— А сега да поспим малко.
Аз и генуезецът легнахме и се покрихме със завивките си. Но Гуд не ни последва. Гледах го известно време да прави разни движения, като че ли се упражняваше за предстоящия лов, а после съм заспал.
Уви! И вторият ни сън беше краткотраен, може би още по-краткотраен и от първия. Страхотен рев отекна в гората и извести присъствието на лъва. Скочих пак на крака. Дявол да го вземе… Спокойно може да се спи само у дома! А тук кой би могъл да спи така, в съседство с такива зверове?
— Вижда ли се? — попитах Умбопа, който бе застанал малко напред.
— Струва ми се, че на отсрещния бряг се води голяма борба — отговори ми негърът.
— Дали лъвът се бори с някое животно? — попита ме господин Фалконе.
— Предполагам — отговорих аз.
— Да идем да го убием — каза Гуд.
— Успокойте се, пламенни приятелю! — възкликнах аз. — Вие да не искате да избиете всичко живо в Африка?! Внимавайте, лъвовете не са слонове.
— Ние сме трима с три добри пушки.
— А лъвът е сам, с четири лапи и двадесет нокти, без да броим зъбите. Вървете след мен, но бъдете благоразумен и стреляйте само като ви дам знак.
Изглеждаше, че отвъд реката се е завързала борба между царя на гората и някое друго животно. Лъвският рев продължаваше да кънти, а бодливите храсти се раздвижваха страхотно, като се огъваха чак до земята.
Изведнъж ревовете стихнаха и храстите се успокоиха. След няколко мига се чу глух стон и настана пълна тишина.
— Какво значи това? — попита Гуд. — Дали лъвът е убил противника си?
— Но… — казах аз объркан. — В такъв случай щеше да изреве страхотно, като победител.
— Нищо ли не виждате? — попита генуезецът.
— Нищо — отговорих.
— Може би лъвът е избягал заедно с плячката?
— Щяхме да видим, когато преминава откритото пространство.
— Да идем да видим — каза Гуд.
— Добре, но не снемайте пръста си от спусъка на пушката.
Преминахме реката и спряхме на отсрещния бряг. Преди да навлезем в гората, наострих уши и за моя изненада не чух ни най-малък шум.
— Това е необикновено — прошепнах аз. — Може би лъвът ни е забелязал и сега ни дебне, за да се хвърли отгоре ни? Е, драги, не съм ловец от вчера, за да се оставя да ме изненадаш току-така.
Отместих няколко клона с приклада на пушката и видях сред храстите някаква купчина.
— И двамата борци са мъртви! — възкликнах аз.
Лъвът лежеше на тревата, проснат на една страна. Близо до него голяма черна антилопа бе забила остри рога в гърдите на страшния си противник.
Очевидно антилопата е спряла на брега да пие вода. Лъвът, който чухме да реве, се е хвърлил внезапно върху нея, като се е надявал бързо да се справи. Обаче сметката му излязла крива.
Борбата трябва да е била отчаяна и двете животни бяха паднали мъртви.
— Кой може да помисли, че една антилопа може да убие толкова страшно животно! — извика Гуд изумен.
— Майсторски удар — казах аз. — Гледайте: рогата на антилопата са се забили докрай в гърдите на звяра.
— Победата й обаче е била съвсем безполезна — забеляза генуезецът.
Взехме антилопата и я пренесохме в лагера ни с намерение да ядем пържоли, след това легнахме и заспахме. До сутринта никой не ни обезпокои.
Щом се събудихме, започнахме да се приготвяме за лов на слонове. Проверихме оръжията си, сменихме патроните, понеже нощите в горите са твърде влажни. След това пийнахме малко студен чай, който според мен е най-доброто питие за намаляване на горещината и укрепване на тялото. Накрай закусихме с бифтеци от антилопата.
— Да вървим — казах аз. — Не бива да оставяме на слоновете време да се отдалечат много.
Щом минахме оттатък реката, открихме следите на дебелокожите, дълбоко отпечатани върху влажната горска почва. Нашият кафър Венговел, отличен ловец и особено ловък в следене дирите на дивите животни, ни убеди, че стадото се състои поне от триста глави.
Изкачихме се на хълма и скоро забелязахме нови следи, оставени от слоновете. Някои дървета бяха останали без листа и клоните им бяха отчасти обелени. Множество храсти бяха погазени и изтъпкани от грамадните животни.
Може би беше девет часа, когато кафърът ни предупреди, че животните са наблизо. Беше даже доста късно, тъй като по това време слънцето вече ставаше непоносимо. Въпреки това не се спряхме. Напротив, всички горяхме от нетърпение да открием грамадните животни и да изкараме един добър лов.
Изведнъж кафърът, който вървеше няколко крачки пред нас, се спря и ни направи знак да не шумим.
— Тук ли са? — попитах, като го настигнах.
— Близо са — отговори той. — Чух шума от счупването на едно дърво.
— Дали са всички тук?
— Следите показват, че са твърде много.
— Бъдете благоразумни и не вдигайте шум — казах на Гуд и господин Фалконе. — Ако ни забележат, ще избягат с всичка сила. Знаете вече, че се насочват насреща ви само когато са ранени.
Продължихме да напредваме с хиляди предпазливости, пълзейки като змии сред ниските дървета, като наостряхме внимателно уши. Така изминахме около петдесет крачки и изведнъж кафърът ни каза съвсем тихо:
— Ето ги!
Венговел не бе се измамил. Двадесет, до двадесет и пет огромни слона се бяха събрали в една падинка. Току-що бяха обезлистили дърветата и сега весело си играеха, като размахваха шеговито страхотните си хоботи и мърдаха грамадните си уши.
Тъй като те бяха на около стотина крачки от нас, аз се покачих на една пясъчна могилка и оттам установих, че ако вятърът не промени посоката си, ще можем да се приближим още повече, без да ни видят или подушат.
Запълзяхме отново под храстите и след малко се оказахме само на четиридесет крачки от три слона, които в това време помитаха листата на едно диво дърво с плодове, прилични на тикви.
Дадох знак на другарите си всеки да се прицели в това животно, което за него беше най-близко. След това извиках гръмогласно:
— Огън!
Три изстрела отекнаха в един и същи миг. Животното, в което се бе прицелил господин Фалконе, падна изведнъж, ранено право в сърцето. Моят слон приклекна и аз помислих, че е на издъхване. Но изведнъж се вдигна и се устреми към мен.
Подскочих мигновено към един храсталак и оттам отправих още един куршум към него. Този път животното се строполи безжизнено на земята, като изрева плачевно, след което повърна през хобота всичката вода, която имаше в тялото си.
Напълних отново пушката и се обърнах да видя какво прави Гуд.
Неговият слон, със страхотни предни зъби, бе ранен, но вместо да се спусне към ловеца, побягна към нашия лагер.
Останалите слонове, изплашени от гърмежите, се спуснаха навътре към гората.
— Кватермен! — извика Гуд. — Моят слон бяга!
— Оставете го на мира — отвърнах аз. — Да се спуснем след стадото!
Големият успех беше повишил настроението ни. Ние се спуснахме подир стадото, макар че слънцето беше станало вече непоносимо.
В лудия си бяг дебелокожите чупеха всичко, което им се изпречеше на пътя. След тях оставаше огромна
