проблеми с безопасността, винаги отсядат тук и се чувстват
Трябва да е било след един, когато стигнах до хотела. Много ми харесва обзавеждането на фоайето: меки, удобни дивани край белосани стени. Постоянно виждаш момичета като София Копола или Клое Севинье да висят там, все едно се намират в собствените си всекидневни. Тази вечер във фоайето цареше необичайна тишина. Наоколо се въртяха само млада сервитьорка с вид на гамен — вероятно един ден щеше да стане филмова актриса, — която оправяше възглавниците по диваните, и портиерът зад рецепцията.
— Добър вечер, госпожице. Мога ли да ви помогна? — попита портиерът.
Приличаше на човек, слязъл от реклама, а от дружелюбното му отношение веднага се почувствах по- добре.
— Нужна ми е тиха стая, ако обичате. Искам да се наспя добре.
— Разбира се. Колко време ще останете при нас?
— Само тази вечер — въздъхнах.
Налагаше се да се огранича до една вечер; двадесет и четири часа в хотел „Мърсър“ са много скъп начин да се успокоиш. Портиерът удари няколко клавиша на компютъра.
— Ще ви настаня в 607-ма. Тя и 606-а са най-хубавите в хотела. Ще я получите срещу обикновената двойна такса, защото вече е много късно. Келвин Клайн живя там две години. Стаята е най-тихата, с която разполагаме.
— Някой ще ми донесе ли чаша чай? — попитах аз.
— Румсървисът ни е двадесет и четири часов. Имате ли багаж, госпожице? — попита портиерът.
— Само ръчен — отвърнах и показах чантичката си. — Не обичам да пътувам с много багаж.
— Добре. Ето ключа ви. — Подаде ми едно от свръхмодерните пластмасови картончета, наподобяващи кредитна карти. След това попита: — Да ви поръчам ли чая сега?
— Би било много мило — уверих го.
Докато ме транспортираха с асансьора до шестия етаж, огледах лицето си в огледалото. Господи, трябва ми пилинг с „Алфа-Бета“, помислих си. Дори на слабото осветление се виждаха онези издайнически черти на умора около очите, които не забелязваш, но усещаш. Приличах на тридесет и осем годишна; косата ми висеше безжизнено. Вързах я на опашка и отново се погледнах. Честно казано, подобрението беше нулево. Господи, изглеждах по-ужасно от Мелани Грифит, когато я заловят без грим.
Вратата на асансьора се отвори и аз излязох в онази тишина, характерна единствено за хотелските коридори: не се чува никакъв звук, витае само усещане за сън. Дългият коридор беше осветен с оранжеви светлини. Отидох на пръсти до края, като подминах стая 606-а. Стая 607-ма се оказа последната. Чудесно. Предстоеше да се наспя добре; предстоеше също да се озова в близост до минибар, което винаги ме кара да се чувствам въодушевена.
Прокарах пластмасовия си ключ през процепа на вратата на 607-ма и натиснах дръжката. Вратата не се отвори. Опитах отново, вратата определено не помръдваше. Господи, възможно ли е в хотела да са сбъркали и Келвин Клайн въобще да не си е тръгнал? Налагаше се да се върна обратно във фоайето. Обърнах се и видях някой да се приближава. Изчаках. Появи се пиколо със сребърен поднос в ръце. Чаят ми. Божествено!
— Стая 607-ма? — попита момчето.
— Да. Но не мога да си отворя. Ще опитате ли? — помолих го.
— Разбира се.
Извади своята карта, прокара я през процепа и натисна дръжката. Вратата не помръдна. Леко свъси вежди.
— Извинявайте. Не мога да вляза. Ще извикам охраната на хотела. Връщам се след пет минути.
Остави подноса на масичката до вратата и изчезна. Погледнах часовника: два след полунощ. Уморена и омаломощена, се свлякох на пода. Налях си чай, за да убия време. Отпих. Ъъъ… Беше хладък. Има нещо неописуемо потискащо да се озовеш сам с чаша студен чай в мъртвешки смълчан хотелски коридор. Къде бяха хората от охраната? Ще се наложи да сляза долу и сама да ги потърся.
