изненадани в скривалищата си. После се показаха голям брой черни точки, които преминаха равнината и навлязоха в гората. Ловът започна по цялата линия.
Изящният авангард на сивите овни вече пристига с несравнима пъргавина. Ето наконгите с извитите рога и със синкава козина. След тях няколко камилски птици вървят глупаво, като се сблъскват с едно стадо жирафи, които навлизат с лек тръс, сякаш разузнавателен патрул от лека кавалерия. Скоро обаче, обхванати от внезапен ужас, разтърсват малките си глави, извиват опашките си като тирбушони и се спускат в галоп сред цял ескадрон от зебри и куаги.
Куду, рисове, цечи също пристигат, следвани от свирепо стадо биволи със заплашителни рога и налети с кръв очи.
Антилопите са по-многобройни. Най-различни видове с най-неочаквани форми се появяват пред нас. Любопитството ни все повече и повече расте и вече забравяме, че и ние сме страстни ловци.
Засега редицата няма размирен вид. Донякъде ги смущава само това, че са събрани и смесени по толкова необикновен начин. В това време полукръгът на ловците се стеснява бавно, но с неумолима точност. Виковете вече стават все по-ясни и безпокойството на тези безобидни с изключение на биволите животни се превръща в страх.
Първите забелязват живия плет и се поспират за миг, за да преминат с бързината на метеор пътя между двете огради. Блъскат се едно в друго, подтиквани от потока на новоприиждащите. Падат, вдигат се и продължават да бягат, изплашени още повече от преди.
Но биволите, зебрите и куагите имат по-неспокоен темперамент от другите. Те се опитват да се отбият от пътя, по който вървят останалите животни, и отказват да поемат между оградите, които все повече и повече се стесняват.
Изведнъж те се обръщат встрани и искат да изскочат към ловците.
Негрите, скрити зад изкуствено приготвените храсти, изкачат с невъобразим шум. Размахват копията си и неочаквано изпречват пред бегълците дългите си и чудновато нашарени щитове, а ние се залавяме за пушките.
Появата на човека ужасява животните до краен предел. Биволите пръхтят и се спускат срещу негрите. Ударите им се отбиват с пъргавина, достойна за испанските тореадори.
Копията свистят във въздуха и безшумно се забиват в хълбоците на животните. Куагите и зебрите се мъчат да разчупят със зъби прътите, чиито остриета разкъсват месата им.
Ние откриваме огън. Един бивол и две зебри падат смъртно ранени.
Ловците притичват с всичка сила. Дивите викове се удвояват и животните, обхванати от неописуем ужас, се хвърлят най-после към пропастта. Жирафи, биволи, камилски птици, антилопи се блъскат и се тъпчат.
Пред очите ни е гора от рога — прави, остри, дебели, тънки, широки, извити или на спирали. Те се вълнуват, блъскат се, преплитат се. После отеква затрогващ болезнен стон.
Лекият пласт стебла, който покрива ямата, се събаря и трапът се напълва само за миг. Сега вече животните представляват купища счупени крайници, разбити черепи и изтърбушени хълбоци.
Ония от тях, които не са убити изведнъж, се размърдват на дъното и в последни предсмъртни гърчове повдигат цялата маса трупове, под която се измъчват.
Негрите, възбудени от дългия бяг и опиянени от кръвта, нанасят удари по бегълците, които се спасяват, минавайки по телата на падналите в ямата. Радостта им се превръща във възторг, в безумие. Самите ние не пестим куршумите, а поддържаме непрекъснат огън.
Плячката беше огромна. След като и последните животни преминаха, негрите разчистиха грамадната яма и преброиха повече от шестдесет глави диви животни, между които имаше биволи, зебри, куаги, камилски птици, гну и разни видове антилопи. Нужни бяха четиристотин души, за да пренесат до селото тая грамада месо.
Любезно поканени от вожда, ние приехме да останем поне двадесет и четири часа при тях, за да вземем участие във величествения банкет, който се готвеха да устроят.
