Може би „усетих“ не е най-точната дума; „долових“ също не подхожда. Защото не долових нищо — просто разбрах. Нямаше нито звук, нито потрепнала сянка, която да ме предупреди — нищо освен необяснимия тревожен сигнал, който отекна в съзнанието ми.
Трескаво се завъртях и зърнах, че то вече почти ме настига — нещо черно с човешки размери и очертания се носеше стремглаво сред сенките без никакъв звук. Сякаш крачеше по въздуха, за да не се издаде с шума от стъпките си.
Отскочих толкова рязко, че се блъснах в стената и съществото профуча край мен, но светкавично свърна назад и се нахвърли върху мен. Смътно различих някакво бледо лице и в неясната светлина откъм стълбището се очерта масивен силует. Без да чака съзнателна команда, юмрукът ми излетя нагоре, към бледото петно над черните очертания. Когато го улучи, в мрака се раздаде мляскащо хрущене и кокалчетата ми изтръпнаха от силата на удара.
Човекът, ако наистина беше човек, се люшна назад, а аз го последвах, замахнах още веднъж и отново чух глухия плясък.
Човекът отхвръкна, загуби равновесие, кръстът му се натъкна на железния парапет около стълбищната шахта… после той се преметна отвъд перилата и рухна с разперени ръце в зейналата пустотата над мраморните стъпала.
Зърнах за сетен път лицето, извито нагоре към светлината с широко разтворена уста, от която не излиташе нито звук. Сетне човекът изчезна и чух как с глух удар се стовари на стълбището четири метра по-долу.
В момента на схватката ме изпълваха страх и отчаяна ярост, но сега изведнъж ми прилоша, защото разбирах, че съм убил човек. Никой, казах си аз, не би могъл да оцелее след подобно падане върху каменните стъпала.
Стоях и чаках откъм стълбището да долети звук. Но не чух нищо. Сградата мълчеше, сякаш бе затаила дъх в очакване на събитията.
Пристъпих напред. Коленете ми се тресяха, дланите ми лепнеха от пот. Когато стигнах до парапета, аз погледнах надолу, напрягайки всичките си сили, за да не изкрещя от гледката на обезобразения труп върху стъпалата.
Долу нямаше нищо.
Никаква следа от човека, който бе паднал към неминуема гибел.
Завъртях се и шумно хукнах надолу по стълбата, без изобщо да се интересувам дали някой ще ме чуе или не. Към облекчението, че не съм убил човека, започваше да се примесва нов, все още неоформен страх — след като не бях унищожил врага, значи той продължава да дебне наоколо.
Тичешком се запитах дали не съм сбъркал, дали няма да се окаже, че трупът си е бил на място, а очите са ме подвели. Не, казах си аз, няма начин да не видиш човешки труп насред стълбището.
Имах право. Когато завих на площадката и изтичах към долния етаж, стъпалата бяха пусти.
Спрях да тичам и заслизах предпазливо, като се взирах във всяко стъпало, сякаш това би ми подсказало какво точно се е случило в отминалите секунди.
И когато стигнах на долния етаж, отново долових мириса на лосион — същия мирис, който бях усетил около Бенет и в кантората, където открих неговата кукла.
На площадката и първите няколко стъпала имаше влажно петно, сякаш някой бе разлял чаша вода. Приклекнах и прокарах пръсти по него, но то наистина изглеждаше като безобидна влага. Вдигнах ръка, подуших я и пак усетих аромата на лосион, само че по-силен от когато и да било.
Видях две влажни дири, които пресичаха площадката и продължаваха надолу по стъпалата, като че някой бе минал оттук, носейки вода в пропукан съд. Това, казах си аз, е следата на онзи, който би трябвало да умре; тази влага е останала подир него.
Над стълбището тегнеше ужас, макар мястото да бе толкова тихо и пусто, че сякаш не допускаше никакви чувства, дори и чувство на ужас. Но част от страха като че бе пропила самата пустота — пустотата, където трябваше да лежи труп, а вместо него имаше само следа от миризлива течност, подсказваща накъде е изчезнал.
Пак хукнах по стълбата, гласът на ужаса ревеше в главата ми, а аз се питах какво бих могъл да направя и какво би ме сполетяло, ако открия онзи силует да дебне насред стъпалата; ала даже тази мисъл не можеше да ме удържи и аз продължих да се нося гръмовно надолу докато стигнах на партера.
На партера нямаше почти никой, само някакво ваксаджийче дремеше, килнало стола си към стената, а на щанда за пури продавачът се подпираше до касата и четеше вестник.
Продавачът надигна глава, ваксаджийчето с трясък скочи от стола, но преди да ме спрат или да изкрещят, аз прекосих въртящата се врата и изхвръкнах на улицата. Както винаги в предпочивните вечери, тротоарите бяха задръстени от тълпи купувачи, бързащи към магазините.
Щом потънах в навалицата, аз забавих крачка, защото се чувствах в безопасност. На ъгъла спрях, озърнах се към „Маккандълс“ и видях най-обикновена, зацапана от времето стара сграда, която стърчеше тук откакто се помня, но след някоя и друга година щеше да бъде съборена. В нея нямаше нищо загадъчно, нищо зловещо.
И все пак гледката ме накара да потреперя, сякаш изневиделица в душата ми бе нахлул леден вихър.
Отлично знаех какво ми трябва и малко по-нататък го открих. Заведението вече се запълваше и нейде сред опушения сумрак в дъното някой свиреше на пиано. Е, всъщност не свиреше, просто дрънкаше както му падне, вмъквайки тук-там парчета от популярни мелодии.
Минах към края на бара, където навалицата се поразреждаше и открих свободна табуретка.
— Какво да бъде? — запита барманът.
— Уиски с лед — казах аз. — И щом ще си правите тоя труд, сипете го двойно. Да не ви разкарвам излишно.
— Каква марка?
Казах му.
Той пусна леда в чашата. После взе бутилка от лавицата.
Някой седна на табуретката до мен.
— Добър вечер, мис — каза барманът. — Какво ще обичате?
— Коктейл „Манхатън“, моля.
Завъртях глава, защото нещо в този глас изведнъж ме накара да настръхна.
И от вида на младата жена настръхнах още повече.
Тя беше зашеметяващо красива и същевременно личеше, че е изключителна личност.
Погледна ме. Беше студена като лед.
— Срещали ли сме се някъде? — запита тя.
— Мисля, че да — отвърнах аз.
Това бе блондинката, която преди малко извадих от кутията за обувки — само че пораснала и напълно облечена.
12.
Барманът сложи чашата пред мен и се зае да прави „Манхатън“.
Изглеждаше отегчен. Кой знае колко пъти бе изслушвал подобни реплики на работното си място.
— Сигурно не е било много отдавна — каза жената.
— Точно така — кимнах аз. — Преди малко. Мисля, че беше в една кантора.
Не знам дали разбра за какво намеквам, във всеки случай не прояви никаква реакция. Но се държеше прекалено хладнокръвно, прекалено самоуверено.
Тя извади табакера. Размачка цигарата, после я поднесе към устните си и зачака.
— Съжалявам — казах аз. — Не пуша и нямам огънче.
Тя порови из чантата си и извади запалка. Подаде ми я. Щракнах и отвътре бликна пламъче. Жената се приведе напред и в този миг ме лъхна мирис на теменужки… или поне някакъв подобен аромат. Реших, че все пак трябва да са теменужки.
И изведнъж осъзнах нещо, за което трябваше да се сетя от самото начало. Бенет миришеше така не
