защото използваше лосион, а точно напротив — защото не го използваше. Миризмата, която излъчваше, бе негова собствена миризма.
Младата жена запали, облегна се назад и вдъхна дълбоко дима. После изящно пусна през ноздрите си две синкави струйки.
Подадох й запалката. Тя небрежно я пусна в чантичката.
— Благодаря, сър.
Барманът сложи коктейла пред нея. Беше красив коктейл и вишничката се червенееше точно където й е мястото.
Подадох му една банкнота.
— И за двамата.
— Моля ви, сър! — възкликна красавицата.
— Не ме разочаровайте — помолих аз. — Имам такъв навик — да поръчвам коктейли за хубави жени.
Тя премълча и ме огледа хладно. После запита:
— Никога ли не сте пушили?
Кимнах.
— Защото се нуждаете от остър нюх?
— От какво?
— От остър нюх — повтори тя. — Предполагам, че работите в някоя област, където острият нюх носи предимства.
— Не бих го формулирал точно така — казах аз, — но сигурно имате право.
Жената поднесе чашата към устните си и втренчено ме изгледа над ръба.
— Сър — запита тя със спокоен, безизразен глас, — бихте ли се продали?
Бях поразен. Даже не намерих сили да избъбря нещо. Само се изблещих срещу нея. Защото тя не се шегуваше; говореше съвършено сериозно.
— Можем да започнем от милион — заяви жената, — а оттам нагоре сигурно ще се споразумеем.
Тръснах глава и се окопитих.
— Ами душата? Или ви интересува само тялото? С душата ще излезе по-скъпичко.
— Задръжте си душата — каза тя.
— От вас ли идва предложението?
Тя поклати глава.
— Не е от мен. Лично аз нямам какво да ви правя.
— Значи посредничите на някого? Например на някой човек, готов да купува каквото му падне. Например да купи магазин и да го затвори. Или цял град.
— Бързо схващате — каза тя.
— Парите не са всичко — възразих аз. — Има и други неща.
— Щом държите на други неща, можем да обсъдим и тях.
Тя остави чашата, бръкна в чантичката си и ми подаде визитна картичка.
— Обадете ми се когато решите. Предложението остава в сила.
Преди да отговоря или да я спра, тя гъвкаво се смъкна от табуретката и потъна в навалицата.
Барманът пристъпи към мен и огледа пълните чаши.
— Да не съм объркал нещо с напитките, приятел?
— Не, всичко е наред — успокоих го аз.
Сложих картичката пред себе си и видях, че съм я държал наопаки. Завъртях я и се приведох да разчета какво пише, защото осветлението беше слабо.
Всъщност можех и да не го правя. Вече знаех какво ще видя. Разликата беше само в един ред. Вместо „Продажба на недвижими имоти“ пишеше „Търгуваме с всичко“.
Седях на табуретката прегърбен и изтръпнал от студ. Заведението беше толкова мрачно, че всичко наоколо тънеше в мъгла и гълчавата от несвързани човешки гласове напомняше по-скоро зверско ръмжене или брътвеж на тълпа идиоти. А през цялата тая какафония, в пролуките между безсмислените думи се процеждаше с неприлично веселие дрънкането на невидимото пиано.
Изгълтах уискито и се облакътих на плота с празна чаша в ръката. Исках да поръчам още едно и потърсих с поглед бармана, но той беше зает с други клиенти.
Някой се подпря на бара до мен и прекатури с лакът високата чаша. Коктейлът се разля на мазна локвичка върху полираното дърво, столчето се пречупи и от ръба отхвръкнаха парченца. Вишничката се търкулна и спря на ръба на плота.
— Извинявайте — рече непознатият. — Ужасно съм тромав. Ще ви поръчам друг.
— Не се тревожете — казах аз. — Тя няма да се върне.
Слязох от табуретката и се упътих към изхода.
Когато излязох навън, видях свободно такси и изтичах да го спра.
13.
В небето бяха изгаснали последните слънчеви отблясъци и уличните лампи светеха отдавна. Часовникът на ъгъла край близката банка показваше почти шест и половина. Трябваше да побързам, защото в седем имах среща и ако закъснеех, Джой сигурно щеше да се ядоса.
— Страхотна нощ за лов на еноти — каза шофьорът. — Топла, безветрена, а скоро ще изгрее и луната. Де да можех да се измъкна, ама няма как, ще трябва да работя тая вечер. С един приятел си гледаме куче. Черно е като сажди. А пък като се разлае, да ти е драго да го слушаш.
— Значи ходите на лов за еноти — казах аз малко въпросително, но не съвсем. Темата не ме вълнуваше, обаче разбирах, че човекът очаква да проявя някаква реакция.
Повече не му и трябваше. Сигурно само бе чакал да отговоря.
— Вярно, ходя откакто се помня — потвърди той. — Моят старец ме помъкна из горите още преди да бях навършил десет години. От мен да го знаете, мистър, тая работа направо ти влиза в кръвта. Дойде ли такава нощ, не те свърта на място, все ти се ще да хукнеш нататък. Има нещо особено в горския дъх през този сезон, а когато почнат да падат листата, вятърът шумоли някак странно из клоните и усещаш, че иде времето на утринните слани.
— Къде ходите на лов?
— На шейсет-седемдесет километра западно от града. По реката. Там цялата долина е обрасла с гори.
— И много еноти ли хващате?
— Не е там работата — каза той. — Честичко се случва да бродиш цяла нощ и да се върнеш с празни ръце. Може би енотите са просто претекст, за да тръгнеш нощем из горите. Малцина излизат в гората по тъмно, пък и денем не са кой знае колко. Не съм от ония, дето все дрънкат за тайнството на природата, обаче от мен да го знаеш, приятел, навестяваш ли я от време на време, ставаш по-добър човек.
Облегнах се назад и се загледах как пресечките отминават една подир друга. Това бе все същият стар, отдавна познат град, но имах чувството, че сега го изпълва жестоко злорадство, сякаш странни силуети се споглеждаха лукаво от сенките край ъглите на мрачните здания.
— А вие не ходите ли на лов за еноти? — запита шофьорът.
— Не ми се е случвало. Ходя за патици и понякога отскачам до Южна Дакота на лов за фазани.
— Аха — кимна той. — И аз обичам да ходя за патици и фазани. Но с енотите нищо не може да се сравнява.
Шофьорът помълча, после добави:
— Е, сигурно всеки си има предпочитания. Вие харесвате фазаните и патиците, аз пък енотите. А познавам един съвсем откачен дядка, дето се е захванал със скунсове. Според него нямало нищо по-хубаво от скунсовете. Другарува с тия зверчета и даже им говори, истина ви казвам. Като вземе да ръмжи и да цъка с език, те се струпват наоколо, катерят се в скута му и го оставят да ги гали като котки. А после, представете си, го изпровождат чак до вкъщи — същински домашни кучета. Невероятна работа. Да го видите как се погажда с тях, направо ще се шашнете. Живее в една барака сред хълмовете край реката и
