Каквато и да беше причината да го забърка, почти сигурно това нямаше нищо общо с тайните престъпления на Тиберий.
Когато свърши с храненето, той изтърси чантата си на леглото. От това, което изглеждаше като удебелен шев по дъното, той измъкна тясна прашка с дървен чатал, дълга около двадесет сантиметра. Изработена от кожа на драконова риба и увързани с парцали плат, тя съдържаше издутина, здраво опакована в пясък.
Той внимателно я прегледа, намръщвайки се при износения и и изхабен вид. Един беден заместител на каишка и тъкана кожа. Но вършеше работа. Той доволно се плесна по дланта със прашката. Нейната тежест му вдъхваше сигурност. Да си има нещо в резерва, докато се скита през нощта.
Като мушна оръжието в колана си, под свободната риза, той се изтегна на леглото и затвори очи.
След по-малко от час, откъм вратата се чу тихо почукване. Той стана, като се прозяваше и търкаше очи, и проклинаше гадния вкус в устата си. С тежки стъпки излезе от колибата. Марио го чакаше, завит в тежко наметало. Без да проговори, той направи знак на Пинкертън да го последва и тръгна напред. Въздухът бе студен и влажен.
След няколко минути, те излязоха от лабиринта от пътечка между колибите на една равнина, покрита с груба трева, която постепенно се спускаше към Реката. Марио вървеше напред, като се движеше с равната крачка на легионерите, сигурна като удар на барабан. Главата и раменете му се извисяваха на фантастичното сияние на звездите.
След двадесетминутен тих и муден вървеж, големият офицер спря. Отляво проблясваше Реката. Отпред и надясно в тъмнината се простираше висока черна маса, някаква стена или плет. Зад този плет долитаха далечни удари на барабан и нечии смях, които имаха за Пинкертън по-малко значение отколкото ударите на сърцето му.
Той се изнерви. Кожата му бе опъната и суха, ръцете вдървени. Умозаключенията му го тревожеха. Не че имаше достатъчно информация да си прави умозаключения. „Но ти никога не разполагаш с достатъчно информация. Ти използваш тази, до която можеш да се добереш и после слушаш неясните нашепвания на интуицията.“
Марио каза на ухото на Пинкертън:
— Бамбуков гъсталак отпред. Ще поемем по пътеката на пазачите. Градините са от другата страна.
Пинкертън се хвана отзад за колана на големия мъж и бе поведен в смущаваща тъмнина. Те тичаха наляво и надясно през бамбукови шубраци, нарочно засадени, както подозираше Пинкертън за да скрият входа. За един доста дълъг период те вървяха пипнешком по някаква следа, несигурни върху какво стъпват, заобиколени от леко горчивия аромат на бамбук.
Изведнъж излязоха на открито. Пред тях се простираше тъмната лъскавина на изкуствено езеро, широко близо 300 метра. Някакво каменно съоръжение го свързваше с Реката. Езерото свършваше при весело осветена вила.
Нервността му бе преминала.
В един каменен вътрешен двор между вилата и водата, тълпа мъже и жени бяха полегнали на диваните. Пред тях една група танцьори подскачаха върху тъпаните и мучаха в някакви рогове.
Марио се захили:
— Как си живеят тези патриции.
— Трябва да отидем по-близо — каза Пинкертън.
Сега умът му беше спокоен и бърз. Той последва Марио по края на бамбуковия гъсталак до едно място, където брега на езерото се спускаше надолу към вилата. Шумотевицата във вътрешния двор отстоеше на по-малко от сто метра. Те се приведоха да наблюдават.
— Кой е Тиберий? — попита Пинкертън.
— Съмнявам се дали изобщо е излязъл — Марио кимна с глава към един осветен прозорец в най- близкото крило на вилата. — Това трябва да е той. Изчислява разходите. Обича да си играе с тези медни монети.
— Бих искал да видя как изглежда.
