и се запътих към стълбището.
Исках да тичам. За да се въздържа от бягството, трябваше да напрегна и сетните си капчици воля. Но все пак се заставих да крача спокойно. Сякаш изобщо не се вълнувах, сякаш не се боях и нямаше на тоя Божи свят, а и в цялата вселена нещо, което да изплаши човека и да го тласне към бягство.
Трябваше да им докажа!
Съвършено неволно, тласкан от моментно хрумване, едва ли не от вроден инстинкт, аз разбирах, че трябва да им докажа, че в този миг трябва да действам от името на цялото човечество, за да им разкрия с колко смелост, решителност и непобедимо упорство е надарен човешкият род.
Не знам откъде намерих сили, но се справих. Без да бързам прекосих тухления под и бавно се изкачих по стъпалата, усещайки как тяхното внимание се впива в гърба ми като безброй кинжални удари. Когато стигнах горе, не затръшнах вратата, а я затворих съвсем внимателно.
Щом се освободих от бдителните им погледи и от необходимостта да действам, аз се запрепъвах по коридора. Несръчно отворих предната врата и свежият нощен полъх откъм езерото прочисти ноздрите и мозъка ми от вонята на прашното мазе.
Намерих едно дърво и се подпрях на него изнемощял и задъхан, сякаш бях тичал цял час. Призляваше ми, чувствах се отвратен от дън душа. Потреперих, закашлях се и повърнах, но вкусът на жлъчка в гърлото и устата ми беше едва ли не благословен — защото в него имаше нещо първично и чисто човешко.
Постоях така, притиснал чело в грапавата кора на дънера и този допир ме утешаваше, доказваше ми, че пак съм сред добре познатия свят. Чувах как вълните се плискат по брега на езерото, как листата продължават своя последен танц — вече мъртви, но все още свързани с клоните на родното дърво. Нейде в далечината глухо лаеше куче.
Най-сетне се отлепих от дървото и избърсах устата си с ръкав. Беше време за действие. Сега имах с какво да подкрепя твърденията си — цяла торба от ония твари щеше да ми послужи за доказателство. Все едно как, но светът трябваше да ме изслуша.
Метнах торбата на рамо и отново усетих едва доловимия неземен мирис.
Краката ми се подгъваха, стомахът ми гореше и студът ме пронизваше до кости. Знам какво ми трябва сега, казах си аз, две чашки на екс и всичко ще е наред.
Мрачният силует на колата се мержелееше сред алеята и аз повлякох нозе натам. Отзад къщата се извисяваше зловещо в нощта и лунните лъчи все тъй искряха като късчета сребро по самотния прозорец под стряхата.
Мина ми нелепа мисъл: бях оставил прозореца отворен, а сигурно трябваше да се върна и да го затворя, защото вятърът щеше да навее листа в стаите с мебели в бели савани, дъждовни струи щяха да мокрят килимите и щом завалеше сняг, вътре щяха да се натрупат малки бели преспи.
Дрезгаво се разсмях на тая идиотска мисъл в момент, когато трябваше час по-скоро да изчезвам, да бягам далече от изоставената къща на Тимбър лейн.
Добрах се до колата и отворих лявата врата. На съседната седалка нещо се размърда и каза:
— Радвам се да ви видя отново. Имах опасения, че няма лесно да излезете оттам.
Замръзнах от изумление и ужас.
Съществото, което седеше срещу мен и разговаряше, беше щастливият рошав пес, когото само преди няколко часа бях срещнал за втори път на тротоара край жилищния блок!
18.
— Виждам — заяви Песа, — че носите един от тях. Дръжте го здраво. Уверявам ви, много са коварни.
И ми го казваше в момент, когато нямах сили да удържа каквото и да било освен последните си остатъци от разсъдък.
Мисля, че не направих нищо. Просто стоях. А и не виждам какво бих могъл да сторя. Когато върху главата ти се стоварват удар подир удар, рано или късно изпадаш в летаргия.
