— Превъзходно, господин Гуд.
— На шиш ли се пече?
— Не, на фурна.
— Но къде ще намерим тук фурна?
— Ще си направим.
— Сами!
— Почакайте слонът да дойде и ще ви покажа как туземците си правят фурни.
— Кога ще почнем лова?
— Към залез слънце. Ей там долу има малка рекичка. Ще се скрием в гората до нея и ако не дойдат слонове, обещавам ви поне жирафа или антилопа.
— Прието — отвърнаха Гуд и генуезецът.
До вечерта пушихме и разговаряхме за това и онова, а после сменихме патроните на пушките, за да бъдем по-сигурни, и се отправихме към рекичката.
Двамата негри вървяха напред и пробиваха път през гората, като разсичаха с големи усилия бодливите дървета, които ставаха все по-гъсти.
След половин час уморителен път стигнахме реката. Тя не беше голяма. Водите й бяха бистри и студени. Навярно всички животни от околността идваха тук на водопой.
Скрихме се зад дънерите на дърветата, чиито клони се свеждаха над рекичката и хвърляха гъст мрак.
Току-що се настанихме и нашите негри, които бяха преминали на другия бряг на рекичката, за да разчистят храстите, откриха едно стадо жирафи. Бяха около петнадесет-двадесет животни, сред които имаше фаони, т.е. млади жирафи, на височина до два метра, и стари, които достигаха до четири и половина метра. Тези животни са още твърде много разпространени в Африка, особено в южните области. Често може да се случи да срещнете стада от по петдесет до сто жирафи.
Те минаха пред нас в бърз бяг със своеобразната си куца походка и с голям шум, като вдигаха и огъваха шиите си с извънредно смешни движения.
Преди да скочим на крака, те бяха вече далече от нас. Въпреки това Гуд гръмна и по една случайност удари последната, като я нарани в гръбначния [???].
Бедното животно се спря изведнъж, после се повали на земята и почна да размахва отчаяно безкрайните си крака.
— Ху! Ху! Бугуен! — извикаха нашите негри. — Ху! Ху!
— Дявол я взел! — възкликна Гуд победоносно. — Повалих я.
Негрите го бяха нарекли Бугуен (Стъкленото око) поради монокъла му. От този момент славата на поручика бе затвърдена в очите на нашите негри, докато преди това той минаваше за съвсем нескопосен ловец.
Бързо преминахме реката и притичахме до падналото животно. Винаги ще си спомням трогателния вид на нещастната жирафа. Тя обръщаше очи към нас, изпълнени с благост, и като че ни упрекваше. Обилни сълзи струяха по муцуната й.
Макар и тежко ранена, тя правеше отчаяни усилия да стане. Скоро обаче агонията дойде. Крайниците й се разтърсиха от нервни тръпки, кожата й се опъна, шията се подгъна и най-после главата падна на земята.
— Бедното животно! — възкликна генуезецът. — Забелязахте ли изражението на насълзените й очи?
— Да — каза Гуд, — и почти съжалявам, че я убих.
— Успокойте се, като помислите, че сте нанесли хубав удар — казах аз. — Ловът на жирафи е доста труден даже и за професионалния ловец.
— Мен обаче ми се струва съвсем лесен, господин Алан.
— Понеже жирафите минаха под носа ви. Но да знаехте колко са недоверчиви! Усещат ловеца отдалече и ако нямате добър кон, никога няма да ги настигнете. Даже Гордън Къминг, прочутият ловец, който претендира да е убил толкова много жирафи, че е забравил броя им, признава, че винаги е изпитвал големи трудности, когато е трябвало да се приближи до тях.
Докато ние разговаряхме, негрите одраха кожата на жирафата и нарязаха множество пържоли. Разчупиха някои кости и извадиха костния мозък, за да напръскат пържолите и да ги направят по- вкусни.
Скоро на брега на реката бе запален и огън, след като изсякохме бодливите растения на известно разстояние наоколо, за да не избухне пожар. Половин час по-късно се гощавахме с великолепни късове сочно месо.
Като утолихме глада си, запалихме лулите и се изтегнахме край брега да се полюбуваме на луната. В това време тя се издигаше нагоре, като се оглеждаше в спокойните води на бистрия поток. После се заехме да си приготвим легла от прясна трева.
Към полунощ легнахме. Само Умбопа остана на стража, тъй като не беше благоразумно да заспим всички.
Едва ли имаше и половин час, откак бях затворил очи, когато негърът грубо ме събуди.
— Господарю — каза той, като ме разтърсваше, — някакво животно се приближава насам.
Скочих веднага на крака и взех пушката си. Попитах го откъде иде животното.
— Чух шумолене на дърветата ей-там — отговори Умбопа, като посочи отсрещния бряг на реката.
— Дали не е някоя антилопа?
— Не зная.
— Или лъв?
— Не съм чувал никакъв рев.
Останалите ни другари, чули да говорим, също бяха станали и се хванаха за оръжията си.
— Ехе, господин Кватермен, ще има ли още жирафи? — попита Гуд.
— Струва ми се, че става дума за нещо много по-опасно, скъпи ми господине — отговорих аз. — Щом като се приближава към нас, сигурно не е нито страхлива антилопа, нито недоверчива жирафа.
В този момент откъм храстите се зачу някакъв сподавен звук.
— Какво ли се крие там? — продумах аз. — Дали не е някой лъв?
Всички бяхме на крак. Показалците ни допираха спусъците на карабините, а очите ни играеха на четири страни.
Изведнъж се чу страхотен рев.
— Jcoubou! Jcoubou! (Слон! Слон!) — започнаха да викат нашите негри.
В този миг големи сенки прекосиха реката по посока на гъстите храсталаци, които покриваха склона на отсрещния хълм.
Гуд насочи пушката си, мислейки да повали някой слон така лесно, както бе повалил жирафата. Побързах да задържа ръката му и казах:
— Слоновете не се бият като зайци, драги. А освен това са вече много далеко.
— Да се спуснем след тях!
— В тази тъмнина! Това е най-голямата глупост.
— Все пак ще бъде жалко, ако пропуснем случая — заяви господин Фалконе. — Много бих се радвал, ако можех да поваля един от тези колоси.
— Няма да отидат много далече, господине — отвърнах аз. — Тук растат любимите им растения и сигурно ще спрат сред близките хълмове.
— Значи ще можем да ги намерим утре?
— Ако не утре, други ден сигурно.
— Ще спрем тук за няколко дни, господин Кватермен. Дивечът е в изобилие, да се възползуваме!
— А кога ще нападнем слоновете? — попита Гуд, горящ от нетърпение.
— Утре призори.
— Към четири часа?
— Да, ако нямате нищо против.
— Ще бъда готов преди вас.
