пояси.
Щом ни видяха, свиха бързо редиците и при великолепен ред заеха височините край пътя, така че ни затвориха пътя и биха могли да ни унищожат, ако поискаха.
— Кои са тези негри — попитах стария вожд, — приятели или врагове, с които ще трябва да се бием?
— Войници от моето племе — отвърна вождът. — Бях изпратил вестоносец да им съобщи, че пристигаме, и те са дошли да придружат приятелите на своя вожд.
Когато стигнахме сред техните редици, старият Инфадоу вдигна копие и изведнъж като страшен гръм от гърдите на хилядите воини се разнесе царският поздрав: „Коум!“
След това при най-пълен ред те се построиха отново и продължиха пътя си подир нас, за да ни придружат до краала.
Скоро стигнахме в едно африканско село. То беше заградено от всички страни с ров и защитено от висока и здрава ограда. Подвижни мостове, макар и примитивни, служеха за преминаване през рова.
Когато стигнахме във вътрешността, забелязахме, че негрите разбират малко и от благоустройство.
Краалът беше разделен на две от широк и удобен път, засенчен от величествени смокини. Покрай него се изнизваха живописни колиби, отделени една от друга със заградени дворове и градинки.
Туземни жени, привлечени от новата гледка, се стичаха от всички страни и ни поздравяваха с мощни гласове. Забелязах, че чертите на лицата им бяха много по-правилни и физиономиите много по-умни от тези на хотентотите. Гледаха ни с най-голямо учудване. Особено впечатление им правеха краката на Гуд, чийто бял цвят ги възхищаваше.
Инфадоу ни посочи една колиба, в която да се настаним. Около нея имаше малко дворче, а вътре беше покрита със сухи листа. Старият вожд изказа съжаление, че не може да ни предложи нещо по-хубаво, но ни увери, че ще бъдем достатъчно запазени от слънцето и праха.
Вътре в колибата имаше няколко разперени като люлки кожи, които щяха да ни служат за легла, както и няколко съда, пълни с вода за пиене и миене.
Току-що се настанихме в колибата и няколко негри доведоха един вол, който завчас заклаха и оставиха на наше разположение.
Избрахме най-добрите късове и възложихме на една млада негърка, която бе изпратена да ни прислужва, да ги опече. След това раздадохме остатъците на тълпата, която се беше струпала край оградата.
Щом яденето стана готово, изпратихме да повикат Инфадоу и царския син с молба да дойдат на нашата вечеря. Старият вожд се показа твърде признателен за направената му чест и имаше добро настроение, обаче Серага беше недоволен. Попитахме го на какво се дължи това. Той отговори, че е извънредно уморен от преживяното по пътя и че гори от нетърпение да стигне при баща си. Трябвало да положи грижи и за успокоение на свитата си, която започнала много да се страхува от тайнствената ни сила.
След свършване на вечерята останахме сами и взехме предпазни мерки, за да прекараме нощта спокойно. Не се доверявахме напълно на негрите, които можеха да се възползуват от съня ни, за да си направят някоя лоша шега.
Прегледахме внимателно оградата и стените на колибата, за да се уверим в здравината им, после напълнихме всички пушки и решихме да стоим на пост по два часа всеки.
Слънцето още не беше се вдигнало на хоризонта, когато пратениците на стария вожд похлопаха на вратата на колибата, за да ни обадят, че многобройната войска е строена и готова за път.
Скочихме на крака и след няколко минути напуснахме негърското село, поемайки с бързи крачки към Лоо, царския град. Два дни след това при залез слънце влязохме тържествено в столицата на царството.
Градът беше разположен сред равнина, пресечена на две равни части от извънредно хубава река, по дължината на която бяха построени живописни дървени мостове.
Дълбок ров, полунапълнен с бодливи растения, които представляват непреодолими препятствия за босите негърски крака, и здрава дървена стена правеха града неуязвим от външно нападение.
Като забелязаха стария вожд, стражите, които бдяха на входната врата, спуснаха подвижните мостове и ние, придружени и предвождани от многобройните колони на Инфадоу, преминахме голяма част от краала, като привличахме погледите на множество любопитни.
Стигнахме пред голяма колиба с кръгъл покрив и заобиколена от дървена ограда. Старият вожд ни покани да влезем в нея, като ни каза:
— Тази къща е за вас.
— Но кога ще можем да видим царя? — попитах го аз.
— Сега е много късно, а освен това трябва по-напред да го предупредя за вашето присъствие, без което би могъл да се разгневи.
— Лош ли е вашият цар?
— Ще видите утре — ми отвърна вождът, като въздъхна. — Влезте и почивайте спокойно.
Като каза това, той ни поздрави с ръка и се отдалечи, следван от многобройните си воини.
Едва-що влязохме в колибата, при нас дойдоха няколко негри, натоварени с храни, печени антилопени късове, мед, прясно масло, мляко, плодове и съдове, пълни с бира от сорго или ферментирало просо, която се оказа превъзходна.
Преди да започне да яде, Гуд претършува всички сандъци с надеждата да намери панталоните си, но за голямо негово неудоволствие тях ги нямаше.
— По дяволите всички тия негри! — възкликна той, като пръхтеше и въздишаше. — Да не искат да се представя на царя им с боси крака? Та това ще бъде най-голямото неприличие!
— Драги ми приятелю — каза генуезецът, като се усмихваше, — започвам да се боя, че вие никога вече няма да можете да ги обуете.
— Какво ви кара да мислите така?
— Предполагам нещо.
— Какво?
— Че тези диваци са предназначили вашите панталони за една много възвишена цел.
— Именно?
— Направили са от тях знаме.
— Знаме! — възкликна Гуд и започна да се смее неудържимо.
— Така предполагам.
— А! Хитреците! Значи ще се върна в моята Англия без панталони?
— Голяма работа! Не ви ли стига честта да ги видите да се развяват над двореца на могъщия кукуански цар?
— Дявол да ви вземе и вас, и глупавите негри, които ми отнеха тази толкова необходима дреха!
— Стига! — казах аз, като поставих пред Гуд едно хубаво парче печено. — Утешете се с тази превъзходна антилопа, която е толкова вкусна, че и на мъртвите би се прияло.
Той прие с удоволствие предложението ми и започна да действува със зъбите толкова усилено, че ние му завидяхме и побързахме да направим същото.
Като завършихме вечерята, която беше придружена от неограничено количество бира, ние се настанихме върху пресните снопчета листа, донесени ни от негрите, които бяха оставени на наше разположение, и заспахме така дълбоко, че лъвове да заревяха, не биха ни събудили.
Към девет часа на другия ден старият Инфадоу дойде да ни съобщи, че царят е готов да ни приеме. За да не се покажем много любопитни, ние го помолихме да ни почака няколко часа, тъй като искахме и да се понагласим малко. Трябваше да постегнем също така и страшните огнени тръби.
Като се приготвихме, напълнихме внимателно пушките, за да бъдем готови за всяка изненада, и се отправихме към жилището на царя, придружени от група войници.
Царският дворец беше разположен сред града и заемаше доста обширно пространство. В средата се издигаха три големи колиби с извънредно изострени върхове, заобиколени с пръти, по които бяха проснати лъвски кожи.
Пространството между оградата и царските колиби беше заето от множество войници, въоръжени с копия и ножове, стоящи съвсем неподвижно, като бронзови статуи.
Видът на тези отлично построени и дисциплинирани хора, които пазеха пълна тишина, но ни гледаха не