Селото беше доста голямо, с повече от три хиляди жители, а също и твърде живописно. Голяма част от колибите му бяха обширни и заобиколени от грижливо обработени градини, потънали в сянката на величествени мимози и гигантски смокини.
Едва дочакахме залез слънце и запалиха огромни огньове из селото. Цели животни бяха сложени да се пекат под грижите на голяма армия новопроизведени готвачи.
Оставям на вас да си представите каква огромна работа извършиха зъбите на тези негри, които не дочакаха даже всичко да се опече както трябва. Струва ми се, че след австралийците не съществува народ, по-ненаситен от негрите. Когато има какво, негърът яде с невероятен апетит и не престава, докато не почувствува, че ще се пукне.
След гигантските късове вкусно печено месо последваха истински потоци соргова бира, които още повече допринесоха за развеселяването на селото.
Вождът, в желанието си да отпразнува нашето присъствие, устрои в наша чест нощно представление с двубой, надбягвания, борби, стрелби, пантомими и други упражнения, с които се славят негрите.
Серията номера завършиха с необикновен танц, изпълнен от самия вожд. Донесоха му грамадна тиква, боядисана в бяло, върху която местни таланти бяха изрисували с черна боя очи, уши, нос и уста. Вождът я сложи на главата си. После се вмъкна в един вид бъчва, направена от преплетени жилави пръчки. Останаха да се виждат само ръцете и краката му. Бъчвата също беше боядисана в бяло и черно, само че беше украсена с волски опашки и щраусови пера, а по диагонала бе опасана с широка лента от червен вълнен плат. Така стъкмен, вождът достигаше върха на чудноватото.
Негрите се разположиха в две редица и започнаха да пеят някаква еднообразна песен, като същевременно пляскаха с ръце.
Вождът застана на двадесет и пет-тридесет крачки от чертата и започна една необикновена сцена, в която играеше ролята на разярен див звяр. Скачаше, махаше с ръце, тупаше с крак по земята сред нестихващите аплодисменти на негрите, които увеличаваха още повече хореографската му страст. Това трая половин час. После, уморен, изтощен, захвърли тиквата и бъчвата настрана, дойде при нас и изпразни на един дъх цяло шише бира.
Нощният празник продължи до късно. Накрай всички се оттеглиха преуморени в колибите си. На нас бе предложена удобна колиба, разположена до тази на вожда. Настанихме се в нея и починахме спокойно.
На другия ден закусихме добре и напуснахме гостоприемното сено, за да продължим пътя си към Ситандския краал.
Глава VI
ЛОВ НА СЛОНОВЕ
Четири дни вече вървяхме сред обширната бекуанска земя, без да срещнем нито едно село, нито един човек.
Може да се каже, че Ситанда е съвсем изолирана от всякакъв населен център. В това пространство от около двеста километра наоколо се срещат само пусти равнини, огромни гори и сухи пясъци, но никъде нито една човешка колиба.
След като изминахме половината разстояние, решихме да направим престой от едно денонощие и да потърсим храна, тъй като всичко, което бяхме взели с нас, бе вече изядено.
Намирахме се сред една верига от хълмове, покрити с гъста растителност. Особено много бяха бодливите растения, наречени Watchteen beche, т.е. почакай малко. Името им беше малко необикновено, но напълно заслужено, тъй като не можеше човек да се движи сред тях, без да се спира на всяка крачка, за да се освободи от бодлите, които са извити като куки и го задържат от всички страни.
Сред тези храсталаци обаче имаше и множество дървета, които дават жълтеникави плодове — любима храна на слоновете.
— Господин Гуд — казах аз, като забелязах тези дървета. — Вероятно тук ще срещнем някое дебелокожо.
— Да не би да сте видели следи от слон? — попита бързо той.
— Не — отвърнах, — но където има такива дървета, има и слонове.
— Да се надяваме, че най-после ще вкусим слонски бут. Казвали са ми, че е великолепно ястие.