Поставих чашата върху подноса и се изправих на крака. Тряс! С мощен взрив подносът и съдържанието му се стовариха на пода. Дочух шум иззад вратата на 606-а. Господи, дано не съм обезпокоила някого, разтревожих се.
Наведох се да почистя. Полата на роклята ми се вдигна нагоре и последва шум от скъсване на плат: подгъвът се бе закачил за края на подноса. Предницата на роклята беше раздрана, а част от набора висеше на конец. (С шифонените рокли обикновено е така: още при първото обличане им се случва нещо, поради което повечето нюйоркски момичета не разчитат на тях в дългосрочен план). Освободих края на роклята и забелязах влажното петно от чай, което се разпростираше върху талията ми. Капчици мляко се стичаха по дясното ми бедро.
— Шибана работа! — извиках, тропнах с крак и ритнах проклетия поднос.
Рядко ругая, но случи ли се, го правя със замах. Господи, толкова добре се почувствах. Отново ритнах яростно подноса и се свлякох на пода. По лицето ми плъзна сълза и стигна до устните. Ненавиждам внезапните избухвания, честна дума. В началото са изключително забавни, но неизменно завършват зле.
Ще ви призная нещо, но под пълна тайна. Надявах се, като попадна на истински шикозно място, с рум сървис и удобни дивани с възглавнички, да се почувствам щастлива. А излизаше, че не е така. Щом човек е окаян, той си остава окаян, независимо от ръчно тъканите чаршафи. Именно затова виждате всички онези снимки, направени от папараци на знаменитости, които излизат от фантастични жилищни блокове с вид на хора, готови да извършат самоубийство. Факт е, че когато си зле, няма значение колко белинита си погълнал или колко рокли притежаваш. Джинсите „Клое“ и пилингите с „Алфа-Бета“ не прогонват неприятните неща. Налага ти се да живееш с гадостите завинаги, както става с Лайза Минели.
Вероятно бяха минали няколко минути, откакто се впуснах да плача неутешимо, когато чух изщракването на съседната врата. Загледах с ужас как вратата на 606-а започва да се отваря. Господи — беше два след полунощ. Бях обезпокоила някого или прекъснала великолепен секс и никога повече нямаше да ми разрешат да припаря насам. Вратата се отвори около педя и спря. Вътре беше тъмно и не виждах нищо. Сънен глас промърмори:
— Можете ли да пазите тишина? Опитвам се да поспя.
— Извинете — прошепнах. — Имаше малък инцидент, но нещата ще се оправят.
После се случи нещо странно. Иззад вратата се чу кикот.
— Момент. Ей сега ще дойда — каза гласът. Обзе ме неприятно чувство: гласът ми се стори странно познат. Страшно приличаше на Чарли Дънлейн; не, не можеше да бъде. Нямаше начин. Чух изшумоляване, светна лампа и се подаде глава. Олеле! Точно както подозирах — оказа се той. Не можеше да ми се случва и това!
— Сълзи ли забелязвам? — попита.
Косата му беше разрошена, а той премигваше на светлината. Изглеждаше сънен, но и развеселен, беше облечен в бяла хавлия и меки хотелски чехли. Всъщност имаше страшно привлекателен вид, но всеки го има, когато е само по хавлия. Макар да се чувствах смутена, понеже той се появи като рицар в бяла хавлия, изпитах и известно облекчение, че е Чарли, а не някоя случайна рап звезда. Освен това разполагаше със стая и не се съмнявах, че ще измисли начин как да се озова в моята.
— Не!
Хлъцнах и бързо си избърсах очите и носа.
— Какво става? — попита Чарли.
— Чакам охраната да ме пусне да си вляза в стаята — обясних аз.
— Защо? Защо не си си вкъщи?
— А ти защо не си? — сопнах се.
— За няколко дни имам работа тук. Но ти живееш в този град. Защо си отседнала в хотел?
— Някой е нахълтвал в апартамента ми. Изплаших се и не исках да прекарам нощта там, а не мога да отворя вратата на проклетата стая тук.
— Искаш ли да влезеш? — попита Чарли загледан в сломената ми фигура.
Освен ако не греша дълбоко, готова съм да се закълна, че Чарли имаше онзи особен поглед.
