тежка“ и никой не им го оспорва. На купоните повечето музи предпочитат разговорите, където могат да повтарят думата „страхотно“, защото при произнасянето й устните им се разтягат в широка усмивка, а това е ключово положение, за да изглеждаш в най-добрата си форма по снимките в списанията. Някои професионални музи дори въобще спират да говорят, за да позволят на лицевите си мускули да починат, когато наоколо няма фотограф. От време на време отвличат някоя от тези музи и се налага тя да живее в Париж, както се случи наскоро с една млада американка заради господин Унгаро. Но накрая нещата се развиха благоприятно: по-късно тя стана официалната вдъхновителка на Карл Лагерфелд, за когото твърдят, че има муза във всяка столица от Москва до Мадрид.
Няколко дни по-късно ми се обади Джаз Конесей. Поканили я да стане муза на Валентино. Не се изненадах. Известно е, че дизайнерът наема нова муза на всеки пет минути. И все пак страшно се зарадвах за Джаз. Тя обожава роклите на „Валентино“ дори повече, отколкото обожава живота. А така няма да се налага да плаща за тях, макар и с отстъпка като редовен клиент. (Новата кариера на Джаз беше стабилна, независимо от обвързаността й с Патрик. Гретхен Салъп-Сакстън никога не би дръзнала да се заяжда с наследницата на горите Конесей, а това ме изпълваше с известна завист. Както и да е — Джаз толкова малко се нуждаеше от работа, че вероятно щеше да приеме заплахите от страна на Салъп-Сакстън като развлекателно отклонение от тегобата да е момичето на „Валентино“.)
— Довечера в десет ще бъда в бар „Атене“ на „Плаза“. Ела да отпразнуваш с мен. Ще дойдат Джолийн и Лара — уточни Джаз, която се познаваше с тях от времето на общите им детски ваканции в Палм Бийч. — Поканих Джули, но й било невъзможно. Тя е в Кънектикът и ще се върне едва утре.
— Ами не знам… — промърморих вяло.
През последните няколко дни нямах настроение да празнувам. След телефонното обаждане госпожа Салъп-Сакстън не миряса и се опита да дестабилизира социалния ми живот: постара се да ме изключат от списъка на поканените за някои благотворителни изяви и разпространи нелицеприятни слухове за пребиваването ми в Кан с Патрик. Най-после, след литературния кръжок при Джули, се свързах с него, а той само се изсмя на поведението на съпругата си. Винаги вдигала шум около „приятелките“ му, но това не означавало нищо. Настояваше отново да се видим. Аз, естествено, отказах. Ясно съзнавах, че „приятелките“ на Патрик са просто пионки, които той използва в нескончаемата война за надмощие със съпругата си.
— Моля те, не ми се обаждай повече, Патрик — настоях аз. — Много си мил, но нещата стават прекалено сложни за мен.
— Защо не ме придружиш на филмовия фестивал във Венеция през есента? — продължи да флиртува той.
— Патрик! Нали Джаз ще е с теб?
— Винаги мога да я изхвърля. Тя ще разбере.
— Патрик, никъде няма да ходя с теб. Невъзможно ми е.
— Какво ще кажеш да вечеряме довечера в „Карлайл“?
— Трябва да ме оставиш на мира, разбираш ли?
— Или в Колорадо за Коледа?
— Патрик, стига — срязах го и затворих.
Ала всичките ми възражения оставаха глас в пустиня и това ме безпокоеше. През следващите няколко дни се притеснявах какво ново ще предприеме Гретхен Салъп-Сакстън и доколко Патрик я настройва против мен. Чувствах се неспокойна, нервна и леко депресирана. Мечтаех цялата история Патрик-Гретхен-moi да потъне в забвение.
— Моля те, ела — навиваше ме Джаз. — Ще се развеселиш. Казах ти, че Патрик е ужасен, но не бива да го приемаш на сериозно. Продължавай да вървиш напред.
Джаз може би имаше право: една среща с приятели щеше да ми помогне. Не ми се излизаше особено в неделната вечер, но още по-малко ми се стоеше вкъщи сама. Твърдо решена да се развеселя, обещах на Джаз да се видим по-късно. Облякох черна шифонена рокля, метнах дантелен шал на раменете и поех.
