от дантелените си рокли, а очите й светеха от възбуда.
— За Бога, какво става тук? — извика Кейт. — Прилича на празненство. — И затвори вратата.
— Празненство я! Празненство в чест на скъпата ми дъщеря!
— Че аз нямам рожден ден.
— Но може би в известен смисъл имаш — каза Фей.
— Не разбирам какво искаш да кажеш. Но ти донесох подарък — и тя остави сгънатата кърпичка в скута на Фей. — Внимателно разгъвай.
Фей вдигна часовника.
— О! Скъпа моя, миличка моя! Побъркано дете! Не, не мога да го взема! — Отвори капака на циферблата, а след това, с нокът, и задното капаче. На него бе изгравирано „На К. от цяло сърце. А.“
— На майка ми беше — прошепна Кейт — и бих желала сега да го носи новата ми майка.
— Мило дете, мило дете!
— Мама ще бъде доволна.
— Но нали аз устройвам това празненство! И аз имам подарък за безценната си дъщеря, но ще й го поднеса, както аз си знам. Хайде, Кейт, отвори шишето и налей две чаши, пък аз да разрежа тортата. Искам всичко да стане красиво. — И когато всичко бе готово, Фей седна до масата и вдигна чаша: — За новата ми дъщеря, да ми е жива и здрава и щастлива!
Като отпиха, Кейт предложи нова наздравица:
— За майка ми!
— Ще ме разплачеш — рече Фей. — Не ме карай да плача. Виж там на масичката, дай ми махагоновата кутийка. Ето, тази! Сложи я сега тук и я отвори!
В полираната кутийка лежеше свитък бяла хартия, вързан с червена панделка.
— Какво, за Бога, е това? — попита Кейт.
— Моят подарък. Разгъни го!
Кейт развърза извънредно внимателно червената панделка и разви свитъка. Беше изписан с красиви, удебелени букви, подредени старателно, а като свидетел се бе подписал готвачът.
„Прехвърлям цялото си имущество, движимо и недвижимо, без изключение, на Кейт Олби, тъй като я приемам за собствена дъщеря.“
Просто, ясно и законно неуязвимо. Кейт го прочете три пъти, погледна отново датата, разгледа подписа на готвача. Фей я наблюдаваше с отворени в очакване устни. И докато Кейт движеше своите, четейки наум, устните на Фей също се местеха. Кейт сви хартията, завърза панделката, остави свитъка в кутията и затвори капака. Едва сега се облегна назад.
— Доволна ли си? — най-сетне се обади Фей.
Очите на Кейт се взираха в очите на Фей и сякаш някъде отвъд, да проникнат в разсъдъка зад зениците.
— Мъча се да се овладея, майко — тихо изрече тя. — Не познавам друг, който може да бъде толкова добър. Страх ме е, че ако твърде прибързано река нещо или се приближа до тебе, ще се разпадна на късове.
Беше по-драматично, отколкото бе очаквала Фей, сдържано, но пълно с напрежение.
— Смешен подарък, нали? — каза Фей.
— Смешен ли? Не, не е смешен.
— Искам да кажа, че едно завещание е малко необикновен подарък. Но то означава много повече. Сега, след като си ми истинска дъщеря, мога да ти кажа: аз, тоест ние притежаваме в брой и в ценни книжа малко повече от шейсет хиляди долара. В бюрото си държа точен запис на всички сметки, другото е затворено в каси. Имота в Сакраменто продадох на много добра цена. Но защо мълчиш, детето ми? Тревожи ли те нещо?
— Всяко завещание мирише на смърт. Все едно, че е саван.
— Но нали всеки оставя завещание?
— Зная, майко — мрачно се усмихна Кейт. — Мина ми една мисъл. Сетих се за всичките ти близки, които разгневено биха се вдигнали да осуетят подобно завещание. Не мога да го приема.
— Горкото ми момиче! Това ли те смущава? Аз нямам никакви близки. Доколкото знам, и никакъв роднина. Пък и да имам някакви, кой ще разбере? Нима мислиш, че само ти имаш тайни? Нима мислиш, че нося името, с което съм се родила?
