По втория въпрос Фей не се наложи дълго да си блъска главата. Кейт бе приветлива още от първия ден. Помагаше на останалите да поддържат чистота в стаите си. Легнеха ли болни, обслужваше ги, изслушваше тревогите им, отговаряше на всички въпроси, свързани с любовта, и още със самото си идване почна да им дава пари на заем. За по-свястно момиче не може и да се мечтае. Стана първа приятелка с всички в дома.
Нямаше неприятност, с която Кейт да не може да се справи, нямаше тежка работа, от която да се уплаши, а в добавка към всичко това осигуряваше и бизнеса. В скоро време вече си имаше свой кръг постоянни клиенти. Кейт се оказа и паметлива. Помнеше всички рождени дни и винаги поднасяше подаръци и торта със свещи. Фей си даде сметка, че притежава истинско съкровище.
Хората, които си нямат понятие от тия неща, смятат, че е лесна работа да си съдържателка на публичен дом: седиш си на голямото кресло, пийваш си бира и прибираш на момичетата половината пари — така си мислят. Но то съвсем не е така. Нали трябва да храниш тези момичета — значи трябва да поддържаш снабдител и готвач. А проблемът с прането е далеч по-сложен от този на кой да е хотел. Длъжна си да поддържаш момичетата в добър вид, да бъдат колкото е възможно по-щастливи, защото някои стават и раздразнителни. Самоубийствата трябва да се поддържат на абсолютния минимум, тъй като курвите, особено ония, които са понапреднали на години, леко въртят бръснача, а това докарва на дома лошо име.
Тази работа хич не е лесна, а при неразумни разходи води и до загуби. Когато Кейт предложи да помага в пазаруването и определянето на менюто, Фей се зарадва, макар да не й беше ясно как момичето ще намери време и за това. Да, но се подобри не само храната — още първия месец, след като Кейт пое нещата, сметката при бакалина спадна с една трета. С прането също — Фей не разбра какво е говорила Кейт с перача, но таксата му изведнъж се понижи с двайсет и пет на сто. Фей вече не виждаше как би могла да я кара без Кейт.
В един късен следобед, преди да започнат работа, седяха в стаята на Фей и пиеха чай. Сега бе много по-уютно, тъй като Кейт бе пребоядисала всичко дървено и бе окачила дантелени пердета. Другите започнаха да схващат, че имат не една, а две господарки, но се радваха — толкова бе лесно да се погаждаш с Кейт! Бе ги научила на много нови хватки, при това съвършено безкористно. И минеше не минеше, често си правеха майтап.
След година време Фей и Кейт бяха вече като майка и дъщеря. А момичетата говореха: „Само гледайте, този дом един ден ще бъде неин!“
Ръцете на Кейт бяха постоянно заети, най-вече с бродерия по носни кърпички от най-тънката батиста. Извезваше великолепни инициали и почти всички момичета употребяваха и ценяха нейните кърпички.
Лека-полека стана нещо напълно естествено. Фей, този символ на материнството, почна да мисли за Кейт наистина като за своя дъщеря. Усещаше го тя и в гърдите си, и с чувството си, и накрая нейното природно разбиране за морал взе връх. Беше против една нейна дъщеря да бъде проститутка — последица съвършено оправдана. И Фей дълбоко се замисли как именно да постави въпроса. Защото бе наистина въпрос. По природа Фей подхождаше към всеки въпрос странично. Тя не би могла да каже: „Искам да се откажеш от мърсуването.“
Затова я подхвана така:
— Ако е тайна, не ми отговаряй, но все ми идваше да те питам какво точно ти каза шерифът? Боже мой, нима мина година оттогава? Как върви времето! Според мен колкото по остаряваш, толкова по-бързо. Вие тогава разговаряхте, кажи-речи, час. Нали той не те… разбира се, че не! Той е семеен човек. Ходи при Джени. Но не ми е работа да ти се бъркам…
— Изобщо няма нищо тайно — каза й Кейт. — Щях да ти кажа. Поръча ми да се прибера вкъщи. Беше много мил. Много мил и отзивчив, като му обясних, че не мога.
— А каза ли му защо? — ревниво попита Фей.
— Естествено, не. Нима мислиш, че мога да му кажа нещо, което не съм споделила с тебе? Не ставай глупава, скъпа. Какво смешно момиченце си ти!