С божествените си кожени кресла, старинни позлатени огледала и жълти лампи барът „Атене“ прилича на будоар от 30-те години. При всяко отиване там очаквам иззад някоя колона да се появи секссимвола на онова време Джоан Харлоу, запалила неизменната си цигара. Когато пристигнах, Джолийн, Лара и Джаз — всичките във „Валс“, както наричаха дрехите си от „Валентино“ — седяха около ъглова маса и представляваха най-съблазнителното трио наоколо. Особено се открояваше Джаз в черния си дантелен тоалет с фльонга под бюста и две дълбоки цепки отстрани. Роклите на Лара и Джолийн също бяха хубави, но не колкото на Джаз. По протокол музата получава най-хубавата дреха, а приятелките й не бива да изглеждат толкова разкошно. И трите ядяха специалитета на заведението: миниатюрни порции домашен сладолед. (Само преди шест седмици момичетата в Ню Йорк твърдяха, че сладоледът е убийствен. Сега, включен в диетата за отслабване за плажа, изведнъж се превърна в насъщната им храна.)
— Ей! — посрещна ме Джаз. — Искаш ли коктейл с шампанско? Изглеждаш страхотноооо. Одобряваш ли новите ми гривни? — продължи Джаз на един дъх и разклати златните обръчи по китката си. — „Картие“, за следващия сезон. Нали са неземни?
— Много са хубави — съгласих се и седнах. — Бих изпил веднага малко шампанско.
Това й е хубавото на действителността: изключваш от нея с помощта на малко шампанско и обсъждаш гривните на „Картие“, ако желаеш. Повярвайте, само след минути грижите ми около Гретхен Салъп-Сакстън и евентуалния край на кариерата ми изчезнаха.
— Изпратиха ли ти тонове безплатни дрехи от „Валентино“? — попита Джолийн.
— Официално отричам, защото не искам хората да си мислят, че приех работата заради безплатните дрехи, но на вас ще призная: наистина получавам някои неща безвъзмездно — сподели Джаз. — Работата страшно ми допада, но е много тежка. Направо съжалявам момичетата от Горен Ист Енд. Нямат какво да правят, освен да пазаруват и да ходят на ваканции в Сейнт Бартс. Просто ми се къса сърцето, защото и аз бях такава и знам колко самотно започваш да се чувстваш понякога. С такова удоволствие помагам на господин Валентино. Толкова е сладъъък.
Имаше нещо изненадващо отегчително да слушаш как нюйоркско момиче като Джаз описва американската работна система, при положение че не се занимава с нищо. В полунощ реших да ги оставя трите да продължат и да се прибера с такси. Щяха да ходят да танцуват, но аз се чувствах прекалено изтощена и обременена с грижи, за да ги придружа. Наистина ми харесват роклите му и всичко останало, но не желаех да чуя отново името Валентино.
Беше истинско блаженство да видя отново жилищната си сграда; нямах търпение да си сложа анцуга и да се свия на леглото. Пред вратата на апартамента си започнах да ровя в чантата за ключа. Точно щях да го пъхна в ключалката, и забелязах нещо странно: разхлабена, дръжката висеше в гнездото си. Поизплашено погледнах по-внимателно, на оскъдното осветление забелязах, че ключалката е измъкната от вратата. Беше силно издраскана и извита на няколко места. Някой беше нахълтал в апартамента ми.
Доста притеснено надникнах през вратата: всичко беше обърнато наопаки. Бързо отстъпих в коридора; опасявах се да не би някой още да се крие вътре. Нямаше да рискувам да вляза в апартамента. Дръпнах вратата да се затвори. Тръгнах бързо към стълбите, търсейки същевременно малкото сребристо калъфче на мобилния телефон. Налагаше се веднага да се обадя в полицията. После, ако успея да се свържа с Джаз и компания, щях да преспя при някоя от тях. По дяволите: мобилният ми телефон го нямаше! Сигурно го бях забравила в бара. Изхвърчах припряно на улицата и се заоглеждах трескаво. Изтичах до телефонната будка на ъгъла и вдигнах слушалката, не последва никакъв сигнал. Останах няколко секунди на тъмната улица и се питах какво ще правя. Панически и отчаяно копнеех да съм на безопасно място. Ню Йорк действа доста заплашително, когато никой не си е вкъщи и нямаш къде да прекараш нощта. Зад ъгъла зави такси и аз му махнах. Помолих шофьора да ме откара до хотел „Мърсър“ на ъгъла на улиците „Принс“ и „Мърсър“. Полицията можеше да почака до утре. Бях изплашена, уморена и исках единствено да си легна.
Повярвайте, онази вечер реших да се настаня в хотел „Мърсър“ не заради оцветените с естествени багрила и ръчно тъкани чаршафи или заради божествените миниатюрни вегетариански пици, които предлага рум сървисът, или защото пиколатата са толкова готини, че чак не е за вярване, или защото всички в хотела имат онзи особен поглед. Всичко това нямаше никакво значение, важен бе не луксът, а безопасността. Не можех да отида при Джули, защото отсъстваше от града, а и истината е, че в центъра на Ню Йорк няма по- безопасно място от хотел „Мърсър“. Знам го със сигурност, защото рап звезди като Пъф Деди и Джей-Зи с