— Един намръщен старец с пъпчиво лице. Той няма да ти се зарадва.
— Предполагам, че е така — каза Пинкертън.
Групата във вътрешния двор нещо се развълнува. Няколко мъже скочиха на крака, взирайки се във входа на осветения двор, който разполовяваше вилата. Стражите, стоящи незабележими в сенките излязоха напред. От двора започнаха да излизат въоръжени мъже.
Марио се изправи на крака. Хвърляйки поглед назад към Реката.
— Идва патрул! — С удивление каза Пинкертън и се обърна да погледне. Очите му, замъглени от светлините във вътрешния двор, не видяха нищо.
Марио тихо изръмжа:
— Никакъв патрул не проверява по това време. Може би ще прочистват тази зона. Мърдай!
— Къде?
— Към вилата. Може пък и да видиш нашия хубав Император. Хайде.
Твърдата хватка на дланта му се сключи около ръката на Пинкертън. Те трескаво се придвижваха, долепени до бамбуковия плет.
Пинкертън хвърли поглед към вътрешния двор. Партито се бе развалило. Двойна редица войници прекосяваха вътрешния двор. Между тях, като вградена скъпоценност се разхождаше Клеопатра с арогантно наклонена глава. Тя носеше бяла дреха с лъскави шалове и натруфена златиста диадема.
Пинкертън я съзерцаваше с празен поглед, а мозъкът му временно изключи.
— Клеопатра!
Марио се спря, погледна и промърмори нещо на латински, което не се нуждаеше от превод. Той изглеждаше напълно объркан. Дръпна Пинкертън за ръката.
— Хайде.
Сега срещу вилата, те крачеха бързо през откритата поляна, после тихо се шмугнаха под осветения прозорец, покрит с прозрачен материал. Марио забави крачка, ослуша се и сви зад ъгъла над измазаната с хоросан стена. Те се гмурнаха в тъмнина, гъста като крем.
— Тук има врата — каза Марио. — Винаги заключена. Но можеш да я отвориш, ако знаеш как.
Зад ребрата над Пинкертън се зароди топлина и започна да се разнася по цялото му тяло. Той бе твърде дисциплиниран за да се усмихне. И така, въпреки всичките съмнения, той беше на прав път. Тази екскурзия беше шарада2, от началото до края. Само лъжи. Не че дълбоката скептичност на един професионален детектив щеше някога да приеме отсъствието на стражи, изолираната врата, лесния достъп.
Но пристигането на Клеопатра. Това го шокираше. Това не пасваше на хипотезата, която си изгради.
Метал докосна метал. Марио изсумтя. С остро изщракване, тъмнината бе пронизана от процеп неясна светлина.
Пинкертън извади прашката си и последва Марио в един дълъг, мрачен коридор в който силно миришеше на влажен хоросан. На около двадесет метра отпред пътят се пресичаше от широк коридор, постлан с червени керамични плочки.
Пламъкът на лампите трептеше върху белите стени.
Марио го насочи напред. Коридорът не предлагаше никакво укритие. Топли стени, затворени врати, хубава клопка. Докато се движеха напред, една невидима врата се отвори в осветения коридор и оттам се дочу врява от гласове. Някакви стъпки затрополиха към тях.
Марио се завъртя през залата. Той отвори една врата отляво и вкара Пинкертън вътре. Той само притвори вратата и долепи око до процепа.
В коридора един сърдит глас си мърмореше:
— Да, да. Ще постъпя както си искам. Няма да се оставя да ме принудят.
Пинкертън се облегна на стената. Хващайки прашката, той бързо се огледа наоколо. Те стояха в дълга, широка стая, препълнена с маси, пейки без облегалка, шкафове с различни размери и неудобна тъмнина. Този свят, мислеше си той, ще спечели от керосиновата светлина. През стаята, лампи с рибено масло хвърляха отблясъци върху една маса, гравирана със спираловидни орнаменти и някакви букви.
