Робърт Сампсън
Тайни престъпления
Вятърът сега духаше по-силно. Той блъскаше назад сивата лодка и разкъсваше дебелата метър мъгла, която покриваше повърхността на Реката като скреж върху някакъв тъмен сладкиш.
Пинкертън се сви още по-надолу в лодката. Той възмутено се взря в нощното небе на Речния свят. То блестеше над него, изобилстващо със звезди, осеяни с ярко ябълково-зелени, алени, топазени и студено- сини светлини.
Мрачно си мислеше, че дори и нощта на този проклет свят е сбъркана. Тя бе светла, твърде светла, небето твърде ярко. Сега той се намираше срещу територията на Ню Рим, място на шпиониращи очи. Охранявано. Опасна територия за сам човек, който пристига след залеза.
Той хвърли бърз поглед през рамо към западния бряг. На това разстояние от брега, тази чест от тялото му, видима над мъглата щеше да изглежда като плаващ дънер. За още няколко минути той нямаше да бъде забелязан. Но скоро трябваше да се представи. Скоро щеше да се покаже каменното пристанище, където можеше да му бъде позволено да акостира.
Отвъд това пристанище, простирайки се надолу по Реката, неизвестно докъде се простираха градините на Тиберий. Градини, запечатани и тайни, както го бяха предупредили датчаните, прелестни с подредената си, строга красота. И смъртоносни за неканения посетител.
По време на тази последна среща с Канут IV, близо стотина километра нагоре беше предупредил да не проявява интерес към градините. Заради собствената си безопасност, той трябваше да пристигне открито на пристанището с пляскащи весла, с видима лодка, давайки знак на укрилите се стражи.
Това бе единствения практичен начин да се стигне до Ню Рим. Да пристигнеш открито. Не че щяха да го оценяват по лице, без значение колко откровено изглеждаше то. Те предизвикваха и подозираха всекиго. Добра военна доктрина, но неудобна гражданска политика. Той нямаше да намери нито един, който да не беше подозрителен в Ню Рим на Тиберий, Юлий, Цезар, Аугуст.
Покрай лицето му лъхна студен въздух, изстудявайки челото му, където косата вече бе изчезнала. Като остави веслата за малко, той потрепери и уви по-плътно с шала широките си рамене.
Навярно половин километър по-напред той зърна мимолетна, бледа светлина отсреща на черния Речен бряг. След още няколко минути път, той можа да види каменния пристан, тъжно както му бяха разказали датчаните. На известно разстояние зад пристана клечаха бамбукови хижи, неразличими на смътната светлина. Не видя никакви стражи. Но те бяха там.
Той се изхрачи и хвана веслата. Лодката се извъртя под ъгъл, през течението в посока към тъмния бряг. Неясното туловище на един граалов камък се плъзна покрай него. Гърлото му се сви от вълнение, от същата извънмерна радост, която бе изпитал, когато пътуваше дегизиран из конфедерацията преди толкова много време, надушвайки бунтовнически тайни за генерал МакКлелън.
Най-накрая пристанът се издигна над него, бледнеещ на фона на черната вода. Той отпусна веслата. Малката лодка остърга камъка. Когато това стана, от нощта се материализираха три фигури. Оттам, където преди никой не стоеше. Те се запътиха към него. Небесната светлина очерта контурите на шлемовете им. Нищо друго освен Римски легионери. Кръгли щитове закриваха левите им ръце. Къси копия, прочутите римски пилуми бяха насочени, готови за бой.
Това беше, мислеше той, като да бъдеш нападнат от илюстрация в книга.
Пинкертън извика високо и уверено на есперанто, универсалния език на Реката:
— Добър вечер. Мога ли да остана тук за през нощта?
Стражите рязко спряха на тази част от пристана, която беше на земята. Един от тях се провикна нетърпеливо:
— Махай се оттук. Бързо! Бързо, човече!
Пинкертън завърза въжетата около коловете:
— Идвам.
Преднамерено премествайки се, той прехвърли торбата на пристана.
— В името на топките на Юпитер — изръмжа един от стражите, — измитайте се от тази лодка!
