лейн. Този загадъчен тип така и не бе успял да се спогоди с обитателите на околните изискани резиденции. Всъщност никога не бе живял в закупеното имение; понякога се случваше да намине за една вечер или за седмица, но това не го правеше местен жител. Доколкото знаех, той нямаше нито роднини, нито приятели и не проявяваше желание да се сближи с когото и да било.
Отначало хората от Тимбър лейн изпитваха неприязън към него, защото някога имението Белмонт беше център на онова трудно определимо нещо, наричано „висше общество“. Днес името му просто не се споменаваше — поне на Тимбър лейн. Той се бе превърнал в мухлясала кирлива риза, забутана в най- прашното чекмедже.
Дали пък не си отмъщаваше? Подреждайки документите под лъча на лампата, аз се замислих по въпроса. Не, едва ли. Нямаше никакви признаци Атууд някога да е бил засегнат от високомерното отношение на Тимбър лейн.
Стойността на имотите в тия документи достигаше милиарди. Пред мен се редяха названия на известни фирми, обгърнати в славни традиции и украсени с имена на древни родове; мяркаха се старинни сгради, станали пословични още в незапомнени времена. И всички те бяха прехвърлени на Флечър Атууд с прецизния, натруфен език на правните договори — всички лежаха на куп в очакване да бъдат прегледани и подредени по папките.
А може би лежат, помислих си аз, защото още никой не е намерил време да ги прегледа. Защото са изместени от по-сериозна работа. И аз се запитах каква ли ще е тая по-сериозна работа.
Изглеждаше невероятно и все пак беше факт — пред мене лежаха конкретни доказателства, че един човек е закупил в пакет огромна част от деловите квартали на града.
Никой не би могъл да притежава необходимата сума за сделките в тия документи. Такова нещо би било непосилно даже за цяла финансова групировка. А дори и да се намереха подобни хора, каква можеше да е тяхната цел?
Да закупят града?
Защото пред мен беше само малка купчинка договори, зарязани на бюрото, сякаш са нещо незначително. В кантората несъмнено имаше многократно повече документи. А ако Флечър Атууд или хората зад него бяха закупили града, какво възнамеряваха да правят с него?
Оставих документите на място и пак се върнах към закачалките. Загледах се в шапките на горната лавица и ми се стори, че забелязвам между тях нещо като кутия от обувки.
Може би вътре имаше още документи?
Надигнах се на пръсти и разклатих кутията докато тя помръдна напред и успях да я прихвана. Оказа се по-тежка, отколкото очаквах. Отнесох я до бюрото, сложих я под лампата и вдигнах капака.
Кутията беше пълна с кукли. Не, това бяха нещо повече от кукли — липсваше им оная характерна, изкуствена стилизираност. Изглеждаха толкова естествени, че неволно се зачудих дали не са истински хора, смалени до десетина сантиметра, само че толкова изкусно, та всичките им пропорции да останат непроменени.
А най-отгоре върху купчината кукли лежеше идеалното копие на онзи Бенет, който бе седял на заседателната маса до Брус Монтгомъри!
11.
Стоях като зашеметен и се взирах в куклата. Колкото повече я гледах, толкова повече ми приличаше на Бенет — чисто гол Бенет, мъничък изкуствен Бенет, който само чака някой да го облече и да го настани зад заседателната маса. Изглеждаше толкова естествен, че почти си представих как по темето му лази муха.
Бавно, почти със страх — страх, че ако го докосна, може да оживее — аз бръкнах в кутията и измъкнах Бенет. Беше по-тежък, отколкото предполагах, по-тежък от нормалното за една десетсантиметрова кукла. Надигнах го под лъчите на лампата и вече нямаше никакво съмнение, че предметът, който държах в ръцете си, беше точно копие на живия човек. Очите бяха студени като камък, а устните тънки и прави. Черепът изглеждаше не просто гол, а безплоден като пустиня, сякаш по него никога не бе расла коса. Тялото беше такова, каквото можеше да се очаква от човек, отминаващ средната възраст — склонно към напълняване, но поддържано чрез систематични упражнения и педантично спазване на нормите за здравословен живот.
