— Мъдри хора казват, че по Реката живеят повече хора, отколкото песъчинките в пустините на Египет — бавно поклати тя глава в мрачно веселие. — Подозирам, че за тези необятни неща никой от нас не може да претендира за знание. Знам само, че Ка отново се е завърнал във всеки от нас. Още веднъж свещеното слънце сгрява кръвта ни. Отново прегръщаме живота. Това не е ли достатъчно, детективе Пинкертън, че животът се разгръща още веднъж пред теб?
— Не е достатъчно — отвърна живо той. — Твърде много неща не съм довършил.
— Смъртта може да отмени всички предишни задължения — каза тя. Той почувства, че бе поучаван от някаква нереална кукла. — В ръцете ти е предаден нов живот, свеж и нов. Прави с него каквото поискаш.
— Задълженията — каза той с очи, заковани върху алената извивка на устните й — никога не се отменят. Ние сме длъжни да завършим това, което не сме успели.
Тясната и ръка направи някакъв жест, който му се стори да изразява забавно презрение.
— Страхувам се, философиите ни никога няма да съвпаднат — таза тя, отправяйки му призрачна усмивка.
Под ефирната тъкан на дрехата и се подаваше меката изпъкналост на гърдите и. Той отклони поглед. Въпреки мекотата и, парфюмите и ослепителния грим, неприличните и дрехи, отчужденото и отношение, надменния смях, го облъхнаха като отровен дим.
Тя махна с присвит пръст. Едрият офицер излезе иззад гърба на Пинкертън и застана до стола и.
— Марио — каза тя. — Дай на нашия изморен търсач една колиба за през нощта.
Тя не погледна директно към Пинкертън. Той почувства, как очите и светят от деликатна подигравка, като да беше почувствала погледа му върху гърдите си.
— Дай му привилегията на грааловия камък — допълни тя като се наведе напред, за да прошепне някакви недоловими думи, на глас тя отбеляза:
— Вероятно ние двамата отново ще говорим, ако се чувствам разположена.
Пинкертън се изправи с мъка на крака и бе изведен от стаята. Когато преминаваха през завесите, той погледна назад и видя как малкото и тяло, изящно в белите дрехи, изчезва от погледа му между жените в стаята.
За негово учудване, той почувства внезапна мимолетна топлота към нея, като че ли тя беше някое красиво дете, нуждаещо се от грижите му. После неприязънта отново се върна. Беше срамно — си мислеше той разярено, — че тялото му реагираше на това палаво дете. Сатаната постоянно си играе с мъжете. Победи адското изкушение с дисциплина и отричане.
Веднъж излязъл от сградата, той вдъхна дълбоко, прочиствайки дробовете си от парфюмирания и въздух. Стражите го погледнаха любопитно. Марио го тупна по рамото с голямата си лапа.
— Имаме си почетен гост, момчета — отбеляза той доволно. — Ще го заведа до Колибата на знатните Флавий, ти обходи района назад към Реката. Богинята очаква от теб да свършиш нощния си патрул за славата на Ню Рим. И също заради собствената си скъпоценна кожа.
Като се обърна, той плесна силно Пинкертън по гърба.
— Е, мой почетни приятелю, ти просто идваш с мен. Те се придвижиха от осветеното място в поредица от коридорчета, виещи се между неосветените колиби. Още веднъж той чу високото тъжно увиване. За известно време, те вървяха без да разговарят, като Марио енергично крачеше по маршрут, който, както Пинкертън изведнъж осъзна, не водеше в никаква посока и те само се въртяха в кръг.
Обзе го мрачно предчувствие. Богинята беше говорила недоловимо на стража. Умът му се впусна в различните възможности. Забавянето предполагаше, че имат нужда от време за подготовка, която със сигурност се отнасяше за него. Но ако те желаеха смъртта му, помисли си той прагматично, досега щеше вече да е убит. На практика беше техен затворник.
Освен ако не играеха на котка и мишка, възнамерявайки да го нападнат без предупреждение за да изтръгнат признание от него.
