наоколо гъмжи от скунсове. Старецът пише книга за тях. Веднъж ми я показа. Пише с молив на евтина ученическа тетрадка. Седи прегърбен над масата с парче химически молив, близва го от време на време като избледнее и пак пише ли пише в светлината на опушения си вехт фенер. Но мене ако питате, мистър, хич не го бива за тая работа, а и правописът му е непоносим. Жалко, защото човекът има какво да разкаже.
— Често става така — рекох аз.
Известно време шофьорът кара мълчаливо. Накрая запита:
— Вие сте до следващата пресечка, нали?
Потвърдих. Спряхме пред блока и аз излязох от колата.
— Какво ще речете, ако ви предложа някоя нощ да излезем на лов за еноти? — запита шофьорът. — Около шест вечерта.
— Няма да е зле — казах аз.
— Името ми е Лари Хигинс. Ще ме откриете в указателя. Като ви остане свободно време, завъртете един телефон.
Обещах непременно да се обадя.
14.
Изкачих се по стъпалата и открих, че някой е възстановил изрязания полукръг от пътеката пред вратата ми. Всъщност малко остана да не забележа, защото крушката в коридора беше подменена — колкото и невероятно да звучи, тази светеше още по-слабо.
Видях промяната едва в последния момент преди да стъпя пред вратата. Съвсем бях забравил за изрязаната пътека. Имах си цял куп други грижи.
Заковах на място и се вцепених като човек, който стои на сантиметри от някаква опасна граница. Най- странното беше, че парчето не изглеждаше ново, а напълно се сливаше с останалата част от прашната, протрита пътека.
Възможно ли е, запитах се аз, чистачът да е намерил липсващото парче в някой забутан ъгъл?
Коленичих да го огледам по-внимателно и не открих никакви признаци пътеката да е била рязана. Сякаш снощи само си бях въобразил полукръглата дупка. Не личеше парчето да е било закърпено, колкото и да се вглеждах, не видях нито един шев.
Плъзнах длан по мястото на въображаемия полукръг и там наистина имаше килим. Не беше книжен фалшификат, прикриващ капан за хора. Усещах под пръстите си жилава, мъхеста повърхност и нямаше никакво съмнение, че това е най-нормална пътека.
И все пак недоверието не ме напускаше. Веднъж вече почти се бях подлъгал и не смятах да повтарям предишната грешка. Стоях на колене сред коридора и слушах как нейде високо зад мен мъждивата крушка бръмчи тъничко като комар.
Бавно станах на крака, извадих ключа и се пресегнах над подозрителната пътека, за да отключа вратата. Ако някой можеше да ме види в този момент, би решил, че съм луд — да стоя в средата на коридора и да се протягам към бравата като акробат.
Ключалката изщрака. Вратата се отвори, аз прескочих възстановеното парче килим и се озовах в стаята.
Затворих, подпрях вратата с гръб и напипах ключа на лампата.
В ярката електрическа светлина видях стаята да ме очаква както винаги — уютна и безопасна. Тук беше моят дом.
Само че, напомних си аз, ще престане да бъде мой дом след по-малко от деветдесет дни.
А след това? Какво щеше да стане после — не само с мен, а и с всички останали? Какво щеше да стане с града?
„Търгуваме с всичко“, така твърдеше картичката. Като стария квартален вехтошар, който купуваше каквото му дадеш — бутилки, кокали, парцали, всевъзможни боклуци. Но вехтошарят беше почтен търговец. Той купуваше, за да печели. А защо купуваха тия хора? Защо купуваше Флечър Атууд? Очевидно не за да печели, щом плащаше далеч над пазарната цена, а после дори не използваше закупеното.
Съблякох шлифера и го метнах на стола. После хвърлих и шапката върху него. Отидох до бюрото, взех телефонния указател и разтворих на буквата А. Открих доста абонати с фамилия Атууд, но сред тях нямаше нито един Флечър. Нямаше даже такъв, чието име да започва с Ф.
