Кимнах.
Той придърпа стол откъм писалището и внимателно се отпусна на седалката.
— Виждам, че не разбирате положението — каза Атууд. — Сега ще ви обясня.
— Моля — рекох аз. — Нали затова съм дошъл.
Атууд деловито се приведе напред.
— Не града — изрече той бавно и натъртено. — Не бива да ме подценявате. Много повече от някакъв си град, мистър Грейвс. Много повече. Мисля, че е безопасно да ви го кажа, защото вече никой не може да ме спре. Аз купувам Земята!
17.
Някои идеи са толкова чудовищни, извратени и възмутителни, че човешкото съзнание се нуждае от известна пауза, за да ги възприеме.
Сред тях е и идеята, че някой изобщо би могъл да си помисли за закупуване на Земята. Да я завоюва — да, естествено, това е стара, позната и утвърдена цел, завъртяла главата на не един човек. Да я унищожи — това също е разбираемо, намирали са се доста безумци, които са превръщали заплахата от подобно унищожение в припев, та дори и в основа на своята политика.
Но да я закупи някой беше просто немислимо.
Първо на първо защото никой не разполагаше с толкова пари. А даже и да ги имаше, идеята пак си оставаше безумна — какво щеше да прави със Земята след като я закупи? И трето, подобна постъпка беше неморална и нарушаваше добрите традиции, защото нито един истински бизнесмен не унищожава конкурентите си докрай. Може да ги погълне, може да поеме контрола над тях, но не ги унищожава.
Атууд седеше на крайчеца на стола като разтревожен бухал и навярно усещаше дълбоката неприязън в мълчанието ми.
— В това няма нищо лошо — каза той. — Цялата операция е напълно законна.
— Сигурно сте прав — съгласих се аз.
Но знаех, че не е така. Ако можех да подбера точните думи, бих му обяснил защо е лошо.
— Цялата ни дейност — продължи Атууд — се развива в рамките на човешката обществена структура. В действията си спазваме изцяло вашите правила и закони. Даже не само правилата и законите, но и обичаите. Не сме ги нарушили нито веднъж. А между нас казано, приятелю, това съвсем не е лесно. Рядко се случва някой да сключи сделка без да наруши обичаите.
Помъчих се да изцедя някакви думи, но те избълбукаха и замряха в гърлото ми. Всъщност така беше по- добре. Сам не знаех какво съм искал да кажа.
— Няма нищо лошо нито в нашите пари, нито в мерките ни за безопасност — добави Атууд.
— Освен едно — казах аз. — Имате прекалено много пари. Повече от прекалено.
Но в момента не мислех за парите. Мъчеше ме нещо друго. Нещо далеч по-важно от прекалено многото пари.
Мислех за думите, които бе казал и начина, по който ги изрече. Как казваше „нашите“, за да обозначи себе си и загадъчните си съдружници; как казваше „вашите“, за да обгърне с тая дума целия свят извън своята група. И как натърти върху факта, че е действал в рамките на човешката обществена структура.
Мозъкът ми сякаш се бе разцепил на две. Едната половина крещеше от ужас, другата призоваваше да се вслушам в гласа на разума. Защото идеята беше толкова чудовищна, че ставаше просто немислима.
Сега той се хилеше насреща и изведнъж ме обзе ярост. Крещящата половина от мозъка ми заглуши гласа на разума и аз скочих от креслото, вадейки с разтреперана ръка пистолета от джоба на шлифера.
В този миг бях готов да го застрелям. Щях да го застрелям от упор, без милост и без колебание. Както бих размазал с крак главата на змия или бих замахнал с вестник над досадна муха — нищо повече.
Но не успях да натисна спусъка.
Защото Атууд се разпадна.
Не знам как да го опиша. За това няма думи. То бе нещо, каквото човешко око виждаше за пръв път. В нито един човешки език не съществуват думи за онова, което стори Атууд.
Той не избледня. Не изгасна. Не се разтопи изведнъж. Всичко стана мигновено и с цялото му тяло.
В един миг седеше пред мен. В следващия го нямаше. Не видях как изчезна.
