капани.

Навярно е чиста глупост, казах си аз, да мисля, че имението Белмонт е свързано по някакъв начин с тайнствените събития. И все пак трябваше да проверя, трябваше да знам, трябваше да стигна докрай и да отхвърля тази възможност, иначе вечно щях да се питам дали отговорът на загадката не е бил там.

Вдървено закрачих по алеята, прегърбен в очакване на нападение от незнаен враг. Помъчих се да изправя рамене, но въпреки всички усилия мускулите ми оставаха стегнати.

Изкачих се по широкото стълбище пред входа и неуверено спрях там, спорейки сам със себе си. Накрая реших, че трябва да вляза почтено — да позвъня или да почукам. Потърсих звънеца в тъмното и след дълго опипване го открих. Разхлабеният бутон меко хлътна под пръста ми и аз разбрах, че не работи, но все пак го натиснах. От къщата не се чуваше звън. Натиснах отново и този път задържах бутона по-дълго, но пак нямаше резултат. Почуках и в нощната тишина звукът ми се стори оглушителен.

Напразно чаках. По някое време ми се стори, че чух нечия стъпка, но звукът не се повтори и разбрах, че е бил плод на въображението ми.

Слязох по стъпалата и заобиколих сградата. Край занемарените от години основи бе израсъл непроходим храсталак. Под нозете ми шумоляха сухи листа и из въздуха се носеше странна, почти пронизваща есенна свежест.

Проверих прозорците един по един и капакът на петия се оказа разхлабен. А рамката зад него не беше заключена.

Лесно е, помислих аз, подозрително лесно. Ако има капан, той трябва да е тук.

Вдигнах прозоречната рамка, изчаках и не се случи нищо. Не чувах нито звук освен шума на вълните и скръбния шепот на вятъра сред последните сухи листа по клоните. Пъхнах ръка в джоба на шлифера да опипам пистолета и фенерчето, което бях взел от жабката на колата.

Изчаках още малко, опитвайки да събера кураж. После се покатерих през отворения прозорец.

Бързо отскочих настрани и опрях гръб в стената, за да не се очертавам на фона на прозореца. Постоях така изпънат като струна и не смеех да дишам, за да доловя и най-тихия шум.

Не долових нищо. Нито движение, нито звук.

Извадих фенерчето от джоба си, включих го и зашарих с лъча из мрачната стая. Наоколо имаше мебели в прашни калъфи, по стените висяха картини и някакъв ловен трофей стърчеше на лавицата над камината.

Изключих фенерчето и бързо се прокраднах покрай стената за в случай, че някой или нещо се спотайва сред прашните мебели и реши да ме нападне.

Нищо не ме нападна.

Изчаках още малко.

Стаята си беше най-обикновена стая.

Прекосих я на пръсти и се озовах във вестибюла. Проверих кухнята, столовата и библиотеката, където празните рафтове зееха като беззъба старческа усмивка.

Не открих нищо.

Подът беше покрит с гъст слой прах и зад мене оставаха дълбоки следи. Всички мебели бяха в калъфи. Из въздуха се носеше лек мирис на мухъл. Под сводовете витаеше духът на изоставена къща — къща, чиито стопани са излезли по някаква незнайна причина, за да не се завърнат никога вече.

Глупаво беше да идвам, казах си аз. Тук нямаше нищо. Просто бях позволил на развинтеното си въображение да ми изиграе номер.

Но след като бях дошъл, реших да свърша работата както трябва. Глупаво или не, би било безсмислено да си тръгна преди да съм огледал цялата къща — от тавана до мазето.

Върнах се във вестибюла и тръгнах нагоре по спиралното стълбище с проблясващи през праха перила.

Едва бях направил три крачки, когато нечий глас ме накара да застина на място.

— Мистър Грейвс.

Беше любезен, културен глас и говореше съвсем нормално. Може би звучеше малко учудено, но тонът си оставаше непринуден, като в светска беседа. И от това косата ми настръхна.

Завъртях се, опитвайки трескаво да напипам в джоба си тежестта на пистолета.

Вече го бях измъкнал наполовина, когато гласът се обади отново.

— Името ми е Атууд — изрече той. — Съжалявам, че звънецът е повреден.

— Знам — казах аз. — Чуках на вратата.

— Не съм ви чул. Имах работа долу.

Сега го виждах като черен силует сред мрака на коридора. Оставих пистолета да се плъзне обратно в джоба.

— Можем да слезем долу и да си побъбрим — каза Атууд. — Тук мястото едва ли е подходящо за продължителна беседа.

— Както желаете — съгласих се аз.

Слязох от стълбището и той ме поведе по коридора към вратата на мазето. Отдолу долиташе светлина и сега различих домакина по-ясно. Изглеждаше най-обикновен човек — типичният кротък и учтив бизнесмен.

— Харесва ми долу — каза Атууд, крачейки спокойно и непринудено по стъпалата. — Предишният собственик е обзавел в мазето зала за игри, която лично аз смятам за далеч по-уютна от всичко друго в сградата. Навярно защото останалите помещения са стари, а това тук е сравнително нова придобивка.

Слязохме от стълбата, завихме зад ъгъла и се озовахме в залата за игри.

Просторното помещение заемаше цялата дължина на сградата. В двата края имаше камини и тук-там по червения тухлен под бяха пръснати мебели. До едната стена беше прилепена маса, отрупана с вестници. Срещу нея във външната стена зееше дупка — кръгла дупка с размерите на топка за боулинг — и усетих как от нея край глезените ми полъхва студен вятър. А освен това във въздуха витаеше едва доловим мирис на лосион за след бръснене.

С крайчеца на окото си забелязах, че Атууд ме наблюдава и напрегнах всички мускулчета на лицето си — не исках да го вкаменя, а да надяна оная маска, с която предполагах, че ме виждат колегите от редакцията. И навярно успях, защото Атууд не се усмихна, както би станало, ако ме бе изненадал в миг на объркване или страх.

— Прав сте — потвърдих аз. — Много е уютно.

Казах го само колкото да се намирам на приказка. Защото помещението не можеше до се нарече уютно дори и по най-скромните човешки стандарти. Слоят прах беше дебел почти колкото на горния етаж и навсякъде, особено из ъглите, се валяха всевъзможни вехтории.

— Няма ли да седнете? — запита Атууд и махна с ръка към масивното тапицирано кресло край ъгъла на масата.

Докато вървях нататък, нещо изшумоля под краката ми. Наведох глава и видях, че съм настъпил голямо парче полупрозрачен найлон, което се търкаляше на пода.

— Останало е от предишния собственик — небрежно обясни Атууд. — Някой ден ще се наканя да поразтребя.

Седнах на креслото.

— Ще свалите ли шлифера?

— Предпочитам да се въздържа — казах аз. — Тук май става течение.

Гледах го внимателно, но лицето му остана безизразно.

— Бързо схващате — каза Атууд спокойно, без заплаха. — Може би прекалено бързо.

Аз премълчах и той добави:

— Все пак се радвам, че дойдохте. Рядко се среща човек с вашата проницателност.

— Може би искате да кажете, че се каните да ми предложите място в своята организация? — подигравателно запитах аз.

— Минавала ми е подобна идея — безразлично отвърна Атууд.

Поклатих глава.

— Не ми се вярва да имате нужда от мен. И без това чудесно се справяте с покупката на града.

— На града ли? — възмутено се провикна Атууд.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×