сред пясъците. Дивите коне, изплашени, бяха побягнали лудо същия миг, като един от тях, без да иска, е понесъл със себе си и поручика, за да го отхвърли след малко на земята.
Побързах да се притека на помощ на нашия другар и го намерих полузаровен в пясъка, смазан от падането. Но забелязах веднага, че даже и след това опасно премятане монокълът стоеше на мястото си.
— Ехей, приятелю — извиках аз. — Ударихте ли се?
— Мисля, че нищо не е счупено, но малко се поуплаших — ми отговори Гуд, като се усмихна.
— Дявол го взел, не гледате ли къде стъпвате?
— Кой може да очаква, че в тази пясъчна трапчинка се крият някакви животни!
— Имали сте щастие да се отървете доста леко.
— Ако ми беше отпратил едно чифте, нямаше да ми е така лесно. Що за животни са това? Някакви зебри ли?
— Куаги — диви коне.
— Пропуснахме случая да вземем няколко от тях и да минем в галоп пустинята.
— Да — стига да не те запратят да се търкаляш сред пясъка.
— Не се ли опитомяват?
— Не искат да знаят за ездачи.
— Може би ставаха поне за ядене?
— Не са съвсем лоши.
— Ако знаех по-рано, щях да ударя поне един.
— О, страшният ловец! — възкликна господин Фалконе, който се приближи до нас. — Не ви ли стигат слоновете?
— Малко прясно печено месце не е за пренебрегване — отвърна Гуд.
— Може би имате право, но вече е много късно да мислите за това. А сега да вървим, приятелю.
Потеглихме отново през безкрайната пясъчна равнина. Този път не ни се случи нищо особено чак до среднощ, когато спряхме за кратка почивка. Всички бяхме капнали от умора. Пийнахме по една глътка вода, само по една, тъй като повече не можехме да си позволим. После поехме отново, като се катерехме и слизахме по пясъчните хълмове, които горещият пустинен вятър бе издигнал.
Най-после се пукна зора. Слабите отначало лъчи станаха златистожълти и бързо прогониха нощния мрак Звездите побледняха и се изгубиха. Луната потъмня и нови слънчеви лъчи изскочиха над хоризонта и разискриха пясъците. Цялата пустиня се заля с ослепителна светлина.
Бяхме твърде уморени и за нас щеше да бъде истинско щастие, ако можехме да спрем за малко. Но трябваше да бързаме. Знаехме, че по-късно не бихме могли да мръднем под огнените слънчеви лъчи. Ето защо продължихме чак до шест часа сутринта. Спряхме пред някаква пещера, която се откриваше в склоновете на скалисто хълмче, издигащо се самотно сред пясъците. Малко вода и малко суха храна ни подкрепиха. После се изтегнахме сред пещерата и заспахме дълбоко.
Събудихме се към три часа следобед. Един от носачите ни дойде веднага при мен и ми каза:
— Господарю, няма да отиваме по-нататък.
— Плаши ли те пустинята? — го попитах.
— Всички, които са навлизали сред пясъците, са оставали в тях.
— Ако ти и другарите ти дойдете още един ден с нас, ще ви дадем още по един нож.
— Може да ни предлагаш и по сто ножа, но нито аз, нито другарите ми ще направим крачка повече напред.
— Кажи ми поне какво те плаши.
— Това е царството на смъртта, господарю.
— Искаш да кажеш, че ние всички ще умрем?
— Боя се. Бих те посъветвал да се върнеш в Ситанда.
— Не — отвърнах аз, — ние ще отидем напред.
— Тогава сбогом, господарю. Ние ще се върнем в селото.
Разбрах, че всичките ножове на света не биха могли да ги склонят да ни последват, толкова голям беше страхът им от пустинята. Дадох им обещаните ножове и малко тютюн и след няколко минути те потеглиха обратно към селцето Ситанда.
