един прът, както правят кафрите, и го поставихме да се пече на огъня.
Сигурно кафрите не са най-добрите готвачи на света, но знаят много добре да се нагаждат според обстоятелствата и да си готвят ястия както сред пустинята, така и на връх планината, без да се нуждаят нито от шиш, нито от тенджери.
И тази втора закуска мина сладко, но — ще повярвате ли — намерихме я по-лоша от първата. Ето какво може да направи гладът.
Като задоволихме по този начин протестите на стомасите, сметнахме, че имаме право и да се наспим. Аз дадох пример, като се изтегнах удобно под гъстата сянка на един кичест ниан.
Трябва да съм спал няколко часа вече, когато се събудих и видях, че господин Фалконе и Умбопа хъркаха дълбоко. Само Гуд го нямаше при нас.
Погледнах наоколо и го съгледах на брега на рекичката, твърде зает. Беше съблякъл дрехите си, изпрал ги грижливо като европейска домакиня, после ги проснал по клоните на дърветата да съхнат. Сега преглеждаше ботушите си. Бедните ботуши! На какво приличаха след толкова дълъг път! Гуд ги намаза с антилопена мас и отново ги обу.
После извади от джоба си малък пътнически бръснач, позаглади го по намазаната кожа на ботушите, приклекна до едно дърво и започна да се бръсне.
Работата беше доста трудна, ако се съди по непрекъснатите гримаси и гърчения, които правеше. Въпреки това той продължаваше смело трудното начинание.
Беше се вече обръснал наполовина, когато извика:
— Проклета страна! Не може човек да се нагласи както трябва.
Скочих изведнъж и видях на няколко крачки от него група въоръжени негри, които никак не вдъхваха доверие.
— На оръжие! — извиках на другарите си. Генуезецът и Умбопа, които спяха до мен, не чакаха да повтарям.
Спуснаха се към оръжията си и решително ги насочиха към туземците, готови за действие.
Негрите бяха едри и здрави, препасани само с прости поли. Вниманието ни биде привлечено главно от оръжията им. Те се състояха от остри копия и грамадни ножове, които носеха на поясите си.
Господин Фалконе се прицели към тях, но те, вместо да се изплашат, го гледаха съвсем спокойно, като следяха движенията му, без да им трепне окото. Разбрахме, че огнестрелните оръжия им бяха още непознати.
— Приятели — казах аз. — Мисля, че ще се разберем, без да имаме нужда от оръжията.
Свалихме пушките. Аз се обърнах към негъра и му казах на зулуски език:
— Здравейте!
Представете си моята изненада, когато един от тия негри, старик, украсен като вожд с пера около главата, ми отговори на същия език:
— Здравейте!
После, като ни гледа няколко мига, подхвана:
— Кои сте вие? Какво търсите тук? Защо вашите лица са бели и защо лицето на този човек прилича толкова много на лицата на нашите братя?
Като казваше това, посочи Умбопа, който наистина беше колкото тях на ръст и с почти такива черти на лицето.
Пристъпих напред и казах:
— Ние идем от далече, отвъд онези планини, от бреговете на соленото море, а този човек, който прилича на вас, е наш служител.
— Вие лъжете — отвърна гордо вождът. — Никой не може да премине безнаказано тези планини, погубвали досега всички, които са имали дързостта да ги преминат. Но какво значат лъжливите ви думи? Вие вървите срещу смъртта, тъй като никой чужденец няма право да тъпче земята на кукуаните! Серага, приготви ножовете си!
— Какво говори този стар бухал? — викна Гуд неспокойно.
— Иска да изпита остриетата на ножовете си върху нашите кожи.
— А! Негодници! Мислят, че се боим от ножовете им. Почакайте малко и ще видите.
Както имаше навик, когато е ядосан, хвана с ръка изкуствената си челюст и я извади, като я остави да виси на долната му устна.
Това движение не остана незабелязано от диваците. Даже изглеждаше, че им бе направило особено силно впечатление, тъй като отстъпиха няколко крачки назад.
— Гуд! — извика господин Фалконе, който изведнъж разбра колко полезна можеше да се окаже тази челюст. — Като че диваците се уплашиха от зъбите ви.
Гуд разбра за какво се отнася и с бързо движение скри челюстта в ръкава на ризата си.
— Отворете уста — каза генуезецът. — Покажете им я без зъби.
Гуд бързо се подчини. При тази гледка диваците извикаха от ужас.
— Гуд! Поставете ги отново на мястото им! — посъветвахме го ние.
Поручикът с бързо и почти незабелязано движение постави отново челюстта си и показа на изумените диваци новото положение.
Учудването на бедните негри минаваше всякакви граници. Този, когото чухме да наричат Серага, се хвърли на земята и започна да се търкаля по тревата. Старият вожд и всички останали трепереха толкова силно, че колената им можеше да се подгънат всеки миг.
— Вие духове ли сте? — попита вождът с треперещ глас. — Ние никога не сме виждали хора да си вадят и слагат зъбите, както правите вие. Ако сте по-висши същества, моля ви, не причинявайте зло на моето племе.
— Ние няма да ви направим нищо — казах аз и погледнах гордо треперещите от ужас негри. — Но онзи, който пръв дръзна да вдигне оръжието си срещу човека с подвижните зъби, заслужава строг урок.
— Простете му — каза вождът. — Той е син на царя и аз съм отговорен за неговите действия.
— Добре — отвърнах аз. — Но искаме да ви дадем още едно доказателство за нашата мощ, за да се научите да се страхувате от нас и да ни уважавате повече. Виждате ли ей там горе антилопата, която пасе на края на гората?
— Да, виждаме я — отговори вождът.
— Добре. Гледайте хубаво сега какво ще стане.
Обърнах се към нашия слуга и му казах със заплашителен тон:
— Кучешки сине! Дай ми огнената тръба!
Умбопа разбра какво исках да правя и бързо ми подаде пушката.
— Диви хора — продължих аз, като се обърнах към негрите, които ни гледаха с растящо недоумение. — Имате ли си храна?
— Защо ни питате? — попита негърският вожд.
— Защото искам да ви подаря една антилопа.
— Но как, като тя е далече от нас?
— Ще я убия въпреки това, без да се мръдна оттук.
— Това е съвсем невъзможно.
— Но аз ще го направя, за да ви покажа нашата необикновена сила — казах аз. — Внимавайте и се пригответе да приберете плячката.
Прицелих се внимателно в животното, което пасеше на триста метра от нас, и стрелях.
Чувайки гърмежа, диваците се повалиха на земята, като ревяха от ужас. Антилопата, смъртно ранена, се търкулна на края на гората.
— Идете я вземете — казах аз с известно безпокойство.
Старият вожд даде знак на двама от негрите, които след кратко колебание се запътиха към края на горичката и скоро се върнаха с убитата от мен антилопа.
— Виждате ли? Мъртва е — казах аз. — Сега, ако някой от вас се съмнява в силата на моята огнена тръба, нека застане на онова място, където стоеше животното, и аз ще го убия, без да се мръдна от тук.
Излишно е да ви уверявам, че никой не се осмели да прави този опит. Царският син, когото наричаха
