съвсем дружелюбно, произведе върху нас известно въздействие и пръстите ни несъзнателно потърсиха спусъците на пушките.
Водени от стария вожд, преминахме през гъстите редици и спряхме пред вратата на най-голямата колиба.
Изведнъж строените сред двора войници се раздвижиха и сториха път на внушителен мъж с орлови пера на глава, завит в блестяща леопардова кожа и следван от Серага, когото вече познавахме, и от някакво малко, грозно, човекоподобно същество, което отначало взехме за маймуна и което бързо се скри в един сенчест ъгъл на колибата.
Този човек беше царят. Той дойде до нас и хвърли на земята кожата, която го покриваше.
Видът на монарха произведе върху нас необикновено впечатление. Беше извънредно едър, почти гигант. Мускулите му бяха силно развити, херкулесовски. Устните му бяха големи и дебели като на всички негри. Носът му беше сплеснат. Едно от очите му беше съвсем черно и святкаше като въглен, другото обаче липсваше и на мястото му зееше страшна дупка.
Лицето му изразяваше неописуема жестокост.
Гърдите на гиганта бяха предпазени от стара стоманена броня, пристегната отстрани с няколко волски опашки — национално украшение на почти всички южноафрикански племена. На врата си носеше голям гердан от злато и скъпоценни камъни, а в дясната ръка размахваше огромно копие.
Царят хвърли поглед на строените сред двора войници и вдигна оръжието, което държеше в ръка. В миг се изправи гора от копия и хиляди гласове извикаха трикратно царския поздрав „Коум!“, като предизвикаха оглушителен и страхотен шум.
Тишината се бе отново възстановила, когато изведнъж биде грубо нарушена. Един войник по невнимание бе изпуснал щита си, който при падането си на земята произведе тъп звук.
Тоуала устреми жестокото си око към несръчния войник и му каза заплашително:
— Излез напред!
Нещастният войник потрепера под черната си кожа и след кратко колебание покорно пристъпи напред, казвайки едва чуто:
— Прости ми, царю. Без да искам, стана.
— Кой си ти, робско куче, и защо позориш войската ми пред тези чужденци? — изрева царят. — Ще платиш с главата си за това.
После се обърна към сина си и го попита:
— Остро ли е копието ти, Серага?
Младият престолонаследник пристъпи напред жестоко усмихнат, докато нещастният войник закриваше лице с двете си ръце, без обаче да направи ни най-малък опит да избяга от страшната съдба, която го очакваше.
Ние бяхме вкаменени от ужас, но не смеехме да се намесим, за да не обърнем гнева на страшния монарх против нас.
— Серага! — изрева царят. — Готов ли си?
— Да — отвърна принцът и размаха оръжието.
— Едно!… Две!… Три!…
Копието се заби в тялото на нещастния негър и той падна на земята, без да изпусне нито звук. Кръв заля гърдите му.
Господин Фалконе направи движение да се спусне напред и да стреля, но аз го задържах навреме, без негрите да забележат това.
— Ти си храбър, сине мой — каза царят, като се обърна към Серага, който изтриваше кръвта от острието на копието си. — Махнете оттук това робско куче!
Няколко души бързо излязоха от колибата и отнесоха трупа на нещастния войник, а една млада негърка засипа с пясък кръвта, която бе напоила земята.
Когато следите от убийството бяха премахнати и тишината отново се възстанови, свирепият цар се изправи на крака и се обърна към нас, като извика:
— Бледолики! Кои сте вие и от коя далечна страна идвате? Какво търсите тук, при нас?
Аз пристъпих напред развълнувано и казах:
— Ние идваме от много далече, от страната, която е разположена отвъд планините и голямата пустиня. Дойдохме тук да посетим твоето царство. Не знаем дали това ти харесва.
— Вие сте дошли от далече, за да видите много дребно нещо — отвърна ни царят. — На мен не ми е неприятно да ви видя и да ви приема, но знайте, че аз съм господарят на тези земи и че ако пожелая, бих могъл да ви определя същата участ, която постигна несръчния войник.
Ние знаехме вече твърде много за жестокостта на царя. Като чухме тези думи, по гърба ни сякаш полазиха мравки. Но все пак запазихме спокойствие и пълно хладнокръвие.
— Ти ни заплашваш — казах аз, като го гледах самоуверено. — Нима твоите войници не са ти разказали за нашата сила? Виждал ли си някога такъв човек?
Като казах това, направих знак на Гуд да излезе напред.
— Не — каза царят, като разглеждаше с учудване нашия приятел и издаваше особеното си удивление от монокъла, който бе втикнат в лявата орбита на Гуд.
— Никога не съм виждал човек с толкова бляскаво око, нито с бели крака.
— Сега вярваш ли, че сме надземни същества?
— Още не. Аз не съм видял нищо от вашата необикновена сила.
— Не са ли ти говорили за нашите огнени тръби?
— Да, но аз нищо не съм видял. И ако е вярно, че твоите тръби убиват отдалече, докажи ми това.
— Готов съм да ти докажа.
— Тогава убий човека, който се е облегнал ей там, на оградата — ми каза царят, като посочи един негър, който се намираше на сто и петдесет крачки от нас.
— Не! — отвърнах аз решително. — Ние не убиваме хората без причина. Ние сме навикнали да ценим човешкия живот. Накарай да изведат от твоя краал един вол и аз ще го убия, без да се помръдна оттук.
— Ако вашите оръжия не убиват хора, за какво ви са?
— Значи не вярваш, че могат да убиват и войници?
— Не! — каза царят.
— Е добре. Щом като се съмняваш в силата на нашите огнени тръби, заповядай на сина ти да застане на входа на краала и аз ще изпратя огъня срещу него.
— Ти си дързък, чужденецо! — отвърна царят с рязък глас. — Но все пак ми се иска да вярвам, че оръжията ти са силни, и засега ще направя опит само с един вол.
По даден знак неколцина негри изведоха един едър вол към изхода на селото. Аз се обърнах към генуезеца и му казах:
— Този път стреляйте вие, за да не помислят, че само аз и Гуд сме магьосници.
— Имате право — отвърна той. — Аз нямам изкуствена челюст нито монокъл, както приятеля ми. Нямам с какво да ги плаша.
Прицели се внимателно във вола, който бавно-бавно се отправяше към изхода на селото.
Дълбока тишина завладя огромния двор. Муха да бръмнеше, щеше да се чуе. Царят, Серага, старият вожд и всички останали войници бяха притаили дъх от страх да не пропуснат удара, и не откъсваха очи от вола и стрелеца.
Господин Фалконе дочака волът да се отдалечи на сто и петдесет метра и след това стреля.
Ударен право в сърцето, волът се повали мъртъв на земята.
Дълъг одобрителен шепот се понесе сред войниците, които бяха удивени от повалянето на грамадното животно.
Приближих се до монарха, който никак не криеше изненадата си, и му казах студено:
— Ако искаш, можем да опитаме сега дали оръжията ни могат да убият сина ти.
— Не, не! — възкликна царят уплашено.
— Ще бъдеш ли доволен, ако имаш и ти такова страшно оръжие?
— О, да!… — отвърна той и окото му блестеше от желание. — Ако можех да имам една огнена тръба като вашите, не бих се страхувал повече от никого.
