страна. Кейт отвори вратата към вестибюла, донесе чашата студена вода и капна в ухото на Фей.
Фей се разпищя. Етел показа уплашено лице от стаята си и видя Кейт по халат и чехли до вратата на Фей. Готвачът се бе озовал зад Кейт и протягаше ръка да я спре.
— Не влизайте, мис Кейт. Де да знаете какво има.
— Глупости, с Фей става нещо! — Кейт се втурна в стаята и изтича към леглото й. В погледа на Фей се четеше нещо диво, тя плачеше и стенеше. — Какво има? Кажи какво има, скъпа? — Готвачът стърчеше насред стаята, от вратата надничаха три още неразсънени момичета. — Кажи какво ти е? — извика Кейт.
— О, мила… сънища, ах, какви сънища! Не мога повече!
Кейт се извърна към вратата.
— Имала е кошмари. Ще се оправи. Лягайте си. Ще остана за малко при нея. Алекс, донеси една каничка чай! — Неуморна беше Кейт. Това забелязаха и останалите момичета. Слагаше мокри кърпи върху многострадалното чело на Фей, държеше й чашата чай, подкрепяше раменете й. Галеше я като дете, но ужасеният израз така и не напускаше очите на Фей. В десет часа Алекс донесе кутия бира и без дума да обели, сложи я върху тоалетката. Кейт наля и поднесе чашата до устните на Фей.
— Ще ти помогне, милата ми. Изпий я.
— Да не видя нито капка!
— Вятър и мъгла! Изпий я като лекарство. Нали си добро момиче? Хайде сега, легни и гледай да заспиш.
— Страх ме е да спя.
— Страшни ли ти бяха сънищата?
— Ужасни! Жестоки!
— Разкажи ми ги, майко. Може да ти олекне.
Фей се сви.
— Никому няма да ги разкажа! Как можаха да ми се присънят! Все едно че не съм ги сънувала аз.
— Горката ми майчица! Колко те обичам — рече Кейт. — А сега да заспиш! Аз ще те пазя от сънища.
Фей постепенно клюмна и заспа. Кейт седеше до леглото и я изучаваше.
Глава 21
1
Изпадне ли човек в несигурно състояние и в опасност, привързаността може сериозно да ограничи правилните изводи. Хората грешат толкова често, когато бързат. Ако се налага да извършиш една трудна и деликатна постъпка, първо си длъжен да проучиш целта и тогава, приел веднъж тази цел за желана, изцяло да я забравиш и да се вдълбочиш единствено в средствата. По такъв начин нетърпението, избързването или опасенията не биха те тласнали към погрешна стъпка. Извънредно малко са ония, които са разбрали това.
Това, че Кейт винаги имаше успех, се дължеше или на факта, че е осъзнала тази истина, или пък се е родила с това съзнание. Кейт никога не избързваше. Появеше ли се преграда, изчакваше я да се вдигне и тогава продължаваше нататък. Беше способна напълно да се разтоварва между минутите на действие. Бе също така привърженица на един похват, лежащ в основата на резултатната борба — да оставиш противника сам да свърши тежката работа, водеща го до поражение, или така да направляваш силите му, че да ги превърнеш в негова слабост.
Кейт не бързаше. Светкавично обмислила целта си, тя незабавно я изхвърли от главата си. Захвана се за работата методично: издигаше укрепление и го нападаше — покажеше ли то и най-малката слабост, сриваше го и атакуваше наново. Осъществяваше това или късно нощем, или когато е съвършено сама, поради което в поведението й не се забелязваше никаква промяна, нито пък загриженост. Градиво за укрепленията й бяха отделните личности, всевъзможни материали, познанието и времето. До първите стигаше накрая — заемаше се най-напред със събирането на знания и данни, като едновременно обаче поставяше в ход редица незабележими пружини и махала, оставени сами да набират инерция.
За завещанието пръв съобщи готвачът. Трябва да е бил той. Така или иначе, и той смяташе така. Кейт го чу от Етел, след това го спипа в кухнята, където месеше хляб с обрашнени до лактите огромни космати ръце и побелели от маята длани.
— Смяташ, че е много хубаво да се хвалиш, дето са те взели за свидетел, а? — меко почна тя. — Според теб какво ще си помисли мис Фей?
Той се смути.
— Но аз не…
— Какво не? Не си казал или не си се сетил, че някому ще навредиш?
— Мисля, че не съм…
— Мислиш, че не си казал? Знаят само трима. Или според тебе съм дрънкала аз? А може би мис Фей? — В зениците му надникна стъписване и тя разбра, че сега вече той далеч не е сигурен казал ли е, или не. След малко щеше да е положителен, че е казал.
Три от момичетата заедно, за по-голям кураж, дойдоха да питат Кейт вярно ли е това за завещанието.
— Мисля, че Фей няма да е особено доволна да обсъждам въпроса — каза им Кейт. — Алекс не трябваше да си отваря устата. — Решителността им се разколеба, а тя допълни: — Защо не питате Фей?
— О, това никога!
— Но си позволявате да говорите зад гърба й! Хайде, тръгвайте, да отидем при нея и да я питате.
— Недей, Кейт! Няма нужда.
— Добре, тогава съм длъжна да й съобщя какво сте ме питали. Не е ли по-хубаво и вие да сте налице? Нима според вас ще й стане много приятно, ако разбере, че сте дрънкали зад гърба й?
— Какво пък…
— Лично на мен ще ми стане криво. Всякога съм предпочитала човек, който говори открито. — Безмълвно ги подбра, изведе и набута в стаята на Фей. — Питат ме — почна тя — знаеш за какво. Алекс си призна, че го е изпял.
Фей бе леко озадачена.
— Защо, скъпа, не виждам каква голяма тайна има тук.
— Много се радвам, че мислиш така — рече Кейт. — Но нали разбираш, аз не бих споменала нищо, докато не го направиш ти.
— Нима смяташ, Кейт, че не е хубаво да се каже?
— О, съвсем не. Доволна съм, но все ми се струваше, че няма да е честно, ако те изпреваря.
— Толкова си мила, Кейт! Не виждам тук нищо лошо. Нали виждате, момичета, че съм сам-самичка на света, а Кейт я приех като своя дъщеря. Така се грижи за мен! Подай ми кутията, Кейт.
Всяка от тях взе завещанието в собствената си ръка и го прочете — беше толкова просто, че дума по дума можеше да се повтори и пред останалите.
Почнаха да наблюдават Кейт в очакване да се промени, да стане може би тиранична, ала напротив, сега тя беше още по-приветлива с тях.
Седмица по-късно Кейт се разболя, но продължи да надзирава дома и никой нямаше да разбере, ако не я бяха зърнали във вестибюла вцепенена и с изписано по лицето страдание. Помоли момичетата да не обаждат на Фей, но те престъпиха тази молба и Фей лично я принуди да легне, след което извика доктор Уайлд.
Той беше чудесен човек и доста добър лекар. Погледна й езика, премери пулса, зададе някой и друг интимен въпрос и потупа долната си устна.
— Тук, нали? — попита той и леко я притисна в кръста. — Не? А тук? Боли ли? Ясно. Смятам, че се налага една промивка на бъбреците. — Остави някакви жълти, зелени и червени хапчета, които трябваше
