, че той е убил жена си.
— Мислех. Но мистър Хамилтън донякъде ме разубеди. Според него Траск не е човек, който може да убие.
— Всеки може — каза шерифът. — Трябва само да му намериш спусъка и всеки би изгърмял.
— Мистър Хамилтън ми съобщи някои необикновени неща за жената. Когато акуширал малките, тя му ухапала ръката. Само да я видиш тази ръка! Като че е от вълк ръфана.
— Сам даде ли описание?
— Да. И той, и жена му. — Хорас извади от джоба си лист и прочете подробното описание на Кати. Хамилтънови знаеха твърде много за Кати, всичко от външността й. Когато Хорас свърши, шерифът въздъхна.
— И двамата ли са единодушни за белега?
— Да, и двамата. И двамата отбелязаха, че понякога белегът ставал по-тъмен от обикновено.
Шерифът отново затвори очи и се облегна назад. Но изведнъж се изправи, открехна една от вратичките на рулетковото си писалище и измъкна пайнт11 уиски.
— Почерпи се! — каза той.
— Защо не. Наздраве! — Хорас обърса уста и му подаде бутилката. — Идва ли ти нещо на ума?
Шерифът отпи три големи глътки уиски, запуши шишето, прибра го и едва тогава отговори:
— Нашата околия се управлява добре. Разбирам се с цивилната полиция, помагам им, когато имат нужда, и те ми помагат, когато имам нужда. Ето, вземи един град като Салинас, който непрекъснато расте, идват, заминават външни лица — ако не следим отблизо какво става, възможни са и безредици. Моята служба се разбира с местните хора много добре. — И погледна Хорас в очите. — Не се притеснявай, няма да държа реч. Просто искам да ти кажа как са нещата. Ние не гоним хората. Ние сме длъжни да живеем заедно с тях.
— Да не съм сбъркал някъде?
— Не си, Хорас. Правилно си постъпил. Ако не беше дошъл в града или ако беше довел мистър Траск, щяхме да си имаме адски неприятности. Слушай сега. Ще ти кажа нещо…
— Слушам — рече Хорас.
— Оттатък железопътната линия, в китайския квартал, има една уличка с публични домове.
— Знам я.
— Всеки я знае. Ако речем да ги затворим, те просто ще се преместят. На хората тия домове им трябват. Обаче следим да не стават големи патаклами. Поддържаме връзка със собствениците. И с помощта на някой и друг бакшиш успях да заловя там неколцина, които се търсеха.
— Джулиъс ми каза…
— Чакай, не бързай! Да ти кажа всичко, за да не повтаряме. Преди около три месеца при мен дойде една доста засукана жена. Искала да открие тук дом, но да си бъдело по закона. От Сакраменто беше, и там имала заведение. Носеше препоръчителни писма от редица доста важни персони, безупречно досие, никога никакви неприятности. Адски чисто гражданско поведение.
— Джулиъс ми каза. Нарича се Фей.
— Именно. Та отвори тя едно чудесно заведение, тихо, добре подредено. Отдавна беше време старата Джени и Черната да имат някаква конкуренция. Дяволски се озлобиха, но им казах, каквото казвам и на теб. Че е време да срещнат някаква конкуренция.
— Имало и пианист.
— Да, има. Добър е. Слепец. Впрочем ще ме оставиш ли да разкажа…
— Извинявам се — рече Хорас.
— Ха така! Знам, бавно разказвам, но съм изчерпателен. Тъй или иначе, Фей се оказа тъкмо такава, каквато изглежда — една чудесна и солидна гражданка. Сега, има едно нещо, от което тихият и добър публичен дом се опасява най-много на света. Да речем, побегне от къщи някое безотговорно и разпуснато момиче и цъфне в такъв дом. Таткото я открива и вдига патърдия до Бога. Намесват се църквите и женските дружества и за нула време публичният дом си спечелва лошо име. И ние трябва да го закрием. Разбираш ли?
— Да — меко отвърна Хорас.
— Само не избързвай! Много мразя да разправям неща, които другите вече са налучкали. В неделя вечерта Фей ми прати една бележка. При нея постъпило момиче, но не могла да му измъкне много нещо. Смущаващото за Фей било, че момичето имало вид на избягала, но същевременно било адски опитно курве. Владеело всички номера и хватки. Отидох да я видя. Разказа ми обичайните глупости, но не открих у нея нищо лошо. Зряла жена, от която още никой не се е оплакал. — Шерифът разпери ръце. — Ето, това е. Какво ще правим сега?
— И ти си абсолютно сигурен, че това е мисис Траск?
— Раздалечени очи, руси коси и белег на челото. Постъпила е в неделя следобед.