Фей се усмихна и доволно се сгуши на стола си.
Лицето на Кейт остана спокойно, но тя помнеше всяка думица от този разговор. Впрочем шерифът й бе допаднал. Той беше прям.
3
Бе затворил вратата на стаята й, оглеждайки всичко наоколо с бързото и паметливо око на добър полицай — никакви снимки, нищо от онези лични вещи, които издават човека, нищо освен дрехи и обувки.
Той седна на малкия бамбуков стол-люлка и бутовете му увиснаха от двете страни. Пръстите му се срещнаха като на съвещание, говорейки си подобно на мравки. Приказваше с улегнал тон, почти сякаш не го интересува какво изрича. Може би това й направи впечатление.
В началото тя прие своя леко глуповат израз на престорена скромност, но само след първите му няколко думи се отказа и впи погледа си в него, мъчейки се да прочете мислите му. Той нито я гледаше в очите, нито ги избягваше. Но тя съзнаваше, че я наблюдава също така внимателно, както и тя него. Долови как погледът му обходи белега на челото й, като че почти го докосна с ръка.
— Нямам намерение да правя дознание — спокойно каза той. — От доста време съм на тази служба. Още един мандат и ми стига. Вие знаете, млада девойко, че ако беше преди петнайсет години, щях да извърша известни проверки и предполагам, бих разкрил нещо твърде гадно. — Изчака някакъв отклик от нейна страна, но тя не се възпротиви и той бавно кимна. — Не искам и да знам — рече той. — Искам само в нашата околия да бъде мирно и тихо, като имам предвид всякакъв вид спокойствие, което значи хората нощно време да заспиват. Още не се познавам със съпруга ви — рече той и тя разбра, че е забелязал лекото свиване на мускулите й. — Чувал съм, че е крайно свестен човек. Чух също, че е бил много тежко ранен. — За миг я погледна в очите. — Не искате ли да знаете колко лошо сте го улучили?
— Не — каза тя.
— Е, ще се оправи. Рамото му е размазано, но ще се оправи. Този Чун се грижи за него твърде добре. Разбира се, според мен с лявата си ръка няма да е в състояние да вдигне каквото и да било още много време. Тия, четирийсет и четири калибровите, здравата размазват човека. И ако китаецът не се е бил върнал навреме, щял е да пукне от загуба на кръв и тогава вие щяхте да стоите при мен в затвора.
Кейт бе затаила дъх, ослушвайки се да открие някакъв намек какво й предстои, но нищо не откри.
— Много ми е мъчно — каза тя.
Очите на шерифа станаха особено внимателни.
— Сега за първи път направихте грешка — отбеляза той. — На вас не ви е мъчно. Едно време познавах един като вас, преди дванайсет години го обесихме пред затвора. Така правехме тук.
Малката стая с тъмното махагоново легло, мраморния умивалник с кана и леген, с вратата към нишата за нощното гърне, с хартиените тапети, безконечно повтарящи своите розички, тази малка стая притихна, сякаш всеки звук бе изсмукан от нея. Шерифът се бе вторачил в картината, представляваща три херувимчета — само главите им, къдравокоси, с бистри погледи и крилца като на гълъб, изникнали там, където би трябвало да са шиите им.
— Смешна картинка за един вертеп — смръщено рече той.
— Тук я заварих — каза Кейт. Очевидно увертюрата бе свършила.
Шерифът се изпъна, раздалечи пръсти и се хвана за страничните облегалки. Дори бутовете му се поприбраха.
— Оставила сте две дечица — рече той. — Момченца. Успокойте се. Не се и опитвам да ви накарам да се връщате. Дори мисля да направя така, че да не се връщате. Мисля, че ви познавам. Бих могъл да ви предам по етапен ред до границата на околията, там ще ви поеме тамошният шериф и така нататък, докато цопнете в Атлантическия океан. Но не искам да постъпвам така. Пет пари не давам как живеете, стига само да не ми създавате неприятности. Уличницата си остава уличница.
— Какво искате? — с равен глас попита Кейт.
— Виж, това е друга работа — каза шерифът. — Ето какво искам. Забелязвам, променила сте си името. Искам да запазите новото. Надявам се, измислила сте вече някое родно място — добре, нека да ви бъде
