змии, увиснали неподвижно докато дойде време за удар.
Ако бях изчакал видяното, усетеното или чутото движение в гардероба да стигне до съзнанието ми и чак тогава да захлопна гардероба, навярно щеше да е твърде късно. Но то нямаше нищо общо с моето действие. Бях почнал да натискам вратата още преди помръдването… или поне преди да съм го усетил.
Отстъпих заднешком през стаята, отстъпих от ужаса, който се гърчеше зад вратата на гардероба, а в гърдите ми прииждаше страх — кипнал, бълбукащ страх, какъвто се ражда само когато човек усети как собственият му дом оголва зверски зъби и се готви да го разкъса.
Макар и смразен от ужас, аз продължавах да споря със себе си — подобно нещо просто не можеше да се случи. Човек е готов да допусне, че креслото може да се превърне в хищна паст и да го погълне както сяда да си почине; че килимчето може коварно да се изплъзне изпод нозете му; че хладилникът може да дебне сгоден случай, за да рухне върху него; но с гардероба тия неща са немислими. Защото гардеробът е част от самия човек. Той е мястото, където си закачаме изкуствените обвивки и следователно е наш интимен приятел, далеч по-близък, отколкото което и да било жилище.
Но докато си повтарях, че това е невъзможно, докато обвинявах за всичко развинтеното си въображение, аз продължавах да чувам трескавото шумолене на онова, което лазеше и дебнеше зад вратата на гардероба.
Колкото и странно да звучи, отстъпих почти неохотно, обзет от някакво смъртоносно обаяние. Пресякох спалнята заднешком, спрях на прага на хола и се вторачих в шумолящия полумрак. Там имаше нещо — ако не исках да сложа кръст на сетивата и разума си, трябваше да призная, че там има нещо.
Нещо, казах си аз, което е свързано с капана под фалшивия килим и с купчината невероятни кукли в най-обикновена кутия за обувки.
Но защо тъкмо мене бяха избрали? След откриването на куклите, след нахлуването в кантората и срещата с блондинката, която поръча „Манхатън“, беше логично да ме преследват. Тия събития ме превръщаха в мишена. Но нещата започваха от капана — капанът се бе появил преди всичко останало.
Напрегнах слух, но не чух нищо — или шумоленето бе стихнало, или пък стоях прекалено далече от гардероба.
Отидох до шкафа за оръжие, отключих долното чекмедже и извадих пистолета. Изрових кутия патрони, заредих пълнителя и го пъхнах на място. После изсипах в шепа останалите патрони и ги натъпках в джоба си.
Облякох шлифера и пуснах пистолета в десния джоб. След това потърсих ключовете от колата. Защото смятах да напусна апартамента незабавно.
Ключовете не бяха нито в шлифера, нито в джобовете на сакото или панталона. Открих халката с ключове за входната врата, за оръжейния шкаф, за редакцията, за банковия сейф и още пет-шест други, които вече не помнех за къде са — цялата тежка, нелепа и неизбежна колекция от безполезни забравени ключове, които човек все се кани да изхвърли някой ден и все не намира воля да го стори.
Открих всичко друго, само не и ключовете за колата.
Прерових хаоса по бюрото и масата. Минах в кухнята и огледах навсякъде. От ключовете нямаше и следа.
Както стоях в кухнята, аз внезапно разбрах къде съм ги оставил. Знаех къде са. Просто ги видях да стърчат от таблото и ключодържателят да се полюшва под тях. Бях ги забравил в колата, когато се прибрах от работа. Да, вече нямаше съмнение, бях ги забравил в колата, а такова нещо не ми се е случвало почти никога.
Тръгнах към вратата. Направих две крачки и спрях. Ясно разбирах кой съм и къде се намирам, но изведнъж бях осъзнал със същата яснота, че не мога да изляза на мрачния паркинг и да тръгна към колата, щом ключовете са вече на таблото.
