да се изгълтат последователно. Хапчетата свършиха работа. Но тя получи още едно възпаление.
— Ще отида в кабинета на доктора — сподели с Фей.
— Ще го повикам да дойде.
— За да ми донесе още хапчета? Вятър работа! Утре отивам при него.
2
Доктор Уайлд беше добър и честен човек. Бе свикнал да казва за своята професия, че е сигурен единствено в едно: сярата лекува сърбежа. Към лекарската си практика се отнасяше сериозно. Както толкова други селски доктори, имаше обща специалност, бе едновременно и пастор, и градски психиатър. Познаваше повечето тайни, слабости и безумни постъпки в Салинас. Така и не бе успял да се научи да приема безстрастно смъртта. И наистина, умреше ли негов пациент, винаги го мъчеше чувството, че в нещо се е провалил, че е безнадеждно неук. Не беше от много смелите и до хирургия прибягваше само в краен и несигурен случай. По това време в помощ на лекарите вече настъпваха дръгсторите15, но доктор Уайлд бе от малцината, които поддържаха собствени диспансери и сами приготовляваха лекарствата по собствени рецепти. Многото години усилна работа и често прекъсваният му сън го бяха направили малко разсеян и замислен.
Беше в сряда сутрин, осем и половина, когато Кейт се спусна по Главната улица, изкачи стъпалата на сградата, помещаваща и Монтерейската околийска банка, и в коридора откри вратата, на която пишеше „Д-р Уайлд, приема от 11 до 2“.
В девет и половина доктор Уайлд остави кабриолета си в обора и уморено надигна черната си чанта. Връщаше се от Алъсал, където бе изчакал възнесението на старата, много старата мисис Джърман. Тя не бе смогнала да завърши живота си прилично. Към завещанието се оказаха редица допълнения. Дори сега доктор Уайлд все още се питаше дали този неин корав, сух и жилав живот наистина окончателно я бе напуснал. Беше деветдесет и седем годишна и един смъртен акт за нея нямаше никакво значение. Та тя бе коригирала свещеника, дошъл да я подготви. За него бе останала само загадката на смъртта. Често ставаше така. Вчера Алън Дей, трийсет и седем годишен, висок шест стъпки и един инч, як като бик, наспорил четиристотин акра земя и многочислено семейство, така мърцина предаде живота си на една пневмония след простуда и тридневна треска. Доктор Уайлд знаеше, че това е загадка. Клепачите му стържеха. Готвеше се да се изкъпе и разтрие с гъбата и да пийне една чаша, преди да са пристигнали първите му посетители със стомашните си разстройства.
Изкачи се по стълбите и пъхна износения си ключ в бравата на кабинета си. Ключът не се завъртя. Остави си чантата на пода и опита със сила. Ключът пак отказа да се превърти. Сграби дръжката, дръпна навън и зачовърка с ключа. Вратата се отвори от вътрешната страна и пред него на прага застана Кейт.
— Ах, добро утро. Бравата заяде. Вие как влязохте?
— Не беше заключено. Беше рано и влязох да почакам.
— Не е било заключено? — Той обърна ключа в обратната посока и наистина езикът веднага се показа. — Значи остарявам — каза той, — взел съм да забравям. — И въздъхна. — Да ме пита човек защо ли изобщо заключвам? Бравата може да се отвори и с парче тел. А и кой ли ще поиска да влезе? — Изглежда, я виждаше за първи път. — До единайсет не приемам.
— Имах нужда от още хапчета, а не мога да дойда по-късно — оправда се Кейт.
— Хапчета ли? Ах, да. Вие сте от момичетата на Фей.
— Именно.
— И по-добре ли сте?
— Да, хаповете много ми помогнаха.
— Абе то от тях вреда няма — рече той. — И вратата за диспансера ли бях оставил отключена?
— Какво е това диспансер?
— Ей там, онази врата?
— Сигурно и нея.
— Остарявам. Как е Фей?
