Облечен беше в разпокъсани дрипи, от които се виждаха части от тялото му. На врата му висеше верижка с разпятие от слонова кост. Едната му ръка беше сгърчена около коляното по такъв начин, че ние потръпвахме.
— Това не е брат ми — каза господин Фалконе, след като го разгледа внимателно, и въздъхна дълбоко, сякаш се беше освободил от потискащ товар.
— Кой може да се залута сред тези планини? — казах аз.
— Кой… — каза Гуд, който в това време се беше навел към земята, за да вземе някаква малка дървена клечка, намираща се до трупа. — Та не се ли сещате?
— Не — отговорих аз.
— Това сигурно е португалецът Жозе да Силвестра.
— Не се шегувайте! — казах аз. — Жозе да Силвестра е умрял преди триста години.
— Триста или четиристотин, няма значение. Времето тук не играе никаква роля. Вие само гледайте тази дървена клечка, подострена като перо.
— Какво искате да кажете?
— Че това е уредът, с който португалецът е написал документа.
— Разберете, че оттогава е минало толкова много време. Това е невъзможно.
— Колкото и много да е минало, това е безразлично. Не си ли спомняте, приятелю, какво може да стане с месото при толкова ниска температура? Забравихте ли, че се запазва без изменение? Още три хиляди години този труп ще остане такъв, какъвто го намерихме днес, бъдете сигурен в това. А сега, драги приятели, да си вървим оттук, ако не искаме да правим компания на този нещастник през следващите няколко хиляди години. Не съм готов на такава жертва, а мисля, че и вие сте на същото мнение. Да вървим!
— Почакайте малко — каза в този миг генуезецът, който разглеждаше трупа и бе открил една малка раничка върху лявата ръка. — Сигурно от тази дупчица е топил кръв, за да напише документа.
Не отговорих нищо. Бях обзет от ужас. Взех дървената клечица, която бе намерил Гуд и която бе служила на португалеца за писалка. Генуезецът се пресегна за миг и откачи разпятието от слонова кост, после излязохме, всеки с по някакъв спомен. В пещерата останаха да спят вечния си сън благородният и знатен син на прочутата португалска фамилия и бедният и прост кафър, син на малокултурно племе.
Мрачното и неочаквано откритие ни накара да забравим за миг всички наши страдания и изпълни главите ни с тъжни мисли. Ще можем ли ние да избегнем нещастната съдба, от която не можа да избяга португалецът? Гладът, студът, умората и другите изпитания не ще ли турят край на безумното ни предприятие?
За да отклоним тези мисли, поехме отново напред. Наистина, бяхме съвсем разбити и измръзнали, но слагахме крак пред крак и с последни сили слязохме към обяд до края на обширна равнина, която се простираше край една река.
Погледнахме към нея и видяхме животни, които пиеха вода.
— Какви ли са тези животни? — попита господин Фалконе, като приготви карабината си.
— И слонове да са, ще им излезем насреща — отвърна Гуд. — Аз умирам от глад и бих разкъсал даже някой крокодил.
— Това са антилопи — каза Умбопа, след като ги разгледа внимателно.
— Ще ни оставят ли да се приближим? — запита отново господин Фалконе.
— Много са недоверчиви — отвърнах аз. — За да се приближим до тях, ще трябва да вървим срещу вятъра, и то извънредно предпазливо. А може и след тези мерки да не успеем да се приближим колкото трябва.
— Аз пък смятам, че можем да стреляме и оттук — забеляза Гуд. — Пушките ни са много точни.
— Да опитаме — каза генуезецът.
Скрихме се зад една скала и дълго се целихме. Внимавахме много, тъй като трябваше непременно да улучим от първия изстрел. Стреляхме изведнъж и тримата.
Можете ли да си представите радостта ни, когато видяхме едно от животните да се изправя на задните си крака и миг след това се строполи тежко на земята?
Забравихме слабостта си и се спуснахме към жертвата.
Раненото животно беше великолепна антилопа със сива козина. Този вид сърни не се срещат много в Африка. Но ние нямахме време сега да размисляме надълго върху естествената история. С няколко удара на ножа я разпрахме и извадихме вътрешностите и сърцето й, което още тупаше.
Погледнахме кръвожадно месото, но се поколебахме за миг. Задържаше ни само глупавият и неуместен предразсъдък на културни хора. Виждаше ни се отвратително да ядем още топлото месо така, сурово, като се бояхме да не се превърнем в диваци.
— Ха! — викна Гуд изведнъж. — Аз умирам от глад, а вие сте взели да придиряте! Дайте на мене!
Взе вътрешностите, изми ги набързо в рекичката и заби свирепо зъбите си в тази отблъскваща храна. Ние не закъсняхме да направим същото — толкова силен беше гладът, който с клещи стягаше стомасите ни, че намерихме месото за великолепно.
Гладът е най-добрият готвач, казва поговорката. Ние нямахме какво да възразим на това.
Макар че имахме твърде много храна, бяхме достатъчно благоразумни, за да не натъпчем стомасите си догоре. Няма нищо по-опасно от това да преядеш, след като дълго време си гладувал.
Отрязахме най-добрите късове от антилопата с намерение да ги опечем по-късно. След това, подкрепени от яденето и отморени от престоя, потеглихме напред с по-голяма бързина. Сега вече бяхме весели и изкачването на планината вървеше леко.
— Кажете ми — каза изведнъж господин Фалконе, след като бяхме повървяли известно време, — документът на португалеца не говореше ли за някакъв голям път.
— Да — отвърнах аз.
— Забелязвате ли нещо там, горе?
Вдигнах поглед и за моя изненада открих извиваща сред снежните скали широка бяла линия. Тя водеше към други планини, които се очертаваха в далечината, по посока към пустинята.
— Виждате ли? — попита ме генуезецът.
— Да.
— Дали това е пътят на португалеца?
— Предполагам.
— Да се опитаме да стигнем до него — каза Гуд. — Така ще знаем по-добре посоката на връщане.
Приехме съвета на поручика и след един час излязохме на широк и удобен път, приличащ на величествените пътища, които римляните са построили преди толкова векове и които въпреки това са запазени все още в отлично състояние.
Ние бихме твърде удивени от това, че намирахме такъв път сред дивата южноафриканска земя.
Сега вече вървяхме без голяма умора. Пътят беше удобен и можахме след малко да стигнем до едно по високо плато, заобиколено в далечината от други планини.
Извикахме от изненада, когато забелязахме сред равнината живописни горички, потоци вода, извиващи като змии сред цветущата прерия, обработвани с голяма грижа земи и множество диви животни. Липсваха само колиби, за да се допълни картината.
— Ура! — извика Гуд и размаха тържествено ръце. — Откога търсим такава земя!
Най-после бяхме преминали сухата област. Вече срещахме храсти, едри кичести мосхоми с величествени корони и гъсти бодливи мимози. Също и стинкхоути, или смрадливи дървета, наречени така, понеже, когато се запалят, изпускат отвратителна миризма.
Колкото повече слизахме и навлизахме сред горите, температурата ставаше по-приятна, растителността по-изобилна и по-разнообразна, а въздухът ни даваше от време на време чудни благоухания, които дишахме с истинско удоволствие.
— Е, приятели — каза Гуд. — Щом стигнахме в тази страна, можем да си позволим малко по-голяма почивка и да закусим както трябва. Има ли някой да възрази нещо?
— Не — отвърна генуезецът. — С удоволствие бих изгълтал един къс печено, вярвайте ми.
— Тогава на работа!
Спуснахме се да събираме сухи клони и запалихме чудесен огън. После набодохме къс от антилопата на