— Е — укоризнено каза Песа — мисля, че е крайно време да запитате кой съм, мътните да ме вземат.
— Добре де — изпъхтях аз. — Кой си, мътните да те вземат?
— Радвам се, че ме питате — доволно отвърна той. — Ще ви призная съвсем откровено, аз съм конкурент… мисля, че конкурент беше точната дума… на съществото, което носите в торбата.
— Голяма утеха, няма що — рекох аз. — Мистър, не знам кой сте, но ви съветвам да го обясните незабавно.
— Как! — възкликна Песа, смаян от моята глупост. — Мисля, че би трябвало да е съвършено ясно кой съм. Като конкурент на тия топки аз автоматично попадам в списъка на вашите приятели.
Междувременно вцепенението ми се бе поразсеяло и аз успях да седна в колата. Имах чувството, че вече ми е все едно какво ще се случи. Запитах се дали пък Песа не е от бандата топки, маскирани този път като куче, но ако беше така, щях да го очистя без колебание. Поне до известна степен бях превъзмогнал страха и започвах да се ядосвам. Що за свят е това, казах си аз, щом някакъв тип може да се разпадне на куп черни топки, а в колата те чака куче и от пръв поглед повежда дълбокомислен разговор?
Навярно в онзи момент просто не вярвах на сетивата си. Но Песа седеше до мен и говореше, тъй че нямах какво да правя, освен да се включа в играта.
— Защо не ми поверите торбата? — запита Песа. — Уверявам ви, ще я стискам с пределно внимание и убийствена хватка. Изцяло ще се отдам на целта да не ги изпусна.
Подадох му торбата, а той протегна лапа и Бог ми е свидетел, че тая лапа стисна найлона толкова плътно, сякаш й бяха израсли човешки пръсти.
Измъкнах пистолета от джоба на шлифера и го сложих в скута си.
— Що за инструмент е това? — любопитно запита Песа.
— Това е оръжие, наречено пистолет — обясних аз — и с негова помощ мога да пробия в теб голяма дупка. Което и ще направя при първото подозрително движение.
— Ще положа всички усилия да не допускам подозрителни движения — дружелюбно заяви Песа. — Отново ви уверявам, че съм изцяло на ваша страна в събитията, които започват да се разкриват.
— Чудесно — казах аз. — Продължавай в същия дух.
Включих двигателя и подкарах към шосето.
— Много се радвам, че решихте да ми поверите торбата каза Песа. — Имам известен опит и знам как да се оправям с тия твари.
— В такъв случай — рекох аз — може би ще ми подскажеш какво да предприемем.
— О, има най-различни начини за премахването им — отвърна Песа. — Бих си позволил да ви препоръчам избора на някой радикален и доста болезнен метод.
— И през ум не ми минава да ги премахвам — възразих аз. — Доста се изпотих докато ги вкарам в тая торба.
— Много жалко — печално въздъхна Песа. — Повярвайте ми, крайно неразумно ще бъде да пощадите тия твари.
— Ти непрекъснато ги наричаш „твари“ — изтъкнах аз, — а твърдиш, че ги познаваш. Нямат ли си име?
— Име ли?
— Да. Определение. Дефиниция. Нали все някак трябва да ги наричаш.
— А, разбрах — каза Песа. — Понякога схващам малко бавничко. Трябва ми известно време.
— И додето не съм забравил, я кажи как тъй разговаряш с мен? Кучетата не могат да говорят.
— Кучета ли?
— Да, такива като теб. Ти приличаш на куче.
— О, колко хубаво! — възторжено възкликна Песа. — Значи това съм бил. Вече срещнах подобни същества, но те нямат нищо общо с мен, пък и са от най-различни видове. Отначало опитах да ги заговоря, но…
— Искаш да кажеш, че наистина си такъв, какъвто те виждам? Че не си изграден от нещо друго като нашите приятели в торбата?