Оставих Бенет на бюрото, отново бръкнах в кутията и този път извадих женска кукла — великолепна блондинка. Поднесох я към лампата и се убедих, че всъщност не беше кукла, а идеален модел на женско тяло до най-дребната анатомична подробност. Изглеждаше съвсем като жива и имах чувството, че стига само да изрека някаква магическа дума, за да я накарам да се раздвижи. Беше изящна, крехка и прекрасна от косата до крайчетата на пръстите, без помен от механичните дефекти или неточности на фабрично произведена играчка.
Оставих я до Бенет, зарових пръсти в кутията и размърдах куклите. Бяха доста, може би двадесет или тридесет фигурки от най-различен вид. Срещаха се и енергични млади кариеристи, и побелели канцеларски лъвове, и зализано-мъжествени преуспяващи бизнесмени; имаше девойчета в първа младост, свадливи стари моми и типични невзрачни секретарки, каквито се срещат само зад бюрата на деловите кантори.
Престанах да ги разбърквам и пак се заех с блондинката. Беше ме очаровала.
Взех куклата, отново я огледах и се помъчих да запазя професионално хладнокръвие, като се запитах от какво ли е направена. Може би от пластмаса, макар че подобен материал не бях виждал никога през живота си. Беше твърд и тежък, обаче притежаваше известна податливост. Когато го стиснах по-силно, той хлътна под пръстите ми, но щом отслабих натиска, веднага възстанови предишната си форма. Усещах в него и едва доловима топлина. Странен материал — той сякаш нямаше структура, или пък структурата беше толкова фина, че не можех да я различа.
Пак затършувах из кутията, вадех кукла след кукла, но всички бяха изработени с еднакво изтънчено майсторство.
Прибрах Бенет и блондинката при другите, после върнах кутията на лавицата и грижливо я избутах зад шапките.
Отстъпих назад, огледах кантората и усетих, че здравият ми разум се бунтува. Това беше чисто безумие: куклите на лавицата, дрехите на закачалките, дупката с ледения шемет и купчината документи за изкупуване на половината град.
Посегнах и дръпнах пердетата на място. Те се плъзнаха леко, с едва доловимо шумолене, за да закрият куклите, дрехите и дупката, ала не можеха да закрият безумието — то упорито оставаше около мен. Струваше ми се, че го усещам как дебне като сянка в мрака извън лъча на лампата.
Какво трябва да стори човек, запитах се аз, когато открие нещо, което изглежда невъзможно и все пак очевидните факти го потвърждават? Защото фактите бяха неоспорими; можех да сбъркам за едно или друго, но нямаше как да си въобразя всичко видяно в тази кантора.
Изключих лампата и мракът ме обгърна, поглъщайки очертанията на мебелите. Без да откъсвам ръка от ключа, аз застинах неподвижно и се ослушах, но не чух нито звук.
Стъпвайки на пръсти, аз се отправих между бюрата към изхода и с всяка крачка усещах все по-силно как заплахата се прокрадва зад гърба ми — някаква въображаема, но въпреки това могъща и ужасяваща заплаха. Може би я пораждаше мисълта, че трябва да има опасност, че нещата, които бях открил, не са предназначени за чужди очи и че най-логичното е нейде наоколо да има вградена защита против натрапници.
Измъкнах се в коридора, затворих вратата зад себе си и за миг се облегнах на стената. Коридорът беше тъмен. Светеше само на стълбището и през прозореца се процеждаха мътните лъчи на уличните лампи.
Нищо не помръдваше, сградата не подаваше никакви признаци на живот. Отвън едва-едва долитаха нормалните звуци на вечерта: клаксони, скърцане на спирачки, весел момичешки смях.
Сам не зная защо, но ми се струваше изключително важно да напусна сградата без да ме забележат. Сякаш бях повел игра, извънредно опасна игра с огромен залог и не биваше да рискувам крайния успех с излишна самонадеяност.
Прокраднах се по коридора с котешка стъпка и вече наближавах стълбата, когато усетих нападението.
