любениците. Това ставаше, като ги разрязвахме наполовина и ги излагахме на слънцето. Бързото изпарение ги изстудяваше.
Все пак любениците са толкова малко хранителни, че скоро-скоро гладът отново се почувствува. Саламът не беше за преуморените ни стомаси, а освен това трябваше да го пестим. Той беше единственият ни запас и ние не знаехме кога ще можем да напълним отново торбите си с храна. Чудехме се с какво друго да го заменим, когато над главите ни прошумя едно ято птици.
— Стреляй, баас, стреляй — каза полугласно кафърът, като легна на земята — нещо, което побързахме да направим и ние.
Птиците се носеха на петдесет метра височина над нас. Зачаках да дойдат точно над мене, а в това време взех карабината и я напълних. Птиците се събраха на куп и се сгъстиха, като че да ми предложат по- добър прицел. Стрелях сред ятото. Падна една голяма птица, тежка може би петнадесет ливри. Това беше дропла, Запалихме веднага буен огън и птицата, следена от лакомите ни погледи, бързо се опече. Яденето беше великолепно От дълго време стомасите ни не бяха виждали такъв празник. Оставихме неизядени само костите. Няма да ви излъжа, ако ви кажа, че тази птица ни спаси от гладна смърт.
Вечерта потеглихме напред, натоварени с любеници. Въздухът беше по-свеж и леко ни разхлаждаше. При настъпването на следния ден открихме още любеници. Вече се приближавахме към снеговете и страхът от жажда не ни безпокоеше.
Тази вечер изядохме всичкия салам, който ни оставаше. По целия склон никъде не се виждаше живо същество, нито следа от река, въпреки голямото количество сняг. Всичко това ни изглеждаше доста необикновено.
Сега, след като бяхме преодолели опасността от жаждата, можеше да умрем от глад. Вече три дни наред не можехме да намерим абсолютно нищо. Никакъв дивеч не обитаваше тези места А студът ставаше толкова по-силен, колкото повече се отдалечавахме от горещата пустиня. Завивките, които с толкова голям труд бяхме успели да пренесем дотук, ни бяха твърде полезни. Също така и ракията, от която гълтахме по някоя капка от време на време. Нощно време се сгушвахме един до друг, за да запазим малко телесната си топлина. Най-нещастен от всички беше Венговел, който страдаше най-много от студа.
Към четири часа следобед, малко преди залез слънце, стигнахме в подножието на втората планина, която се издигаше над първата.
Тя беше много висока, със стръмни склонове, покрити от долу до горе с дебел сняг, който слънцето величествено оцветяваше в червено, като живо го разискряше към върха. Там се образуваше същинска блестяща корона на челото на гигантския връх.
— Кажете ми впрочем — извика Гуд, като внезапно спря и се обърна към мен, — вашият стар португалец не разправяше ли за някаква пещера, която се намирала тук някъде?
— Така казваше документът — отговорих аз, — но не мога да го потвърдя.
— О, господин Кватермен — намеси се господин Фалконе, — не ни отчайвайте предварително. Трябва да се вярва на документа, щом като намерихме кладенеца по него. Вярвайте, приятели, ще намерим пещерата непременно.
— Нищо друго и не искам — отговорих. — Но ви казвам, че ако не я намерим тази нощ, нищо повече няма да ни трябва.
Никой не възрази на думите ми. Всички бяха убедени в тяхната истинност.
Продължихме да се изкачваме. Напредвахме твърде трудно. Бяхме стигнали вече на известна височина, когато Умбопа, който вървеше до мен плътно покрит със завивката си, изведнъж хвана ръката ми и каза с тържествуващ глас:
— Вижте онази дупка, господарю — и посочи с ръка един висок връх на планината.
Погледнах нататък и на около двеста метра от нас забелязах сред снеговете някаква тъмна дупка.
— Трябва да е пещерата — каза Умбопа.
— Няма лъжа вече — добави поручик Гуд.
