бразда, по която лесно можехме да ги преследваме.
Цели два часа тичахме по следите им, потънали в пот. Най-после ги настигнахме.
Бяха се спрели сред трънака и почиваха. Само един стар мъжки слон стоеше на стража и бдеше да не бъдат изненадани.
Ако се съди по начина, по който вдишваха въздуха, за да душат неприятеля, нещастните животни бяха все още извънредно обезпокоени.
— Да стреляме по мъжкия — казах аз.
Прицелихме се в злощастната стража. Три изстрела отекнаха като един и животното падна като подкосено, счупвайки един от дългите си предни зъби.
При тези гърмежи стадото побягна отново и се спусна в едно пресъхнало дере с твърде стръмни и недостъпни брегове.
Дебелокожите запрепускаха в неописуема бъркотия. Напразно се мъчеха да се изкачат на отсрещния бряг. Понякога някое успяваше да се покатери, после се прекатурваше безобразно в дерето и падаше по гърбовете на другарите си.
За нас това беше необикновено щастие. Можехме да стреляме колкото си щем, без да се излагаме на никаква опасност. Застанахме зад брега на дерето и започнахме да стреляме сред стадото.
Още пет колоса бяха повалени по този начин! Ако искахме, можехме да ги избием всички до един. Но страхът, че ще изразходваме твърде много муниции, ни задържа и ние оставихме другите да избягат надолу по коритото на пороя.
Наистина бяхме безкрайно уморени от тичане и горещина, но все пак можехме да бъдем доволни от блестящия успех. Струва ми се, че нито един ловец не е успял досега да убие осем слона само за една заран.
— Щастлив ден! — възкликна Гуд победоносно. — За такъв лов си струва да пътуваш четиридесет, даже петдесет дни!… Приятелю Кватермен, вие напълно удържахте думата си.
— Можете да бъдете щастливи и доволни от такъв лов — отвърнах аз. — Даже и прочутият ловец Къминг не може да се похвали с повече от два слона в един ден!
— И без да понесем никаква загуба! — извика Гуд. — Вече не се боя от слоновете!
— Полека, приятелю! Ако не бях ударил моя слон с втория куршум, не знам дали сега щях да бъда във вашата компания. Виждате ли, слоновете са много странни. Често пъти се спускат със стръв върху ловците и тогава нищо не може да ги изплаши. Понякога обаче, макар и по-рядко, се изплашват и бягат като антилопи.
— Господин Кватермен — каза господин Фалконе, — какво ще правим с всички тези животни?
— Ще изберем най-доброто късче за нас, а останалото ще подарим на хиените и чакалите.
— Как да не съжаляваш за толкова много месо!
— И за зъбите! — прибавих аз. — Ще оставим тук няколко хиляди лири, господа!
— Невъзможно е да ги носим с нас — каза генуезецът. — Моите съболезнования, Кватермен!
— Ха! Толкова пъти съм изоставял слонова кост, спечелена с риск за живота. Скъпи приятели, да помислим за закуска!
Негрите бяха вече отрязали късове от хобота и от един бут на слон, за да ги опекат. Потеглихме назад към лагера ни. Бяхме изминали вече половин път и се намирахме там, където Гуд бе ранил слона с големите зъби, когато срещнахме цяло стадо гну. Тези животни са извънредно красиви, на големина колкото телета и имат много остри рога.
Но сега ние имахме твърде много месо. Оставихме ги да минат, без да ги закачим. Гуд не беше виждал друг път такива животни на свобода и затова отиде към тях да ги разгледа по-добре.
Той даде пушката си на Умбопа, за да му бъде по-леко, и се затича след тях, като се надяваше да ги настигне. Аз и генуезецът се спряхме да си починем малко.
Не минаха и пет минути и остър рев процепи въздуха.
В същия миг на огнения хоризонт се открои масивната фигура на огромен слон, а до ушите ни достигна вик на ужас.
— Слонът, който бе ранен от Гуд! — извиках, като скочих на крака.
— И сигурно преследва другарите ни — прибави генуезецът и пребледня.
Наистина пред разярения слон бягаха отчаяно Гуд и Венговел, единият без никакво оръжие, а другият само с едно копие.
Пушките бяха в ръцете ни, но не смеехме да стреляме, защото можеше да ударим нашите другари.
Гуд бягаше с всичка сила, обаче не можеше да бяга с успех, тъй като панталоните му се закачаха на тръните, а ботушите му се плъзгаха по сухата трева. Можеше всеки миг да падне и да бъде обхванат от хобота на слона.
Ние не дишахме. Чакахме с нетърпение нещастния ни другар да се отклони от пътя, за да открием огън.
— Гуд! — викнах му аз. — Бягайте встрани!
Навярно той не ме разбра, защото в този момент се плъзна и падна на пет крачки от слона.
Бяхме изгубили надежда да го спасим. Вдигнахме пушките да стреляме, но изведнъж Венговел, виждайки нещастния поручик в опасност, се обърна срещу слона с копие в ръка.
Дебелокожото, още повече разярено, се насочи към африканеца. Но той, бърз като мълния, заби с всичка сила копието в гърдите му, откъдето бликна поток кръв. Животното бе смъртно ранено. Подгъна колена и се строполи неподвижно на земята.
— Благодаря, смели приятелю! — каза Гуд, като скочи на крака. — Ти ми спаси живота!
Умбопа се приближи до Венговел и като постави ръка на рамото му, произнесе тези странни думи:
— Ти си храбрец. Ако някога стана цар, ще те направя вожд.
Глава VII
ПРЕЗ ПУСТИНЯТА
Девет слона на един път! Какъв добър лов!
Толкова голям куп слонова кост беше цяло богатство. Ние решихме да не я изоставяме. Представете си — само зъбите на слона, убит от кафъра, тежаха не по-малко от четиристотин и двадесет килограма. Би било голяма глупост да оставим всичко това на първия случаен минувач.
Цели два дни ни трябваха, за да изрежем грамадните слонови зъби. След това ги скрихме под една пясъчна могилка и посадихме за знак едно младо дръвче, което да ни покаже на връщане точно къде са заровени тези богатства.
На третия ден потеглихме на път и още същата вечер стигнахме селцето Ситанда.
Тази станция е разположена на бреговете на река Ланканга. Както казах вече, тя представлява мизерно селце, което наброява не много туземни колиби, с малко дървета наоколо и няколко лошо обработени полета, които се спускат към реката и от които се прехранват малобройните му обитатели.
Отвъд Ситанда се простира сухата пустиня.
През местността, в която бяхме избрали да лагеруваме, протичаше малка рекичка. Малко по-нататък се издигаше камениста могила. В подножието й преди двадесет години срещнах нещастния Силвестра, който се връщаше от злополучната си експедиция към пещерите на съкровищата.
Щом свършихме работата по настаняването, аз и господин Фалконе се изкачихме на тази могила, за да погледаме пустинята.
Слънцето като огнено кълбо се спускаше към хоризонта и разискряше пясъците с жарките си лъчи. Въздухът беше съвсем чист и ние можехме да различим в далечината, макар и неясно, една синкава ивица, над която се издигаха бели конуси.
— Ето, там са планините, в чиито недра се спотайват пещерите на съкровищата — казах аз. — Ще стигнем ли ние до тях?
— Щом като брат ми се е отправил нататък, ние ще направим всичко възможно и невъзможно да го намерим — отвърна ми господин Фалконе с обичайния си спокоен глас.
— Ще се изложим на големи опасности.
— Ще ги презрем.
— Ще търпим жажда.
