— Този път ви предлагам само една игра — отвърна капитанът на предизвикателството.
— На вашите услуги, граф Сантяго! Щом това ви прави удоволствие…
— Как? Вие ме познавате? — извика капитанът учуден.
Маркизата пребледня.
— Какво искате от граф Миранда, господин граф Сантяго? — запита тя.
— Предлагам му една игра — отвърна капитанът. — Моряците винаги са предпочитали играта пред танца. Нали, господин графе? — обърна се към граф Миранда той.
— Понякога — сухо отвърна фрегатният капитан.
— Не играйте, графе — рече маркизата.
— Само веднъж — отвърна графът. — Елате, граф Сантяго!
Двамата влязоха в една заличка, където десетина офицери пушеха и играеха, без да проявяват особен интерес към бала. На кръглите масички блестяха златни монети, а заровете и картите се хвърляха от хора с привидно напълно безразлични лица.
— Какво предпочитате — картите или зара, господин графе? — запита уланът.
Играта със зарове ми се струва по-възбуждаща, по приляга някак си на военните — невинно отвърна граф Миранда. — Започваме ли?
Вместо отговор капитанът направи знак на чернокожия слуга и когато той дойде при тях, му заповяда да донесе зарове. След малко негърът се върна с изящно изработена чаша и зарове от слонова кост.
— На какво ще играем, граф Миранда? — запита капитанът.
— На каквото поискате.
— Да играем на живот или смърт тогава.
— Не ви разбирам.
— Когато на нас, войниците, ни омръзне да играем на злато, започваме да играем на живот или смърт. Който загуби, трябва да се застреля.
— Това е ужасна игра.
— Но е много интересна.
— Предпочитам да играя с парите си.
— Колко залагате?
— Сто пиастра.
— Искате да ме ограбите?
— Не, графе. Аз съм твърде лош играч й никога не съм имал късмет нито на зарове, нито на карти.
— Но затова пък при красивите дами, особено при маркизите…
— Не вярвам.
— Нима твърдите, че маркиза Монтелимар не ви харесва?
— Графе, аз съм дошъл тук да играя, а не да дърдоря. Ще заложите ли сто пиастра?
Вместо отговор капитанът взе чашата и хвърли заровете на масата.
— Тринадесет! — рече той. — Това число ще ви донесе нещастие.
— Сигурен ли сте?
— Не. Обаче числото тринадесет никак не ми харесва.
— Може би ще умрете скоро — предположи графът усмихнат.
— От чия ръка?
— Не съм пророк.
— От ръката на някой съперник ли?
— Може би.
— Не вярвам. Миналата седмица убих едного, защото ми пречеше.
— Вие имате бърза ръка, граф Сантяго?
— И сигурна. Сега е ваш ред.
Граф Миранда пое чашата и хвърли заровете.
— Четиринадесет! Интересно! — извика той. — Тринадесет и четиринадесет! Какво ли пък означават тези числа?
Капитанът потърка челото си. Лицето му помрачня.
— Какво ще кажете? — запита граф Миранда.
— Че спечелихте стоте пиастра.
— Не мисля за това. Говоря за числата.
— Аз, подобно на вас, също не съм пророк.
— Ще играем ли още?
— Да. Бих искал да видя какви числа ще ви се паднат и този път. Впрочем — замисли се той — предлагам да хвърлим три пъти. За петстотин пиастра.
Капитанът нервно разтърси заровете в чашата и ги изсипа на масата. Той едва сдържа проклятието си. Челото му бе плувнало в пот.
— Отново тринадесет! — извика той. — Да не би вие да сте самият дявол?
— Във всеки случай облечен съм като него — отвърна графът, широко усмихнат.
— Хвърляйте!
— Дванадесет — каза капитан Миранда, като удари с юмрук по масата. — Числото тринадесет е обградено от дванадесет и четиринадесет. Не намирате ли, че става интересно?
— Така изглежда.
Капитан Миранда въпросително погледна графа.
— Нещастното число е мое! — замислено произнесе граф Сантяго.
— Но вие спечелихте петстотин пиастра.
— Бих предпочел да съм ги изгубил, само да ми бе дошло друго число.
— Това не зависи нито от мен, нито от вас. Да продължаваме!
Играта продължи и граф Миранда спечели хиляда пиастра с петнадесет и седемнадесет срещу четиринадесет и шестнадесет. Скоро слугите съобщиха, че вече е полунощ и че балът привършва. Капитанът на уланите се изправи.
— Ще изпратя парите утре на кораба ви — каза той.
— Не е толкова бързо — рече граф Миранда.
— Надявам се, че ще ми дадете реванш.
— Когато поискате.
— Лека нощ, господин графе.
Уланът се върна в балната зала, където гостите се сбогуваха с маркизата. Капитанът на „Нова Кастилия“ се спря пред вратата. Той очевидно изчакваше да се разотидат гостите. Когато залата бе почти празна, граф Миранда отиде при маркизата. Тя вече го търсеше с поглед.
— Маркизо — рече той, като леко се поклони. Трябва да ме извините, че не се върнах, за да изиграя още един танц с вас.
— Да не сте се скарали с капитана?
— О, ни най-малко.
— Пазете се от него, графе! — каза маркизата. — Той е опасен човек.
— Докато имам шпагата си — отвърна младият капитан, — не се страхувам от никого. Мога ли да ви видя отново, скъпа маркизо?
— Мен?
— Да, вас.
— Ами… заповядайте утре на обед у дома.
— Утре? — попита графът. — Утре може би вече ще бъде късно.
— Но вие сте дошли едва вчера и вече искате да отплавате.
— Понякога човек не разполага с времето си. Но не бих искал да си замина, преди да съм говорил с вас.
— Нима не сте дошли да защитавате Санто Доминго?
— На този въпрос не мога да отговоря, маркизо.
— Но вие не бива да отпътувате така бързо. Можете ли да яздите?