Беше нелогично. Беше безумно. Но не можех да го направя. Просто нямаше начин да го направя. Ако ключовете бяха в джоба ми — окей, можех да изляза на паркинга. Но по някаква странна, непозната и съвършено нелогична причина фактът, че ключовете са на таблото, променяше цялата ситуация и ме изпълваше с ужас.
Примирах от страх. Погледнах ръцете си и чак тогава открих, че се тресат като вейки.
Часът беше седем и Джой навярно ме чакаше. Щеше да се ядоса, че я карам да чака и аз напълно я разбирах.
„Нито минута по-късно — бе казала тя. — Да знаеш, че рано огладнявам.“
Пристъпих до бюрото и посегнах към телефона, но ръката ми замръзна във въздуха. През мозъка ми внезапно бе прелетяла с грохот една ужасяваща мисъл. Ами ако телефонът вече не беше обикновен телефон? Ами ако в цялата стая вече нищо не беше както преди? Ами ако през последните няколко минути всички мебели се бяха превърнали в смъртоносни капани?
Бръкнах в джоба на шлифера и извадих пистолета. Побутнах внимателно телефона с дулото, но от него не изригнаха чудовища. Продължаваше да си лежи като най-обикновен телефон.
Стискайки здраво пистолета, аз вдигнах слушалката със свободната ръка, оставих я на бюрото и набрах номера.
Докато отново поемах слушалката, още се чудех какво да кажа.
Всъщност беше просто. Казах си името.
— Защо се бавиш? — запита Джой с прекалено сладникав глас.
— Джой, имам неприятности.
— Пак ли? Какво е станало тоя път?
Шегуваше се. Рядко имам неприятности.
— Говоря сериозно — казах аз. — Работата е опасна. Не мога да дойда тази вечер.
— Детинщини — разсмя се тя. — Добре де, идвам да те взема.
— Джой! — изревах аз. — Слушай! За Бога, изслушай ме. Не се приближавай до мен. Повярвай, знам какво правя. Просто стой настрани.
Гласът й звучеше все тъй спокойно, само може би стана малко по-твърд.
— Какво има, Паркър? За какви неприятности говориш?
— Не знам — отчаяно признах аз. — Нещо става. Нещо опасно и странно. Ако ти разкажа, няма да повярваш. Никой няма да ми повярва. Ще го разчепкам, но не искам да се замесваш. Утре може да се чувствам като последен глупак, обаче…
— Паркър, пиян ли си?
— Божичко, де да бях — въздъхнах аз.
— И си добре? В момента си добре, нали?
— Добре съм — казах аз. — Но в гардероба се крие нещо, а пред вратата имаше капан и тая вечер открих кутия с кукли…
Млъкнах и бях готов да си отхапя езика за глупавите приказки. Нямах намерение да споменавам тия неща.
— Стой там и не мърдай — заръча тя. — След минутка пристигам.
— Джой! — изкрещях аз. — Джой, недей!
Но телефонът мълчеше.
Отчаяно тръшнах слушалката, после я вдигнах и набрах номера на Джой.
Тая смахната глупачка, мислех си аз. Трябва да я спра.
Чух сигнала. Звукът отекваше отново и отново, изпълнен с някаква ужасна пустота. Телефонът отсреща звънеше упорито, но никой не отговаряше.
Не биваше да разправям тия неща, казах си аз. Трябваше да се направя на мъртвопиян, да обясня, че не съм в състояние да я изведа. Това щеше да я засегне и тя сигурно щеше да ми затвори телефона, но поне щеше да ме остави на мира. Или пък трябваше да скалъпя някаква що-годе правдоподобна история, само че нямах време за свободни съчинения. Бях толкова изплашен, че изобщо не можех да мисля. И продължавах да бъда.
Оставих слушалката, грабнах шапката от стола и се запътих към вратата. На прага спрях да се озърна и сега стаята изглеждаше някак чужда, сякаш я виждах за пръв път, сякаш случайно бях попаднал в тази бърлога, пълна с шепот, шумолене и едва доловими потайни звуци.
Дръпнах вратата с все сила, изхвръкнах в коридора и се втурнах надолу по стъпалата. Докато тичах,
