Серага, пристъпи напред и ми каза:
— Ние вярваме в силата на огнената ви тръба и не се съмняваме, че може да убие и човек така, както уби антилопата, щом като и моят чичо не иска да я изпитва.
Старият негър се докачи от тези думи.
— Не, не — каза живо той. — Ако нашите магьосници пожелаят да я изпитат, нека я изпитат. Това си е тяхна работа. Аз обаче нямам никакво намерение да говоря с огнената тръба. Да отведем тези хора при нашия цар и там, ако някой се усъмни в мощта на тръба та, нека я изпита за собствена сметка.
После се приближи към нас и ни даде известни сведения за хората си и за целта на тяхното пътуване. Той, старият вожд, се наричаше Инфадоу, царят на кукуаните — Тоуала, а Серага беше синът на монарха. Намирали се сред тази равнина случайно, придружавайки царския син в неговия лов.
— Много ли е далече царят? — попитах аз.
— Неговият краал е разположен на три дена оттук отвърна старият вожд.
— Бихте ли ни отвели при него?
— Щом като искате, ще ви отведем.
Направи знак на някои от хората си, които побързаха да поемат не само нашите дребни вещи, но даже и дрехите на Гуд, който, както казахме вече, бе изненадан от негрите, когато се бръснеше.
Поручикът започна да протестира за панталоните си, но старият вожд каза:
— Нека господарят с подвижните зъби да не се безпокои. Моите хора ще носят дрехите му.
— Но аз не искам да вървя без панталони! — извика Гуд.
Напразно се мъчехме да обясним думите му на стария вожд. Той се задоволяваше да ни повтаря:
— Не, господарят с подвижните зъби да не се безпокои и нека не скрива от очите на своите служители хубавите си бели крака.
През време на този разговор негрите бяха избързали напред, отнасяйки със себе си и панталоните на нещастния Гуд.
— По дяволите тия разбойници! — изрева той. — Откраднаха ми панталоните!…
— Успокойте се, приятелю — каза генуезецът, като се смееше на гнева на Гуд. — Славата, която си спечелихте с челюстите си, с нищо няма да загуби от това. Даже ми се струва, че ще се увеличи още повече. Гледайте какво внушително впечатление правите сега с развяващата се на вятъра риза, с намъкнати на бос крак ботуши и с вашия монокъл!… Уверявам ви, сега сте още по-величествен от преди. И от какво се оплаквате? Чувствувайте се щастлив, че ви оставиха ботушите и че се намираме при такъв мек климат, който позволява да се ходи и без панталони.
— По дяволите негрите и моите панталони! — промърмори шеговито Гуд. — Но как ще се представя така на негърския цар?
Глава X
ЦАР ТОУАЛА
Водени от негърския вожд и царския син, ние поехме отново по величествения път, който ни бе довел до това място и който продължаваше нататък през планините и равнините, като ставаше все по-широк и по- удобен.
Ту се извиваше над самите скали, посред високите планини, ту се докосваше до дълбоките пропасти, обграден от здрави каменни стени, които предпазваха от нещастен случай, ту се издигаше, ту слизаше надолу, все така удобен и неизменен.
По едно време стигнахме под някаква галерия, изкопана в една голяма скала. Беше дълга към дванадесет метра. Стените й бяха покрити със странни фигури и писмени знаци, които не можехме да разчетем.
— Но това са египетски йероглифи — каза господин Фалконе, след като ги разгледа внимателно. — Ето и ибиси, свещените птици на фараоните, каквито са издълбани върху всички древни паметници на страната на пирамидите и мумиите.
— Мислите ли, че египтяните са стигнали чак до тук? — попита Гуд с недоверчив тон. — Не забравяйте, че се намираме в Южна Африка.
— Не зная. Възможно е преди много и много години някое египетско племе да е преминало континента от север на юг и да е останало да живее тук.
— Хм! Това е малко вероятно.
— Но защо? Нима древните египтяни не са имали точни сведения за черния континент? Тъкмо напротив. Познавали са цялото течение на Нил. Нигер също им е бил познат. А големите езера от вътрешността са им били известни много векове преди европейците да могат да ги видят.
— Това е вярно.
— Да разпитаме стария вожд — казах аз. — Може би ще може да ни обясни нещо.
Приближих се до Инфадоу и го попитах дали знае кой е построил този хубав път и издълбал галерията.
— Не зная много нещо — отговори негърът. — Зная обаче, че големият път е построен от трудолюбив народ, който е живял по тези места преди нас. Нашите племена са дошли тук преди десет хиляди луни. Харесали са хубавата и плодородна земя и са я завладели с оръжие в ръка. Аз не мога да ви кажа повече, но ако искате да научите още нещо, ще трябва да се обърнете към нашата магьосница, която е много учена жена.
— Вашият роднина върху цялото царство ли царува?
— Тоуала е могъщ и царува над един народ, многоброен като пясъците на пустинята. Когато свиква войниците си за война, перата им покриват безкрайно пространство от страната.
— А защо държи толкова много войници? Вие няма с кого да водите война, тъй като сте защитени от голямата пустиня и от високите планини.
— От север страната е открита и опасността иде оттам. В първите години на нашето поколение трябваше да понесем две кървави войни, една вътрешна и една външна.
— Бунт ли е имало сред вашите племена?
— Да, предизвикан от двамата царски синове. Трябва да знаете, че цар Кафа имаше двама сина близнаци. У нас е обичайно да се убива по-малкият от наследниците. Но майката на царя се съжали над момчето, което трябваше да загине, и го изтръгна от палачите, които трябваше да го убият. След това го повери на магьосницата Гагул, която тайно го отгледа При смъртта на бащата облагодетелствуваният близнак, който се наричаше Имоту, биде провъзгласен за цар. Но тъкмо тогава избухна голямата война, в която царят не можа да вземе участие, тъй като беше ранен през време на лов. Народът започна да шушука против него, още повече че войската ни беше претърпяла известни неуспехи. Магьосницата Гагул се възползува от лошото настроение на племената и смело представи отгледания от нея близнак, като заяви, че той е законният цар. Избухна същински бунт. Цар Имоту, макар и още болен, излезе от двореца да успокои разбунтуваните. Но брат му се спусна върху него, замахна с копието и го уби на място. След това се обяви за цар на кукуаните. Жената на Имоту, научавайки се за смъртта на съпруга си, взе сина си Иньози, който беше тогава на три години, и избяга от царството, като се запъти към голямата пустиня. Какво е станало с тях, никой не знае, но всички смятат, че са умрели сред огнените пясъци.
— Значи, ако това дете бе още живо, щеше да бъде законният цар?
— Да, господарю.
В този миг се обърнах да видя какво правят приятелите ми и с голяма изненада видях Умбопа, който слушаше историята на стария вожд с толкова дълбоко изписано по лицето му удивление, че аз останах учуден.
— Много ли те интересува този разказ — попитах го аз.
— Извънредно много — отговори ми с тайнствен глас.
— Може би си слушал да говорят за Иньози?
— Да.
И без да каже нещо повече, той ми обърна гръб и продължи пътя си.
Вървяхме вече няколко часа, водени от стария вожд и неговата свита, и на един завой се оказахме пред многобройна тълпа негри, които вървяха към нас. Всички бяха красиви мъже, здрави и едри на ръст. Имаха големи щитове от волска кожа, дълги копия с широки острия и тежки ножове, окачени на кожени
