Взех пушката на Венговел, която бяхме запазили, и му я подадох, като му казах:
— Ето подаръка на белите хора. Но преди това искам да ти покажа, че е също толкова страшна, колкото и нашите. Предупреждавам те обаче, че не трябва да я употребяваш против хората. В противен случай ще те сполети голямо нещастие. А сега кажи да забият едно копие в земята и аз ще ти покажа как това оръжие ще го разбие на парчета.
Заповедта бе веднага изпълнена. Прицелих се много внимателно в копието, за да не би да пропусна удара, и после с едно точно попадение го направих на трески за голямо учудване на царя и цялата му армия.
След това му подадох пушката. Той я пое живо и я постави до себе си.
В този миг грозното същество, което бяхме взели за маймуна и което се беше сгушило в краката на царя, се изправи и показа лицето си.
Едва тогава забелязахме, че не беше маймуна, а зловеща стара вещица, извънредно мършава, със сбръчкана кожа, която й придаваше вид на египетска мумия.
Главата й приличаше на череп на мъртвец и всеки би я взел за такъв, ако не беше на цвят черна, вместо бяла, и ако на мястото на орбитите не се виждаха две малки черни очи, които светеха като въглени.
Страшната вещица пристъпи към царя. Протегна към него извитата си като кука ръка с дълги нокти, сякаш лапа на див звяр, и с дрезгав, неприятен глас, който ни направи необикновено впечатление, извика:
— Слушай, царю!… Слушай, народе!… Небе, земя, живи и мъртви, слушайте всички! Аз съм пророчица…
Думите й бяха изслушани с благоговейно мълчание от царя, вождовете и войската. Като че всички бяха силно изплашени.
Старата вещица продължи след няколкоминутно мълчание:
— Кръв… Кръв… Виждам потоци от кръв… Как силно мирише всичката тази кръв… Но съвсем друго ще стане по тези места. Лешоядите ще крещят от радост и цялата земя ще затрепери. Стара съм, но виждам надалече, чета в книгата на съдбата и съзирам как белият човек идва насам. Нещастие!… Нещастие за нашия народ!… Преди много години белият човек беше нахлул в тези земи и построи големия планински път. После изчезна, но ще се върне, за да завладее отново земите си. А тези трима, които са стигнали дотук, са авангардът на белокожите войски За какво сте дошли тук, белокожи, вие, които сте толкова умни, толкова опитни и могъщи? За това ли, което е загубила вашата раса, живяла тук преди години? Отдавна, преди много векове един-единствен белокож се осмели да навлезе сред тези земи, които дедите му бяха изоставили. Но той умря. За неговия труп ли идете? Или за блестящите камъни? Каквото и да бъде, вие ще останете тук, за да не позволим нещастието да се сгромоляса върху негърския народ.
После се обърна към Умбопа и извика:
— А кой си ти, с кожа подобна на нашата? Ти сигурно не си дошъл да търсиш блестящите камъни, нито жълтия метал… Бих искала да видя кръвта, която тече в жилите ти, и да прочета в сърцето ти, за да узная тайната, която криеш, и загадъчната татуировка, която имаш под колана си.
В този момент старата вещица бе обзета сякаш от епилептичен припадък и падна на земята, като се гърчеше.
Царят изглеждаше изплашен. Сигурно същото беше и с вождовете и войниците му.
Като се посъвзе малко от изненадата, заповяда войниците да минат на редици пред него и да се разотидат. После се обърна към нас и ми каза:
— Бели! Гагул, старата магьосница на нашето племе, произнесе странни слова. Аз се страхувам от вас и трябва да ви убия, понеже магьосницата ме посъветва това.
Погледнах го дръзко и му казах:
— Ако вдигнеш ръка срещу нас, ще те сполети голямо нещастие. Не видя ли как падна волът?
— Царят не е вол — ми отвърна той — и заплахите не ме тревожат.
— Не те заплашвам. Само те предупреждавам.
Гигантът сложи ръка на челото, сякаш искаше да прогони някаква неприятна мисъл, а после добави с променен тон:
— Тази нощ ще имаме голям празник — нощният празник на нашата магьосница Гагул.
— Какво искаш да кажеш? — попитах аз.
— Каня ви да участвувате в тържеството.
— Ще дойдем. Но внимавай, защото ще бъдем готови да осуетим всяко престъпно намерение.
— Няма да предприема срещу вас тази нощ нищо. Утре ще видим какво ще правим с тебе и останалите ти другари.
Разделихме се мълчаливо и се върнах в колибата, следван от моите другари. Излишно е да ви казвам, че всички бяхме замислени върху лошия развой на нашите приключения и че вечерята ни мина без апетит и веселия.
Глава XI
ПРАЗНИКЪТ НА ВЕЩИЦАТА
Едва бяхме привършили тъжната вечеря, когато влезе Инфадоу. Старият вожд ми изглеждаше дълбоко замислен. Отдадох това на заплашителните думи, които царят беше отправил преди малко към нас.
За да се уверя, обърнах се към него и му казах:
— Струва ми се, че вашият цар не заслужава да управлява толкова голям народ като вашия. Сигурен съм, че поданиците му не го обичат. Какво ще кажете?
Вождът ме погледна за миг, без да каже нищо, после проговори:
— Имате право. Той е жесток. Отдавна измъчва народа си. За него няма разлика между най-великите вождове и най-долния роб. И към едните, и към другите се отнася не като към хора, а като към животни. Цялата страна пъшка под неумолимата му ръка. Ако искате да се уверите в жестокостта му, елате тази вечер на празника на вещицата и ще разберете по какъв свиреп начин се отнася с населението на царството.
— Добре — казах аз. — Но защо търпите такъв тиранин? Защо не се разбунтувате и го лишите от власт?
— Но, господарю, не знаете ли, че Серага е законният му наследник? Сърцето на сина е още по-жестоко от това на бащата. Така че народът не би се зарадвал, ако вместо единия дойде другият. Ех, ако беше жив синът на Имоту!
Умбопа, който полека-лека се беше приближил към нас и слушаше с голямо внимание разговора ни, каза изведнъж:
— Откъде знаеш, че младият Иньози е мъртъв? Кажи ми, ако беше жив, би ли могъл да заеме мястото си?
Инфадоу погледна Умбопа малко смутено и му каза строго:
— Кой си ти и защо си позволяваш да прекъсваш разговора на твоите господари?
— Изслушай ме, вожде — каза Умбопа, без да обърне внимание на забележките. — Ти смяташ, че Иньози е мъртъв. Аз обаче ти заявявам, че е жив.
Старият вожд го гледа известно време дълбоко учуден, без да може да проговори, после направи усилие и викна разгневен:
— Не е възможно! Ти лъжеш!
— Аз пък ти казвам, че майката на Иньози не е умряла в пустинята, както мислят.
— Кой ти каза това?
— Ще научиш по-късно. Сега ще ти кажа само, че когато тя напусна негостоприемния краал и слезе в равнината, срещна няколко ловци, които я отведоха със себе си в страната на зулусите. Там тя можа да отгледа без страх своя син. Разказа му историята на родната му страна и не само му обясни причината на бягството, но даже му вдъхна надежда, че рано или късно ще се качи на трона на баща си. Когато порасна здрав и жизнерадостен, Иньози отиде в страната на белите в очакване на удобния случай да си върне в родната страна и да свали от трона узурпатора.
— Но откъде знаеш всичко това? — попита Инфадоу, чието учудване нямаше граници.
