Липсващата цифра бе твърде неясна, за да я различи. Но може би с хубава лупа ще успее.
Адресът, избледнял, но все още четлив, гласеше: Мистър Джон Х. Сътън Бриджпорт, Уисконсин.
Ето какво означаваше Уис. Уисконсин.
А името беше Сътън.
Разбира се, че ще е Сътън.
Нали така бе казал Бъстъровият адвокат андроид? Куфар, пълен със семейни книжа.
Ще трябва да направя историко-географска справка, помисли си Сътън. Трябва да разбера къде се е намирал Уисконсин.
Ами Джон Х. Сътън? Джон Х. Сътън. Това вече е друга работа. Просто някакъв друг Сътън, който отдавна е станал на прах. Някой, който веднъж е пропуснал да си отвори пощата.
Сътън обърна писмото откъм обратната страна и разгледа плика. По нищо не личеше, че някой се е опитвал да го отвори. Изсъхнало с течение на годините, лепилото се лющеше и когато го драсна с нокът в единия ъгъл на плика, то се разпиля в облаче прах. Направи му впечатление, че хартията се разтроши при докосването и трябваше да я пипа много внимателно.
Куфар, пълен със семейни книжа, бе казал андроидът Уелингтън, когато влезе в стаята, седна сковано на ръба на стола и грижливо сложи шапката си върху масата.
А вместо това се оказа, че е куфар, пълен с вехтории. Кокали, гаечни ключове, кламери и изрезки от вестници. Стари тетрадки и писма, и едно писмо, което е било получено преди шест хиляди години и никога не е било отворено.
Дали Бъстър е знаел за това писмо? Докато си задаваше този въпрос, на Сътън вече му бе ясно, че Бъстър е знаел.
И се е опитал да го скрие… и е успял. Захвърлил го е наред с другите вехтории, сигурен, че ще бъде намерено, но само от човека, за когото е предназначено. Защото куфарът умишлено бе направен да изглежда незначителен. Стар и очукан, със стърчащ от ключалката ключ, той сякаш казваше: „Вътре в мен няма нищо интересно, но ако искате да си загубите времето, тогава, моля, гледайте.“ И ако някой бе погледнал, безпорядъкът щеше да му се стори точно такъв, какъвто си беше, с едно изключение… купчина от загубили всякаква стойност сантиментални спомени.
Сътън протегна ръка и потупа обемистото писмо на масата.
Джон Х. Сътън, един прародител отпреди шест хиляди години. Във вените ми тече неговата кръв, макар и доста поразредена. Но това е човекът, който е живял, дишал, хранил се и умрял, който е наблюдавал изгрева над зелените хълмове на Уисконсин… ако в този Уисконсин, където и да се намира, изобщо има хълмове.
Усещал е летните горещини и е зъзнал от зимния мраз. Четял е вестници и е обсъждал политиката със съседите си. Тревожил се е за много неща, значителни и дребни, но повечето от тях навярно са били незначителни; каквито обикновено са нашите тревоги.
Ловил е риба в реката, отдалечена само на няколко мили от дома му, може би е поработвал малко в градината през последните години от живота си, когато не е имало какво друго да прави.
Човек като мен, макар и с някои малки разлики. Притежавал е онова черво, наречено апендикс, и то може би му е създавало неприятности. Имал е и мъдреци, които навярно също са му създавали неприятности. Вероятно е умрял на осемдесетгодишна възраст или малко по-късно, макар че това би могло да стане и много по-рано. А когато аз стана на осемдесет, помисли си Сътън, тъкмо ще навлизам в разцвета на живота си.
Но някогашният живот е имал и предимства. Джон Х. Сътън сигурно е живял по-близо до Земята, защото тази земя е била единственото нещо, което той е притежавал. Не го е вълнувала психологията на извънземните и Земята е била планета за обитаване, а не административен център, където нито едно растение не се отглежда и нито едно колелце не се върти по икономически съображения. Сигурно е могъл да намери призванието на своя живот сред обширното поле на човешкото познание, вместо да е принуден да стане чиновник от административния апарат, който управлява неизмеримите простори на галактическата империя.
И някъде там, вече забравени, е имало и други Сътъновци, преди него и след него, много други Сътъновци. Животът се е предавал от поколение на поколение, а представителите на рода са образували една непрекъсната верига и нито една брънка не се е различавала от съседните, с малки изключения тук или там, когато човек по някаква случайност е спирал погледа си някъде. Случайност, забравена отдавна или превърнала се в легенда, или пък просто случайността, че едно писмо не е било отворено.
На вратата се позвъни и Сътън стреснат грабна писмото и го пъхна във вътрешния джоб на сакото си.
— Влез — извика той.
Беше Хъркимър.
— Добро утро, сър — поздрави той.
Сътън го изгледа гневно.
— Какво искаш? — запита той.
— Аз съм ваша собственост — угоднически го осведоми Хъркимър. — Представлявам част от вашата третина от имуществото на Бентън.
— Моята третина ли? — След това изведнъж си спомни.
Такъв беше законът. Който убие някого на дуел, наследява една трета от имуществото на убития. Такъв беше законът, за който съвсем бе забравил.
— Надявам се, че нямате възражения — продължи Хъркимър. — Аз съм доста сговорчив, бързо схващам и обичам да работя. Мога да готвя, да шия, да изпълнявам разни поръчения, мога да чета и да пиша.
— Както и да ме предадеш.
— О, не, никога не бих направил това.
— Защо пък не?
— Защото вие сте мой господар.
— Ще видим — рече кисело Сътън.
— Но аз не съм цялото наследство — продължи Хъркимър. — Има и други неща. Има един астероид, където може да се ловува, и един космически кораб. Малък наистина, но много удобен. Има и няколко хиляди долара, както и вила на Западното крайбрежие, малко неразумно вложени акции в колонизираните планети и разни други дреболии, които са твърде много, за да ви ги изреждам.
Хъркимър бръкна в джоба си и измъкна някакъв бележник.
— Тук съм направил един списък и ако се интересувате, ще ви го прочета.
— Не сега — рече Сътън. — Имам работа.
Хъркимър засия.
— Нещо, което без съмнение бих могъл да извърша и аз? Нещо, с което мога да ви помогна?
— Не можеш — рече Сътън. — Защото отивам да се срещна с Адамс.
— Тогава бих могъл да ви нося куфарчето. Онова там.
— Няма да го вземам със себе си.
— Но, сър…
— Сядаш тук, скръстваш ръце и чакаш, докато се върна.
— Ще направя някоя беля — предупреди андроидът. — Сигурен съм, че ще направя беля.
— Добре тогава. Има нещо, което би могъл да свършиш. Онова куфарче, за което спомена преди малко. Можеш да го наглеждаш. И не си губи времето да се опитваш да прочетеш онова, което е вътре — предупреди го Сътън. — Няма да успееш.
— О — каза Хъркимър още по-разочарован.
— И още нещо. В хотела живее едно момиче на име Ева Армър. Да знаеш нещо за нея?
Хъркимър поклати глава.
— Но имам братовчедка…
— Братовчедка ли?
— Разбира се. Братовчедка. Произведени сме в една и съща лаборатория, затова ми е братовчедка.
— Доста братовчеди имаш тогава.