— Какво да ви кажа, тревожи ме. Преди известно време й беше много лошо. Имаше спазми и нещо май не беше с всичкия си.
— По-рано страдаше от стомах — каза доктор Уайлд. — Така не може да се живее, да се храниш по всяко време и да си здрав. Поне аз не мога. Казваме му стомашни смущения. А то идва от преяждане и от недоспиване нощем. А сега хаповете. Помните ли какви бяха на цвят?
— Три вида: жълти, червени и зелени.
— О, да. Спомням си.
Докато насилваше хапчетата в кръглата картонена кутийка, Кейт застана на вратата.
— Колко много лекарства!
— Да — съгласи се доктор Уайлд, — и колкото по-остарявам, толкова по-малко използвам. Някои съм доставил още като почвах работа. Но никога не съм ги прилагал. Запасите на всеки новак… Имах намерение да експериментирам с алхимия.
— С какво?
— Нищо, нищо. Ето, вземете. И кажете на Фей повечко да спи и да яде зеленчуци. Цяла нощ не съм мигнал. Няма да ви изпращам… — Като тръгна към манипулационната, нозете му се олюляха.
Кейт погледна подире му, сетне плъзна очи по лавиците с буркани и стъкленици. Затвори вратата на диспансера и се огледа в кабинета. Една от книгите в библиотечката бе малко излязла напред. Бутна я навътре и тя се изравни със своите побратими. След това си взе голямата ръчна чанта от коженото канапе и се махна. Когато се озова в стаята си, Кейт измъкна от чантата пет малки шишенца и лист изписана хартия. Напъха всичко в един чорап, скри вързопчето в един шушон и го постави до другаря му в дъното на гардероба.
3
През следващите месеци в дома на Фей постепенно настъпиха промени. Момичетата обикновено са развлечени и обидчиви. Кажеш ли им да се постегнат или да си почистят стаите, би ги обхванала дълбока погнуса и цялата къща би завоняла на лошо настроение. Но сега не стана така.
Една вечер Кейт заяви на масата, че случайно надникнала в стаята на Етел и тя се оказала толкова спретната и чиста, че не могла да не й купи подарък. И когато Етел разгъна пакета още на масата, оказа се огромно шише одеколон „Хойт“, с чиято помощ дълго време щеше да ухае на свежест. Етел остана много доволна и скришом се помоли дано Кейт не е видяла мръсните дрехи под леглото. След вечеря тя не само измъкна дрехите, но помете и почисти паяжините от всички ъгли. След това един следобед Грейс се оказа тъй привлекателна, че Кейт не можа да се сдържи и й подари иглата си от фалшив диамант с форма на пеперуда. Наложи се Грейс да припне и да си облече чиста блуза, за да има къде да я прибоде.
Готвачът Алекс, който, ако бе вярвал на онова, което обикновено се говореше за него, би трябвало да вижда в себе си един убиец, откри, че има златни ръце, когато дойде до сладкиши. Той установи, че готвенето е нещо, което не се учи. Просто трябва да го усещаш в себе си.
Пердето узна, че никой не го мрази. Незабележимо се измени начинът, по който свиреше на раздрънканото като локомобил пиано. И веднъж каза на Кейт:
— Странно, какви неща си спомня човек, като се замисли за миналото!
— Като например? — попита го тя.
— Ами като това — и той засвири.
— Прекрасно! Какво е то?
— Ами не знам. Мисля, че е Шопен. Да можех да видя нотите!
Разказа й как е изгубил зрението си — това още с никого не бе споделял. Тъжна история. В събота вечерта откачи веригата от струните на пианото и изсвири нещо, което си бе припомнил и разучавал цяла сутрин — нещо, както си мислеше Пердето, наречено „Лунно“ и съчинено от Бетховен. Етел каза, че наистина звучало като по месечина, и попита Пердето не знае ли думите.
— То е без думи — отвърна Пердето.