Той се затича към Пинкертън, с изнесено напред дясно рамо, като че ли да предотврати възможен удар. Силни пръсти сграбчиха ръката на Пинкертън. Той бе прехвърлен на пристана и повлечен към брега. Друг от стражите помете чантата на Пинкертън и огледа пристана. Напрегнатото му лице се взираше в замъглената вода.
Те се потопиха във водата и се придвижиха няколко ярда нагоре по тревистия склон. Като пусна ръката на Пинкертън, пазачът се извъртя за да проучи Реката. Дъхът излиташе от устата му. Той прокара ръка през лицето си.
— Драконова риба — обясни той. — Реката гъмжи от тях. Дължиш живота си на това, че се приближи към брега по това време на нощта. Те изпълзяват на брега за да те разкъсат.
— Риба-дракон! — Мислеше си Пинкертън. Той добре ги познаваше. Познанието го накара да изтръпне. Драконовите риби стигаха до невероятни размери и кръвожадност. Обикновено — не винаги — те търсеха отпадъци. Но също така нападаха. Преди около две седмици, той беше видял една да пръска пяна на слънчевата светлина, с огромната си уста бездънна като тунел и осеяна с мръсни бели зъби. Тази риба беше отнесла цялата предна част на една малка. лодка — и двамата, които седяха в нея.
Той въздъхна слабо.
— Драконова риба — каза той. И се изплю.
— Защо драконите са толкова нагъсто тук?
— Кой знае. Нека сега да поогледаме теб.
Ръцете им бързо пробягнаха по тялото му, проверявайки за оръжие.
— Има само нож — каза водачът им. — Ще ти го взема за малко. Да тръгваме тогава.
Те го заградиха, блъскайки го с равнодушен професионализъм. По един от двете му страни, един отзад, големи мъже, яки и мощни, страховито въоръжени.
— Всичките ли посетители ескортирате така — попита Пинкертън.
Стражата от дясно се ухили.
— Трябва да видиш Богинята. Тя решава дали си посетител, или не.
— Или храна за драконовата риба или не — промърмори стражата отляво. Той изглежда се забавляваше.
— Каква богиня? — попита Пинкертън. — Мислех, че Тиберий управлява тук.
— Когато е тук, управлява — отвърна стражата. — Просто благодари на домашните си богове, че не е тук тази вечер. Можеше да получиш повече правосъдие, отколкото би желал.
След тази входяща забележка, те продължиха към селището по трева, която пружинираше под краката им, като че ли беше от някакви струни. Когато наближиха скупчените колиби, Пинкертън надуши киселата миризма на изсушаваща се рибена кожа. Някъде навътре в тъмното някой увиваше, сякаш от някакво неизразимо страдание.
„Голямо селище“, си помисли Пинкертън, докато се провираха между сградите. Вероятно само на това място живееха четири-петстотин души. А навярно имаше още повече от другата страна на грааловия камък.
„Не“ — мислеше той — „Не. Твърде рано за преценки“. Горчивината на стар срам изплува в него. Като офицер от разузнаването на МакКлелън на Полуострова, той бе оценил армията на Лий на двеста хиляди войници. Най-тежкия провал в кариерата му. Един от двата най-тежки.
Но той най-много съжаляваше за втория си неуспех.
Спомените сковаха лицето му. „Да, Дингъс“ — мислеше си той, „ние сгрешихме с теб, ти, нагъл крадец и убиец. Другите те наричаха Джеси Джеймс или Робин Худ или Бог знае още какви щуротии. За Пинкертонови ти беше Дингъс, нашият срамен провал. Ние щяхме да те имаме накрая, стягахме примката.“ Само че Бобфорд стреля пръв. Изпращайки Дингъс там, където Пинкертонови не можеха да го последват.
Провал.
Той се отърси с усилие от тези спомени. Чакай и наблюдавай, вярвай само на очите си. Бъди търпелив. Скептичен. На полуострова той вярваше на донесенията на дезертьори, шпиони, роби. И двадесет години след войната за Съюза, бившите членове на Конфедерациите все още му се присмиваха, подиграваха се с репутацията му.