Кейт се вгледа продължително и безизразно във Фей.
— Кейт! — извика тя. — Кейт, нали имаме празненство! Какво така се опечали? Я не се стягай!
Кейт стана, внимателно дръпна масата встрани и седна на пода, облягайки буза върху коляното на Фей. Нежните й пръсти проследиха един сърмен конец от дантелата, изкусно очертаващ формата на лист. Фей я погали по страните и главата, докосна необичайните й уши и свенливо попипа ръбците на белега.
— Мисля, че никога не съм била толкова щастлива — каза Кейт.
— Мила моя, ти също ме правиш щастлива. По-щастлива от всякога. Сега вече не се чувствам сам-сама. Сега нямам от какво да се боя. — Кейт все така нежно следеше сърмените нишки с нокът. Обзети от някаква топлина, дълго мълчаха, Додето Фей не се размърда. — Кейт — рече тя, — забравихме, че имаме тържество. Забравихме виното. Налей, детето ми. Трябва да го отпразнуваме.
— Нужно ли е, майко? — стеснително попита Кейт.
— Че да не е лошо? Защо не? Аз обичам по някоя и друга глътка. Виното прогонва отровите. Ти не обичаш ли шампанско Кейт?
— Никога не съм го пила много. Не ми понася.
— Глупости! Я налей! — Кейт се вдигна от пода и напълни чашите. — Изпий го сега — каза Фей. — От тебе ще гледам. Нали няма да позволиш на една стара жена да се излага сама?
— Ти не си стара жена, майко.
— Не приказвай, пий! Няма да близна, докато не си изпразниш чашата. — И вдигна чаша, изчаквайки Кейт да пресуши своята, сетне я гаврътна. — Чудно, чудно! Напълни ги пак! Хайде, скъпа, гълтай! След две- три чаши лошавините изчезват. — Организмът на Кейт се противеше на шампанското, спомни си нещо и се уплаши. — Да видя дъното, дете — каза Фей. — Ето на! Виждаш ли колко е хубаво? Налей отново.
След втората чаша преображението у Кейт настъпи почти незабавно. Опасенията й се изпариха, изчезна изобщо всякакъв страх. Тъкмо от това се бе страхувала, а сега бе вече много късно. Виното проправи пролуки през всичките грижливо изградени прегради, защитни позиции и илюзии, но сега вече й беше все едно. Нещата, които бе изучила как да прикрива и направлява, излязоха наяве. Гласът й стана студен, устните й се присвиха. Раздалечените й очи станаха като цепки, наблюдателни и пълни с подигравка.
— Сега ти ще пиеш, майко, пък аз ще те гледам — каза тя. — Дай да ти налея! Обзалагам се, че не можеш да изпиеш две чаши, без да спираш.
— Не се обзалагай с мен, Кейт. Ще изгубиш. Шест мога да изпия, без да си взимам дъх.
— Да видя!
— Ами ако мога, ти ще ме последваш ли?
— Разбира се.
Състезанието започна, върху масата се образува локва вино, шишето взе да се изпразва.
— Като бях момиче — закиска се Фей, — ах, какви истории мога да ти разкажа! Няма да повярваш.
— И аз — отвърна Кейт — мога да разказвам неща, на които никой не може да повярва.
— Ти? Не ставай глупава! Та ти си дете!
— Такова дете — засмя се Кейт — още не си виждала. Дете, и то какво дете! — В смеха й се прокрадна тънък пронизителен писък. Той прониза виното и накара Фей да млъкне. Тя спря погледа си на Кейт.
— Необикновена ми изглеждаш — каза тя. — Може да е от светлината. Но изглеждаш друга.
— Друга съм.
— Наричай ме „майко“, скъпа.
— Майко… скъпа!
— Кейт, какъв хубав живот ще заживеем!
— Сто на сто. Ти дори не знаеш. Нищо не знаеш.
— Винаги ми се е щяло да отида в Европа. Вземаме кораба и се връщаме с прекрасни тоалети от
