— Ще я изтърпим.
— Слънцето ще ни опече живи.
— Няма значение.
— После може да се наложи да се бием с негрите, с кукуаните.
— Имаме пушки и ще се отбраняваме, господин Кватермен.
— Напълно ли сте решили?
— Готов съм да презра всичко.
— С хора като вас може да стигнем много далече.
Генуезецът се усмихна, без да отговори.
Обърнах се да погледна в друга посока и видях зад нас Умбопа. С ръце на чело, за да предпази очите си от огнените слънчеви лъчи, той разглеждаше внимателно хоризонта и особено планините, които се очертаваха в далечината, към края на пустинята. Като ни видя, той се обърна към генуезеца, към когото беше особено внимателен, и го попита:
— Нататък ли искаш да се отправиш?
И същевременно посочи с ръка планините.
Аз погледнах зулуса със свити вежди, обиден от свободата, с която си позволяваше да разпитва своя господар, и строго го смъмрих. С какво право си позволяваше да пита къде искаше да върви генуезецът?
— Ти си наш слуга — казах. — Затова занимавай се само с това, което ти е възложено.
Умбопа ме погледна спокойно, после отговори с такова благородство и достойнство, че аз останах изненадан:
— Ако аз днес съм слуга на белите хора, по-късно, може би, няма да бъда. Кой ти е казал, че аз не бих могъл да заема в моята страна място, равно на това, което господарят ми заема в своята? Гледай: той е голям на ръст, голям съм и аз. Той е силен, силен съм и аз. Преведи му какво ти казах, макумацане (така ме наричаше той)!
Аз бях изненадан от гордия отговор, но все пак исках да го задоволя и преведох думите му на господин Фалконе.
— Може би има право — ми отвърна генуезецът, като се усмихна.
— Пустинята е обширна, господарю, а вода няма. Планините, които се издигат там горе, са покрити със сняг и са трудно проходими. Какво ще правиш в тези далечни страни и как мислиш да стигнеш до тях?
— Отивам да търся един човек от моята кръв, брат ми — отговори господин Фалконе.
— Добре — каза негърът. — Един човек ми каза, че преди две години един бял е тръгнал към тези планини заедно със слугата си. Не зная дали това е бил брат ти, но очите му са приличали на твоите, тялото му е било високо като твоето. Зная още, че слуга му е бил един кафър на име Джим.
— Този човек е бил брат ми.
— И ти искаш да го търсиш, господарю?
— Непременно — отвърна генуезецът. — Зная, че се е отправил към Сулиманските планини, и искам да отида нататък каквито опасности и да ми се изпречат.
— Нищо няма невъзможно за този, който е решен на всичко, дори и на смърт — казах аз. — Ще се доверим на силите си и ще вървим напред, докато можем.
— Вие говорите добре — каза Умбопа. — Да, ние ще отидем напред, ще вървим прави докрай, ще преминем пустинята и след това ще се изкачим на планините. Ще рискуваме живота си, но какво е животът, за да мислим толкова много? Перушинка или семе, понесено от вятъра: едно отива далече, друго се спира насред път и защо? Да, ние ще отидем напред и аз ще ви водя, тъй като и аз трябва да видя тези планини.
— Какво те влече нататък? — го попитах аз.
— И аз трябва да намеря един роднина там долу — ми каза негърът с тайнствен глас.
— Какво искаш да кажеш? — попитах.
— Зная, че там долу се простира богата и плодородна земя, владяна от храбри мъже, и че там има всесилни вещици. Зная, че сред онези планини има голям бял път и никой не може да каже чие дело е той, но сигурно не е построен от негри. Но защо ви говоря за тази далечна страна? Ако стигнем там, който остане жив, ще види какво може да стане, когато стъпя на тази земя.
Аз го погледнах недоверчиво. Той забеляза това и ми каза обидено:
— Аз не съм предател, макумацане. Ако стигнем отвъд планините, ще узнаеш повече от това, което току-що ти казах. Но недей да мислиш, че мога да предам белите хора, които искрено обичам и им се радвам.
После погледна генуезеца и продължи:
— Бъди благоразумен, господарю, и мисли, че в пустинята може да намериш смъртта си. Ако искаш съвет от мен, върни се назад и иди да ловиш слонове в по-безопасни местности. Казах!
Като каза това, негърът ни поздрави с копието си и преди да успеем да го задържим, слезе бързо от могилата и се отдалечи.
— Какъв особен човек — казах аз. — Знае сума неща около тия планини, но не иска да говори.
— Дали не е някой кукуански вожд?
— Започвам да подозирам, господин Фалконе.
— А как се е намерил сред зулусите?
— Това може би никога няма да разберем.
— Каквото и да е, ние ще се занимаваме само с нашите работи — каза генуезецът. — Ако по-нататък поиска да ни напусне, нека ни напусне. Да идем да се приготвим, господин Кватермен, понеже утре навлизаме в пустинята.
Тъй като не можехме да носим излишен товар, бяхме принудени да оставим някои от нашите вещи. Запазихме само пушките, мунициите, няколко завивки и лекарства. Всичко останало заменихме срещу няколко меха за вода, тютюн и суха храна. Даже долните дрехи, които имахме за смяна, оставихме на съхранение при един стар селянин.
На другата вечер, щом слънцето се скри, тръгнахме на път, следвани от трима туземци, натоварени с нашите храни. Те трябваше да ни придружат на около триста километра. Едва успяхме да ги склоним, като им обещахме по един нож. Ножовете тук са твърде редки и много се търсят.
Решихме да се движим нощно време — за да избегнем голямата горещина — и да почиваме през деня.
Луната вече се вдигаше, когато стигнахме първите пясъци.
Вървяхме един зад друг. Умбопа ни водеше с копие в ръка и карабина през рамо. Очите му бяха устремени към крайните очертания на огромната пустиня. След него вървяха тримата негри от Ситанда и кафърът Венговел, а след тях и ние.
За водач ни служеха едва видимото очертание на планините и документът на стария португалец. Скицата, направена преди триста години, ни посочваше достатъчно ясно пътя, по който трябваше да се движим.
Вървяхме мълчаливо през пясъчните купчини и затъвахме в тях. Пясъкът се разпиляваше под краката ни и пълнеше обувките ни. От време на време спирахме и се събувахме, за да го изсипем.
Нощта беше достатъчно прохладна, но въздухът беше тежък, задушаващ. А самотата започна да потиска духа ни и ние ставахме някак си безпокойни, без да можем да си помогнем.
За да премахне това мълчание, Гуд започна да свири с уста някаква песничка. Но много скоро трябваше да спре поради едно необикновено събитие. Както беше застанал начело на колоната, изведнъж се смъкна пред очите ни. В същото време наоколо се показаха някакви сенки, които не можехме веднага да различим.
Негрите от Ситанда, ужасени от видяното, започнаха да крещят колкото им държат силите и в миг се пръснаха. Ние се спряхме и загледахме сенките, които подскачаха в безпорядък наоколо.
— Гуд! — викнахме всички.
Той също извика. Едва тогава забелязахме, че нашият добър приятел се носеше през пустинята на гърба на една от тези сенки.
Разбрах веднага каква беше работата. Нещастникът бе паднал върху едно стадо куаги, които са спели
