— Не е бил.
— Ясно, Траск, налага се отново да се обърна към вас. Отвори малко това перде, Чан Чун, не мога да виждам. Така е по-добре. Първо, нека бъде вашата, докато не съм се намесил. Жена ви заминала. Тя ли стреля по вас?
— Беше нещастен случай.
— Добре де, нещастен случай, но револверът в ръката й ли беше?
— Беше нещастен случай.
— Не сте особено услужлив. Но да кажем — заминала и се наложи да я открием — разбирате ли? — лесно е като детска игра. Така излиза, ако ви слушам. Откога сте женени?
— Близо година.
— Какво й беше моминското име?
След продължителна пауза Адам тихо рече:
— Няма да ви кажа. Обещал съм.
— Внимавайте! Откъде е?
— Не зная.
— Мистър Траск, само заради приказките ви трябва да ви тикна в околийския затвор. Дайте ни описание. Колко беше висока?
— Не много висока — очите на Адам светнаха. — Малка и нежна.
— Чудесно. Каква коса? Очи?
— Тя беше красива.
— Беше?
— Е!
— Особени белези?
— Господи, никакви. Да… белег на челото.
— Не знаете името й, нито откъдешна е, нито къде е заминала, не можете да я опишете. И ме смятате за глупак.
— Това беше нейна тайна — каза Адам. — Бях обещал да не я разпитвам. Страхуваше се за някого. — И без предупреждение Адам заплака. Цялото му тяло се затресе, дъхът му високо и начесто засвистя. Така плачат безнадеждните.
Хорас усети, че го обзема съжаление.
— Ела в другата стая, Джулиъс — каза той и тръгна към всекидневната. — Е, Джулиъс? Кажи какво мислиш. Луд ли е?
— Не мога да знам.
— Дали не я е убил?
— И на мен това ми мина.
— На мен също — призна Хорас. — Боже мой! — Втурна се към спалнята и се върна с револвера и патроните. — Забравих ги. Няма дълго да се задържа на тази работа.
— Какво ще правиш? — попита Джулиъс.
— Струва ми се, нищо. Нали ти казах, не ми се щеше да ти предлагам заплата, но сега трябва да си вдигнеш дясната ръка.
— Не искам да ме упълномощаваш, Хорас. Искам да отида в Салинас.
— Нямаш друг избор, Джулиъс. Ако не си вдигнеш смотаната ръка, ще трябва да те арестувам.
Джулиъс вдигна ръка с нежелание и повтори клетвата с отвращение.
— Значи това ми се пада, дето ти правих компания — каза той. — Баща ми жив ще ме одере. Казвай, сега какво?
— Аз ще прибягам до шефа. Имам нужда от шерифа. Ще арестувам Траск, но не искам да го мърдам от тук. А ти, Джулиъс, ще трябва да останеш. Съжалявам. Имаш ли оръжие?
— Глупости! Нямам.
— Добре, вземи това, ето ти и звездата ми. — И Хорас отбоде звездата от ризата си и му я подаде.
— И кога ще се върнеш?
— Когато сколасам. Ти виждал ли си някога мисис Траск?
— Не съм.
— И аз не съм. И трябва да кажа на шерифа, че Траск не знае нито името й, нито нищо. Не е много висока, но е красива. Ама че дяволско описание! Най-добре да си дам оставката, преди да разкажа на шерифа, защото и без това положително ще ме уволни, като ме чуе. Смяташ ли, че е възможно той да я убие?
— Отде, по дяволите, да знам!?
— Не се нервирай.
Джулиъс пое револвера, нареди патроните в барабана и го подхвърли в ръка.
— Хорас, искаш ли да ти дам един съвет?
— Струва ли ти се, че имам нужда?
— Ами… Сам Хамилтън я познаваше. Заека ни обади, че той е изродил децата й, а мисис Хамилтън се е грижела за нея. Защо не се отбиеш пътем, да разбереш как изглежда в действителност?
— Сега съм сигурен, че трябва да задържиш звездата — каза Хорас. — Добър съвет. Аз тръгвам.
— Искаш ли да огледам наоколо?
— Искам само да внимаваш да не изчезне и той и да не си причини нещо. Разбрано? Пази се!
2
Към полунощ Хорас се качи на товарния влак в Кинг Сити и се настани при машиниста. На сутринта бе вече в Салинас. Като околийски център, Салинас бързо се разрастваше. Всеки момент населението трябваше да надхвърли две хиляди души. Беше най-значителното градче между Сан Хосе и Сан Луи Обиспо и всеки разбираше, че му предстои блестящо бъдеще. От гарата на Южната тихоокеанска железница Хорас се отправи към „Евтината гостилница“ да закуси. Не искаше да вдига шерифа толкова рано и да причинява каквато и да е неприязненост, когато това не е необходимо. В гостилницата се натъкна на младия Уил Хамилтън, който с пепитения си костюм имаше вид на преуспяващ бизнесмен.
Хорас седна на масата при него.
— Как си, Уил?
— О, много добре.
— По работа ли?
— Ами да, имам една малка сделка.
— Някога пък може и за мен да се сетиш. — На Хорас му се стори странно, че говори така с един тъй млад човек, но около Уил Хамилтън се носеше ореолът на успеха. Всеки знаеше, че един ден ще стане доста влиятелна фигура в околията. Има хора, чието бъдеще, добро или лошо, просто се излъчва от самите тях.
— Непременно, Хорас. Според мен ранчото ти отнема цялото време.
— Ако изникне нещо друго, може би ще се реша да го дам под наем.
Уил се наведе през масата.
— Знаеш ли, Хорас, нашият район от околията е доста пренебрегнат. Не ти ли е хрумвало да се кандидатираш за някоя длъжност?
— Какво имаш предвид?
— Ами нали си пълномощник. Не си ли мислил да се кандидатираш за шериф?
— Не, не съм.
— Добре, помисли си! Имай си го едно наум! След някоя и друга седмица ще ти се обадя да поговорим. Но си помисли!
— Непременно, Уил. Само че си имаме чудесен шериф.
— Знам. Двете неща нямат нищо общо. Кинг Сити не е дал нито един околийски чиновник, разбираш ли?
— Разбирам. Ще помисля. А, да не забравя! Вчера се отбих у вас, видях се с майка ти и баща ти.