Ускорихме крачките и като изкачихме няколко скали, покрити с дълбок сняг, стигнахме пред отвора, който, изглежда, водеше в просторна пещера.
Едва влязохме в нея, и слънцето, което клонеше към залез, се скри зад хоризонта, като ни остави в пълен мрак.
По тези места почти няма полумрак. Щом слънцето залезе, настъпва внезапна тъмнина, тъй като няма никакъв промеждутък между деня и нощта.
Навлязохме внимателно в отвора и се оказахме в дъното на обширна пещера, която сигурно беше твърде висока.
Тъй като всички бяхме капнали от умора, разделихме си последните капки ракия, за да се стоплим малко, и легнахме един до друг с намерение да заспим.
Намерението беше хубаво, но не се осъществи. Въпреки голямата умора никой не можа да затвори очи поради силния студ в пещерата.
Крайниците ни се схващаха и колкото и да се гушехме един в друг, не успявахме да се стоплим ни най- малко.
На няколко пъти ми се удаваше да задремя за малко, но веднага бързах да се събудя, тъй като се боях, че ако заспя дълбоко, може би никога вече няма да отворя очи.
Малко преди пукване на зората Венговел, който стоеше до мен, се облегна изведнъж на стената, изпускайки глух стон. Цяла нощ бях слушал тракането на зъбите му. Сега вече не чувах нищо.
Отначало помислих, че е заспал. Но после се усъмних, че студът го е вцепенил, като знаех, че той понасяше ниската температура много по-тежко от всички останали.
През това време мракът започна да се разсейва. Сребристи отражения се плъзгаха по снежната покривка, като я заливаха с блясък и величие. Слънцето тържествено се издигаше над гранитните скали на планините, изпращайки лъчите си чак до вътрешността на пещерата, за да стопят малко полузамразените ни тела. Погледнах към Венговел и видях, че нещастният кафър бе заспал завинаги.
Видът на вкочанясалия труп извиква у нас такова чувство, че ние побързахме да се отдалечим, без да се докоснем до него.
Бяхме вече на изхода, когато, преди да излезем, се обърнахме назад да видим дъното на пещерата, която слънцето малко по малко обливаше със светлина. В този миг от гърдите ни се изтръгна вик на ужас.
На края на пещерата, на около двадесет крачки от нас, се намираше някакво друго човешко тяло.
Главата на този труп беше склонена над гърдите, а дългите му мършави ръце висяха отстрани.
Аз го погледнах, цял изтръпнал от ужас, и познах, че беше бял човек.
Тази неочаквана гледка беше твърде силна за нашите нерви и без да чакаме повече, бързо се оттеглихме, като че се бояхме да не би двамата мъртъвци, белият и черният, да ни подгонят.
Глава IX
ВЛЕДЕНЕНИЯТ ТРУП
Вън от пещерата ни посрещнаха слънчевите лъчи. Ние се спряхме, сякаш засрамени, че избягахме, преди да разгледаме добре новия труп, който правеше компания на нещастния кафър.
— Да се върнем — каза решително господин Фалконе. — Глупци сме, че избягахме. Като че пред нас имаше леопарди или лъвове!
— Да се върнем ли? — казах аз. — И защо? Какво ни интересува този бял човек?
— Но това може да е и брат ми — каза господин Фалконе. — Толкова бързо избягахме, че нямахме време да го погледнем в лицето.
— Прав сте — каза Гуд. — Да отидем да видим кой е този нещастник, който е имал лошата идея да дойде да умре в тази пещера.
Престрашихме се и надвихме отвращението си, за да влезем в галерията. Отправихме се право към дъното на огромната пещера. Тя вече се осветяваше толкова добре от полегатите слънчеви лъчи, че можехме лесно да разгледаме тялото, от което толкова се бяхме изплашили.
Трупът беше облегнат до стената, върху издигнатинка, образувана от няколко големи каменни блока. Личеше, че е имал висок ръст, енергични черти на лицето, дълги мустаци, сиви на цвят и все още добре запазени, плешива глава и жълтеникава, суха кожа, подобно на египетските мумии.