След два часа тръгнахме отново. Тишината и самотата ни се струваха още по-мрачни от преди. През целия път не срещнахме нищо друго освен няколко щрауса и две-три змии. Нещастно изключение — непрекъснато по пътя ни бяхме придружавани от безбройни облаци мухи. Чудно насекомо е мухата! Къде ли не се среща? През всички времена тя е била бич за човечеството. Виждал съм вкаменяла в кехлибар муха, запазена сигурно от няколко хиляди години. По нищо не се различаваше от съвременните си представители. За наше най-голямо нещастие те никога не идваха поединично. Цели батальони, гъсти и безбройни, ни нападаха изведнъж. Никак не се съмнявам, че когато последният човек на света изпусне последния си дъх, и тогава все някоя муха ще бръмчи около него.
Привечер направихме малък престой и щом се появи луната, поехме отново. От десет часа вечерта вървяхме без почивка до два часа през нощта. След час и нещо отмора продължихме напред и така ни завари новият ден. Хвърлихме се на земята и заспахме, без да мислим да оставяме стража. От какво да се опасяваме сред тази самота, далеч от хора и животни? Единствените ни врагове, които по никакъв начин не можехме да избегнем, бяха горещината, жаждата и мухите. Бихме предпочели да имаме насреща си някоя много по-голяма опасност, нежели тази страхотна тройка.
Събудихме се към седем часа. Слънцето отдавна бе изгряло и хубаво ни беше напекло. Напразно търсехме по-свеж въздух.
— Пух! — извиках аз, като се опитах да прогоня един облак мухи, които бръмчаха весело около мене.
— Вярвайте ми — каза господин Фалконе, — никога не съм виждал толкова много мухи.
— Хиляди гърмотевици! — възкликна на свой ред Гуд, като размахваше ръце. — А за жегата няма ли да кажете нещо?
Жегата — да. И каква жега! При това без ни най-малка надежда да намерим някъде малко сянка. По всички посоки погледът срещаше ослепителния блясък на пясъците, а въздухът беше така горещ, като че се намирахме до някоя нажежена до бяло фурна.
— Няма да можем да издържим дълго на тази температура и на този задушаващ въздух — каза генуезецът. — На всяка цена трябва да намерим някакво прикритие от слънчевите лъчи.
Чудехме се какво да сторим.
— Открих! — извика Гуд. — Да изкопаем една яма, да я покрием със сухи храсти и да се скрием в нея.
Откритието не беше велико. Но тъй като никой не измисли нещо по-добро, започнахме да работим ту с малкия бел, който бяхме задържали с нас, ту с ръце и скоро ямата беше готова. Отрязахме храсти и сухи клони и покрихме убежището си. Спуснахме се в дупката и на първо време почувствувахме истинско облекчение. Обаче колкото повече стояхме вътре, толкова повече слънцето се издигаше нагоре и горещината се увеличаваше. Оказахме се сякаш във фурна. Не зная как можахме да изтърпим такова мъчение. Непрекъснато търсехме облекчение във водата и ако се оставехме на жаждата да ни командува, щяхме да изпразним съдовете напълно и не един, а десет пъти. Разумът обаче ни, казваше, че спасението ни е във водата: изпием ли я, не ни остава нищо друго, освен да умрем.
Всичко си има край, това е вярно. Но трудното е да дочакаш да видиш този край.
И този ден, колкото и тежък, имаше край.
Към три часа следобед излязохме от нашата фурна, предпочитайки да умрем на открито.
Бяхме изминали почти половината пустиня и водата, ако въобще я имаше, трябваше да се намира вече наблизо.
Ние не вървяхме, а се влачехме. Когато слънцето изчезна от хоризонта, ние се проснахме на земята и заспахме за малко.
Събудихме се, когато се показа луната, но не за да вървим, а за да се опитаме да се мъкнем напред. Падахме на всяка крачка. Често трябваше да спираме и да почиваме. Никой не се осмеляваше даже да проговори. Дори Гуд, който обичаше да бъбри и винаги беше в настроение, сега не отваряше уста.
