— Заминавам.
— Кати, какво значи това?
— Бях ти казала.
— Не си.
— Не си ме чул. Няма значение.
— Не ти вярвам.
Гласът й бе като мъртъв, студен като метал.
— Пет пари не давам дали вярваш. Отивам си.
— Децата…
— Можеш да ги хвърлиш в някой от кладенците си.
Той нададе панически вик:
— Кати! Ти си болна. Не можеш да си отидеш! От мене? Не, не… Не от мене!
— Мога да направя всичко. На тебе всяка жена може да направи каквото си иска. Ти си глупак.
Думата проби мъглата, която го бе обгърнала. Неочаквано ръцете му се протегнаха към раменете й и я блъснаха назад. И додето тя се изправи на крака, той извади ключа от другата страна на вратата, тръшна я и заключи. Застана запъхтян, допрял ухо до дъската, а в него се разля отровата на безумно отвращение. Слухът му долови, че тя се движи тихо насам-натам. Отвори се чекмедже и в главата му подскочи мисъл: тя ще остане! След това чу изщракване, което не успя да определи. Ухото му почти докосваше вратата. Гласът й прозвуча толкова отблизо, че той отхвърли глава назад. В гласа й долови особена плътност.
— Скъпи — тихо рече тя, — не знаех, че ще го приемеш по този начин. Съжалявам, Адам.
Дъхът му хрипливо изскочи от гърлото. Мъчейки се да завърти ключа, ръката му се разтрепера и след като го обърна, той падна на пода. С един тласък отвори вратата. Тя бе застанала на три стъпки. В дясната си ръка държеше неговия 44-калибров „Колт“, чието дуло черно се вглеждаше в него. Направи стъпка към нея и забеляза, че петлето е запънато.
Тя дръпна спусъка. Тежкият куршум го блъсна в рамото, сплеска се и откъсна парче от плешката му. Блясъкът и изтрещяването го задушиха, той се затътра назад и падна. Бавно и предпазливо, както се пристъпва към ранено животно, тя се приближи към него. Той се вторачи в очите й, които безстрастно го оглеждаха. Сетне подхвърли револвера на пода до него и напусна къщата. Дочу стъпките й на верандата, по трошливите сухи дъбови листа на пътеката и повече нищо. А еднообразният звук, който бе долитал през цялото време, беше плачът на двете близначета, настояващи да си получат вечерята. Той бе забравил да ги нахрани.
Глава 18
1
Новият наместник-шериф, назначен да се грижи за района на Кинг Сити, се казваше Хорас Куин. Оплакваше се, че новата му длъжност твърде често го откъсвала от ранчото му. Жена му се оплакваше още повече, но истината е, че откак Хорас бе станал наместник, не се бе случвало никакво по-особено престъпление. Той бе предвиждал да си извоюва добро име и да се кандидатира за шериф. Шерифът е длъжностно лице с голяма важност. Неговият пост не е така несигурен като този на областния прокурор и е почти толкова тежък и достоен, колкото на един съдия от върховния съд. Хорас нямаше желание цял живот да остане в чифлика си, а и жена му се натискаше да живее в Салинас, където имаше някакви роднини.
Когато до Хорас стигна мълвата, потвърдена от индианеца и дърводелците, че Адам Траск е бил застрелян, той мигновено оседла коня си и остави на жена си да довърши разрязването на свинята, която бе заклал сутринта.
Точно северно от големия чинар, където Хестърският път свива вляво, Хорас срещна Джулиъс Юскадай. Джулиъс тъкмо се стараеше да реши дали да отиде на лов за яребици, или да слезе в Кинг Сити и там да хване влака за Салинас, та да отръска част от прахоляка по панталоните си. Юскадай бяха заможни и красиви хора с баски произход.
— Ако тръгнеш с мене, отивам в Салинас — каза му Джулиъс. — Казаха ми, че точно до „Джени“, недалеч от Лонг Грийн, имало ново заведение на някоя си Фей. Чух, било много хубаво, като в Сан Франциско. Имало и пианист.
Хорас облегна лакът върху лъка на седлото и подгони с камшика една муха от рамото на коня.
— Друг път — каза той. — Сега трябва нещо да свърша.
— Да не би да си тръгнал към Траск, а?
— Именно. Ти чу ли нещо?
— Да, само че няма никакъв смисъл. Мистър Траск се бил застрелял в рамото с един четирийсет и четири, а после изгонил останалите от ранчото. Как може човек да се застреля в рамото с четирийсет и четвърти калибър, а, Хорас?
— Не знам. Тия от Изтока са много хитри. Затуй реших да отида и да проверя на място. Жена му не роди ли скоро?
— Близнаци, както чух — рече Джулиъс. — Може би те са го застреляли.
— Единият е държал револвера, а другият дръпнал спусъка, така ли? Друго не чу ли?
— Все объркани работи, Хорас. Не искаш ли компания?
— Нямам намерение да те назначавам за свой заместник, Джулиъс. Шерифът разправяше, че ревизорите вдигали голяма патърдия заради заплащането. Хорнби от Алъсал така възложил на баба си да го замества и я държал на пусия три седмици точно преди Великден.
— Шегуваш се!
— Не, не се шегувам. Пък и шерифска звезда нямаш.
— Я остави, аз съвсем не искам да ти ставам заместник. Просто си рекох да те придружа, за компания. Любопитно ми е.
— И на мене. Много ще ми е приятно да дойдеш. Ако стане нещо, винаги мога да ти нанижа свидетелската клетва на шията. Как я нарече тази на новото заведение?
— Фей. Била от Сакраменто.
— В Сакраменто много ги бива. — И докато яздеха нататък, Хорас разказа точно в какво ги бива тия от Сакраменто.
Беше приказен ден за езда. И когато свиха в падината на Санчес, взеха да ругаят лошия лов през последните години. Има три неща, които никога не са както трябва: земеделието, риболовът и ловът, естествено, в сравнение с други години. Джулиъс рече:
— Исусе, как ме е яд, че са ги избили гризлите! В осемстотин и осемдесета дядо ми утрепал една около Плейто, тежала четиристотин килограма!
След което замлъкнаха, навлизайки с конете си под дъбовете, мълчание, което идваше от самото място. Никакъв звук, никакво движение.
— Тъкмо се чудех дали е завършил ремонта на старата къща — обади се Хорас.
— Къде ти! Нали Холман Заека работеше тука, от него знам, че Траск ги събрал един ден и ги изгонил. Казал им повече да не се връщат.
— Казват, че Траск имал цяло гърне с пари.
— Абе, добре е човекът, нищо не му липсва — каза Джулиъс.
— Сам Хамилтън му пробива четири кладенеца, ако и него не е прогонил.
— Как е мистър Хамилтън? Все се каня да го навестя.
— Много е добре. Както винаги, пълен с енергия.
— Трябва да отида някой ден да го видя — повтори Хорас. На стъпалата ги посрещна Ли.
— Здравей, Чан Чун! — подвикна Хорас. — Господарят ти тук ли е?
— Болен — отговори Ли.
— Искам да го видя.
— Не може вижда. Болен.
— Хайде, стига — рече Хорас. — Предай му, че наместник-шерифът Куин настоява да го види.