Това беше възможно. Той погледна към широките рамене на мъжа, който крачеше пред него и усети как кръвта нахлу в бузите и челото му. Изпита замайваща нужда да действа.
Марио като че ли бе чул мислите му.
— Ти си късметлия. Излезе невредим от този разпит — изкикоти се той. — Ти си нещо повече от другите. Богинята трябва да е харесала външността ти.
Пинкертън си пое дълбоко дъх.
— Мислех, че Тиберий управлява Ню Рим. Коя е тя? — Той по-скоро усети, отколкото видя удивлението на Марио. После големият мъж избухна в смях:
— Клеопатра.
— Господи боже — каза Пинкертън. — Това дете?
— Тя е. Клеопатра. Клеопатра VII, Филаделф, Филопатор и Филопатрис.1
(дъщеря на Птоломей, т.нар. Филаделф, Филопатор (обичащ баща си).)
Същата, която си играеше с Цезар и Марк Антоний. В името на корема на Марс, чудя се защо. Тя не е чак толкова богата. Но може да сътвори облаци на небето. Може би за това Юлий я е харесал.
— Но каква е тя на Тиберий? Царица? Съпруга?
— Не му е съпруга, не и тя. Съвместно управление с Тиберий, ако може така да се каже. Тиберий е като на тръни край нея. Затова не се навърта много тук.
— Това е много странно.
— Тя управлява. Той си почива — от устата му излязоха някакви резки звукове, твърде студени за да бъдат смях. — В мястото си за почивка. Но ти не искаш да знаеш нищо за Тиберий и как си почива той.
Очевидно бяха вървели доста дълго. Марио се спря пред една малка бамбукова колиба с покрив от тежки треви, които висяха надолу като неподстригана коса.
Той каза на Пинкертън:
— Ето колибата ти по милостта на Богинята, която можеше да те хвърли на драконовата риба, толкова лесно, колкото и да те изпрати да спиш във всичките тези удобства. Ще изпрати някого да те съпроводи сутринта до грааловия камък.
— Бих искал да си взема обратно ножа.
— Търпение. Не можем да ти позволим да се порежеш докато си наш гост.
Марио си тръгна. Пинкертън постоя за малко на прага на колибата, дишайки нощния влажен въздух. Дрехите му още пазеха аромата на сандаловото и дърво.
Тези малоумни датчани не бяха споменали Клеопатра. Това бе немарлива, небрежна работа, която му оставяше гадното чувство, че бяха пропуснали да му обяснят и други важни факти. За един жесток момент той си представи, че върви сляпо през висока трева, гъмжаща от отровни змии.
Ако беше разбрал тяхната некомпетентност щеше да откаже възложената му от Канут задача, колкото и проста да беше.
Той направи преднамерен жест на раздразнение. Ако можеше да претършува тайните на конфедерацията, със сигурност щеше да прецени и силата на Ню Рим. Нищо по-лесно от това.
Той нетърпеливо се обърна и влезе в колибата.
Вътре, една малка лампа с рибено масло хвърляше бледа светлина върху бамбукова маса, на която имаше поднос с плодове и студено месо. До стената стоеше едно легло на което беше захвърлена торбата с личните му вещи. До леглото имаше бамбуков стол. Сърцето му подскочи. Той пристъпи.
— Чаках те — прошепна фигурата. — Богинята желае да ти възложи едно поръчение.
Той застана безмълвно за момент. Изражението му не бе на изненадан човек, на някой който приспособява мислите си. Той направи рязък жест към стола.
— Добре дошла, Богиньо! — каза той. Моля седни. Тази обстановка не е достатъчно величествена за твоя ранг. Но, както разбираш, аз съм само гост тук.
Той излезе напред на светлината, развявайки сивата си роба.
— Разкрита съм — каза доволно Клеопатра.
С едно движение, грациозно като димните спирали тя отново седна. Тя бе много напарфюмирана, огромните и очи блестяха.
— Колко умно — извика тя. — Ти веднага ме позна. Седни. — Тя му се усмихна, този път вече не така
