— Така е — потвърди Хъркимър. — Хиляди са. И си помагаме един на друг. Както би трябвало да бъде в големите семейства — добави той с престорено благонравие.
— И мислиш, че тази твоя братовчедка може да знае нещо?
Хъркимър кимна.
— Работи в хотела. Може и да знае.
После взе една брошура от купчината на масата.
— Виждам, че са се добрали до вас, сър — забеляза той.
— Какво искаш да кажеш? — сърдито попита Сътън.
— Ония от Лигата за равенство — поясни Хъркимър. — Дебнат всеки що-годе известен човек. Разнасят някаква петиция.
— Да, споменаха нещо за петиция. Искаха да я подпиша — рече Сътън.
— А вие не я подписахте?
— Не — късо отвърна Сътън.
После се взря в Хъркимър.
— Ти си андроид — каза му той направо. — Би трябвало да им симпатизираш.
— Сър — заяви Хъркимър, — намеренията на онези хора може и да са добри, но те не са избрали правилния път. Опитват се да изпросят милосърдие за андроидите, като събуждат съжаление към нас. Но ние не искаме нито милосърдие, нито съжаление.
— Какво тогава искате?
— Да ни считат за равни с хората, и то заради нашите достойнства, а не по специално благоволение или с разрешението на хората — обясни Хъркимър.
— Разбирам — рече Сътън. — Мисля, че разбрах това още когато ме пресрещнаха във фоайето. Но не можех да го изразя с думи…
— Ето как стоят нещата, сър — каза Хъркимър. — Ние сме създадени от хората и точно това е, което ни дразни. Създадоха ни със същия ентусиазъм, с който фермерът отглежда кравите си. Произвеждат ни с определена цел и ни използват за тази цел. Дори когато се отнасят добре с нас, зад тази добрина се крие снизхождение. Просто не ни позволяват да покажем на какво сме способни. Лишени сме от основните човешки права и не ни позволяват да претендираме за тях. Ние…
Хъркимър млъкна, блясъкът в очите му угасна, а лицето доби спокойно изражение.
— Виждам, че ви отегчавам, сър — каза той.
Сътън заговори рязко:
— Аз съм ваш приятел, Хъркимър. Нито за миг не го забравяй. На ваша страна съм и мисля, че го доказах, като отказах да подпиша онази петиция.
После се загледа в андроида. Безочливи и хитри, помисли си той. Но ние сме ги направили такива. И това са характерни черти на роба, както и знакът на челото.
— Можеш да бъдеш съвсем сигурен, че не изпитвам съжаление към вас — увери той Хъркимър.
— Благодаря, сър — отвърна Хъркимър. — Благодаря ви от името на всички ни.
Сътън тръгна към вратата.
— Трябва да ви поздравя, сър — каза Хъркимър. — Миналата вечер се представихте много добре.
Сътън се обърна.
— Бентън не улучи — каза той. — Не ми оставаше нищо друго, освен да го застрелям.
Хъркимър кимна.
— Но има нещо друго, сър. Никога досега не бях чувал някой да е умрял от куршум в ръката.
— В ръката ли?
— Точно така, сър. Куршумът му строши ръката, без да причини друга вреда.
— Но той умря, нали?
— О, да — потвърди Хъркимър. — По-мъртъв не би могъл да бъде.
13
Адамс щракна запалката и изчака пламъкът да се разгори. Твърдият му поглед бе прикован върху Сътън, но вътре в себе си той бе неспокоен, нервен, някак несигурен, макар и това да не личеше.
Този втренчен поглед, помисли си Сътън, е стар негов номер. Гледа те страшно, а изражението му е замръзнало като на сфинкс и ако не го познаваш и не си свикнал с номерата му, може да го помислиш за всемогъщия бог.
Но сега погледът не е така впечатляващ както обикновено. Изглежда изнервен, а преди двадесет години такова нещо нямаше. Тогава беше твърд. Истински гранит, а сега като че ли гранитът е започнал да се троши.
Нещо го измъчва. Има нещо, което не върви добре.
Адамс прекара пламъка на запалката над натъпканата си лула, движейки го замислено напред-назад, без да бърза, като принуждаваше Сътън да го чака.
— Ти, разбира се, знаеш, че не мога да бъда откровен с теб — тихо рече Сътън.
Запалката с щракане угасна и Адамс се понадигна на стола.
— Какво? — попита той.
Сътън мислено се поздрави. Успя да го изкара от релсите и сега недоумява. Проиграна пешка е вече, каза си той. Ето какъв е сега Адамс — просто една проигра на пешка.
После изрече на глас:
— Вече, разбира се, ти е известно, че съм се завърнал с кораб, който не е в състояние да лети. Знаеш, че не съм имал скафандър, Илюминаторите са разбити и корпусът е надупчен като решето. Нямах нито храна, нито вода, а 61-вата звезда е на единадесет светлинни години оттук.
Адамс кимна студено.
— Да, всичко това ни е известно.
— По какъв начин съм се завърнал, както и случилото се с мен нямат никакво отношение към доклада ми и затова не възнамерявам да ти кажа.
— Тогава защо изобщо споменаваш за това — изръмжа Адамс.
— Просто за да се разберем по-добре — обясни Сътън. — За да не ми задаваш въпроси, които ще останат без отговор. Това ще ни спести доста време.
Адамс се облегна назад и самодоволно запуфка с лулата.
— Изпратихме те да събереш информация, Аш — напомни му той. — Всякаква информация. Нещо, което би ни помогнало да разберем по-добре тези същества от Лебед. Ти бе представител на Земята, получаваше заплата от нея и, естествено, й дължиш нещичко.
— Но аз дължа нещо и на тях — възрази Сътън. — Дължа им живота си. Защото корабът ми катастрофира и аз загинах.
Адамс, почти сънливо, кимна с глава.
— Да, същото каза и Кларк. Той счита, че си загинал.
— Кой е този Кларк?
— По специалност е космически инженер — каза му Адамс. — Ляга и става с кораби и чертежи. Именно той проучи кораба ти и състави графика на силовите координати. Заключението му е, че ако си бил вътре в кораба по време на катастрофата, нищо не би могло да те спаси.
Адамс погледна към тавана.
— Кларк каза, че ако си бил вътре по време на удара, щял си да станеш на пихтия.
— Просто невероятно е какво може да направи човек, когато започне да си играе с цифрите — сухо забеляза Сътън.
— Андерсън твърди, че ти изобщо не си човешко същество — опита се да го подразни Адамс.
— Предполагам, че Андерсън е разбрал това, след като е видял кораба.
Адамс кимна с глава.
— Няма нито вода, нито въздух. Всеки би стигнал до същото заключение.
Сътън поклати глава.
— Андерсън греши. Ако не бях човешко същество, никога нямаше да ме видиш. Аз изобщо не бих се