Реших да се обадя в справочното бюро.
Телефонистката провери и ми съобщи с напевно гласче:
— В списъците нямаме такъв абонат.
Оставих слушалката и се зачудих какво да правя.
Бях попаднал на бедствие, което просто крещеше за решителни действия. Само че въпросът беше как се предприемат подобни действия. И ако ги предприема, какви точно да бъдат. Какво може да се направи, ако някой е решил да закупи цял град?
И още по-важно: как да го обясня, та хората да ми повярват?
Прехвърлих през ума си цял куп имена, но нито едно от тях не ми внушаваше надежда. Разбира се, можех да споделя със Стария и дори бях длъжен да го сторя, та макар и само защото работех за него. Но ако си позволях даже с най-общи думи да му намекна за случая, той незабавно щеше да ме изхвърли като пълен некадърник.
Друга възможност бяха кметът, полицейският шеф и може би някои висши съдебни служители като областния прокурор или главния съдия, но знаех, че в най-добрия случай още след първите няколко думи щяха бързо да ме прогонят като поредния смахнат посетител. А можеше и да ме бутнат в дранголника.
Ако не друго, казах си аз, поне ми остава шансът да се обърна към сенатора Роджър Хил. Макар и слаба, все пак има надежда Родж да ме изслуша.
Посегнах към телефона и веднага отдръпнах ръка.
Какво щях да му кажа, когато успеех да се свържа с Вашингтон?
Представих си разговора: „Слушай, Родж, някой се опитва да изкупи целия град. Вмъкнах се в една кантора и открих куп документи, а освен това там има закачалка с всевъзможни дрехи, пълна кутия кукли и голяма дупка в стената…“
Не, идеята беше прекалено нелепа, прекалено фантастична, за да се надявам, че хората ще я приемат сериозно. Ако някой се опиташе да ми пробута подобна история, щях да реша, че му хлопа дъската.
Преди да се обърна към когото и да било, трябваше да разполагам с повече доказателства. Налагаше се да ги открия. Налагаше се час по-скоро да изясня кой, как и защо движи нещата. Имах отправна точка — Флечър Атууд. Който и да бе този човек, трябваше да го намеря. Знаех твърдо само две неща за него. Той нямаше телефон и преди години бе закупил имението Белмонт на Тимбър лейн. Разбира се, оставаше въпросът дали изобщо някога е живял там, но все пак имението щеше да ми послужи за старт. Дори и да не откриех там Атууд, дори никога да не бе стъпвал в Белмонт, имаше шанс да срещна в къщата някой друг, чрез който да тръгна по следата.
Часовникът ми показваше седем без четвърт. След петнайсет минути трябваше да съм у Джой и нямах време за преобличане. Просто щях да нахлузя чиста риза и да сменя вратовръзката, а колкото до костюма, надявах се Джой да не ми прави забележки. В края на краищата не отивахме на прием, само щяхме да потърсим някое уютно ресторантче.
Минах в спалнята без да си правя труда да включвам лампата, защото от хола влизаше достатъчно светлина. Дръпнах чекмеджето на скрина и измъкнах чиста риза в найлонов плик, както ми ги носят от перачницата. Махнах плика и картонената подложка, разтръсках ризата и я метнах на стола, после отидох да си взема вратовръзка. И тъкмо когато дръпнах вратата на гардероба, осъзнах, че не съм светнал лампата, а в полумрака нямаше как да избера подходящия десен.
Бях открехнал вратата на около педя, но когато се сетих за лампата, отново я затворих. Не знам защо. Преспокойно можех да я оставя отворена, докато прекосявах стаята, за да щракна ключа.
И в този миг на отваряне и затваряне, който трая по-малко, отколкото ми е нужно за да го опиша, аз видях, или усетих, или чух — не знам как точно да го нарека — нещо да помръдва като живо сред мрака на гардероба. Сякаш дрехите бяха оживели и ме дебнеха; сякаш връзките на закачалката се бяха превърнали в