Раздаде се тихо тракане, сякаш някой бе изтървал лек метален предмет, и по пода изневиделица заподскачаха няколко непроницаемо черни топки за боулинг.
В онзи момент умът ми сигурно е направил цяла серия от акробатични упражнения, но аз не ги усетих. Постъпих инстинктивно, без дори да се замисля — без да усещам сложната плетеница от причини и следствия, предположения и догадки, които навярно бяха прелетели през мозъка ми, за да ме тласнат към действие.
Захвърлих пистолета, наведох се и грабнах от пода найлоновия лист. И същевременно, докато го вдигах и разпъвах, аз отстъпвах към външната стена, към дупката, откъдето вееше леден вятър.
Устремени към дупката, топките се задаваха насреща ми, но аз вече бях готов с капана — найлонът беше метнат върху отвора и ги очакваше.
Първата топка нахълта в дупката и повлече найлона. Последва я втора… сетне трета, четвърта и пета.
Здраво стегнах краищата, издърпах найлона от отвора и въгленочерните топки стреснато затракаха в тясната импровизирана торба.
Из мазето се търкаляха и други — ония, които бяха избегнали капана в последния момент и сега трескаво сновяха насам-натам в търсене на скривалище.
Вдигнах найлоновата торба и я разтръсках, за да наместя на дъното уловените топки. Усуках краищата няколко пъти и метнах вързопа през рамо. А наоколо от всички страни долиташе шепотът и шумоленето на останалите твари, търсещи най-тъмните ъгълчета.
— Добре де — ревнах им аз, — марш в дупката! Марш натам, откъдето сте дошли!
Но отговор нямаше. Вече всички се бяха изпокрили. Спотайваха се в сянката сред боклуците и ме дебнеха от там. Едва ли ме виждаха в истинския смисъл на думата. Навярно усещаха нещата по някакъв друг начин. Но така или иначе, дебнеха.
Прекрачих напред и настъпих нещо. Подскочих от внезапно налетял страх.
Но това се оказа пистолетът, който бях захвърлил, когато грабнах найлона.
Стоях, гледах го и усещах как вътре в мен всичко се тресе и трепери, как тръпките опитват да излязат навън, но не могат, защото тялото ми е прекалено напрегнато. Зъбите ми се мъчеха да затракат, ала и това не можеше да стане — бях стегнал челюсти отчаяно, фанатично, до болка.
Усещах отвсякъде дебнещи погледи, откъм дупката лъхаше студ, а топките в торбата на гърба ми потракваха развълнувано, едва ли не гневно. Наоколо царуваше пустота — ужасната пустота на мазе, където преди малко бе имало двама души, а сега оставаше само един. Но още по-страшна бе убийствената пустота на безумната вселена, на нашия обезсмислен свят и на човешката цивилизация, която започваше да се разпада, макар че още не го усещаше.
И над всичко това витаеше миризмата — лекият дъх, който бях доловил тази сутрин — мирисът на тия незнайни същества, дошли неизвестно откъде със своята загадъчна цел. Знаех със сигурност само едно — че те нямат нищо общо с добрата стара Земя, че човешкият род се сблъсква с тях за пръв път.
Съзнанието ми отказваше да приеме онова, което бях узнал — че съм се натъкнал на чужди същества, на пришълци, нямащи нищо общо с планетата, върху която опирах нозе. Ала друго обяснение нямаше.
Смъкнах чувала от рамото си, приклекнах да взема пистолета и докато посягах към него, видях, че на пода близо до оръжието лежи още нещо.
Пръстите ми изтърваха пистолета, стрелнаха се напред и вдигнаха находката. Още щом я докоснах, разбрах, че е кукла. И даже без да я разглеждам, знаех, що за кукла ще бъде, защото си спомнях тихия метален тропот в мига, когато изчезна Атууд.
Имах право. Куклата беше Атууд. В нея се концентрираше самата му същност — до най-дребната подробност, до последната бръчица. Сякаш някой бе смалил истинския Атууд до една стотна от обема му, внимавайки при това да не го променя, да не отнеме нито един атом от създанието, наречено Атууд.
Пъхнах куклата в джоба на шлифера и вдигнах пистолета. После се изправих, метнах торбата през рамо
