— Графе — рече уланът. — Ще ме последвате ли до поляната?
— Готов съм.
— А тези хора? — запита капитанът, като посочи Мендоса и Мартинес.
— Те няма да се намесват. Давам ви честната си дума.
Капитанът тръгна напред и корсарят го последва с двамата си спътници. Стигнаха до една полянка, обградена отвсякъде с палми.
— Тук можем да разговаряме на пълно спокойствие — каза капитанът.
— Та, какво желаехте вие? — попита граф Вентимилия.
— Когато на пътя ми се изпречи някой съперник — започна капитанът, — аз веднага го изпращам в гробището на Санто Доминго. Това ще узнаете съвсем скоро, освен ако не предпочетете да избягате, разбира се.
— Да избягам? — учуди се искрено графът, извади шпагата си и се приготви за бой. — Лунната светлина е чудесна, можем да се дуелираме без факли. Хайде, капитане!
— На бала вие се представихте като граф Миранда. Кой сте всъщност? — попита капитанът.
— Благородник съм. И това е достатъчна информация за вас.
— Испанец?
— Това не е толкова важно за вас. Ако искате да узнаете името ни, ще го намерите на острието на шпагата ми. Достатъчно приказки. Казах ви, бързам!
— Ще побързам и аз — рече капитанът.
Двамата се изгледаха. Уланът пръв изгуби търпение. Той направи няколко лъжливи нападения, за да предизвика противника си. Младият граф обаче стоеше все тъй неподвижен.
— Парирайте! — уланът нападна бурно. Графът отби сръчно шпагата му.
— Не сте лош фехтовач, граф Миранда. Не очаквах това. Но играта още не е започнала.
Синът на Червения корсар не отвърна.
— Не сте никак учтив, графе — рече капитанът. — Не знаете ли, че по време на дуел противниците винаги си разменят учтиви фрази?
Ударът, който той успя да избегне, бе отговорът на мълчаливия граф.
— По дяволите! — капитанът отстъпи крачка назад.
Графът, у когото това движение събуди силно недоверие, не нападна веднага.
— Чакам ви, графе — рече капитанът.
— Според мен вие можете да чакате колкото си искате — отвърна графът.
Но едва довършил думите си, той скочи внезапно две крачки напред и насочи шпагата си към гърдите на неприятеля. Капитанът като по чудо се отърва от смъртта.
— Карамба! — извика капитанът. — Още два сантиметра и…
Той обаче не успя да довърши думите си. Граф Вентимилия нападна отново. Този път шпагата му се заби в гърдите на капитана. Уланът остана за миг прав, посегна с лявата си ръка към шпагата на противника и се строполи на земята. Острието се пречупи. Едно доста дълго парче от стоманата остана да стърчи забито в гърдите му. Корсарят захвърли дръжката на шпагата и се наведе над капитана:
— Може би не сте кой знае колко тежко ранен, драги — каза той.
— Мисля, че получих онова, което търсех — отвърна капитанът. — Ще умра съвсем скоро. Твърде неприятно ми е обаче, че няма да имам време да ви изпратя парите, които спечелихте.
— Не мислете за това. По-добре ми кажете какво можем да направим за вас.
— Извикайте слугите на маркизата. Така поне ще умра в дома на жената, която обичам и заради която умирам.
— Мартинес! Мендоса! Доведете слуги от замъка на маркизата!
Не беше изминала и минута, когато откъм замъка се показаха хора.
— Сбогом — каза синът на Червения корсар. — Принуден съм да ви напусна. Не искам да узнаят, че съм ви ранил аз.
— Ако оживея — рече със слаб глас капитанът, — надявам се, ще ми дадете реванш.
— Когато пожелаете.
Младият граф се отдалечи бързо. Той се прехвърли през оградата и намери от другата й страна Мендоса и Мартинес. Когато слугите дойдоха на поляната, капитанът вече беше в безсъзнание, но бе вкопчил здраво ръцете си в счупеното острие.
— Капитанът на уланите на Гренада! — извика домоуправителят. — Веднага го занесете в замъка!
Четиримата слуги внимателно вдигнаха ранения на ръце, пренесоха го в замъка и го поставиха на легло, а петият отиде за лекар.
Маркизата веднага дотича и плахо запита домоуправителя:
— За Бога, какво се е случило, Педро?
— Граф Сантяго е тежко ранен.
— При дуел ли?
— Така изглежда.
— Кой го е ранил?
— Противникът му е изчезнал.
— Кой ли е победил най-добрата шпага на Гренадския полк? Мъртъв ли е?
— В безсъзнание е, но не вярвам да се отърве.
— Извикахте ли лекар, Педро?
— Да, господарке — отвърна домоуправителят. Вратата се отвори и лекарят, придружен от помощника си, влезе в стаята.
— Господин Ескобедо — рече маркизата. — Направете всичко, което е по силите ви, за да спасите граф Сантяго.
— Раните от шпага винаги са опасни, госпожо. Лекарят пристъпи към леглото и прегледа ранения, който още не беше дошъл на себе си.
— Какво е положението, господин Ескобедо? — запита маркизата.
— Лоша рана, маркизо — отвърна лекарят, като мрачно поклати глава.
— Има ли някаква надежда да го спасите?
— Не мога да твърдя нищо със сигурност. Бих искал да остана тук сам с помощника си. Трябва да направя операция.
Маркизата, домоуправителят и слугите напуснаха стаята.
— Ще извадите ли острието, докторе?
— Не мога да го оставя в гърдите му. Изглежда дробовете са силно засегнати.
Графът дълбоко въздъхна.
— Той идва на себе си — рече лекарят.
— Дали ще оживее? — попита помощникът.
— Не ми се вярва да доживее повече от четвърт час — отвърна тихо докторът.
Капитанът започна да хърка. Клепачите му се повдигнаха бавно и той се взря в лицето на лекаря.
— Вие… — заекна той.
— Не говорете, графе! Усмивка озари лицето на графа.
— Аз съм… войник… — промълви той с усилие. — Дошъл ли е… краят?
Лекарят утвърдително кимна с глава.
— Колко минути имам още?… Говорете… Аз искам…
— Бихте могли да живеете още няколко часа, ако не извадя острието…
— А ако го… извадите?
— Може би само няколко минути, графе.
— Те са достатъчни… за да си… отмъстя… Слушайте — каза капитанът. — На острието… се намира: името… на моя противник… Аз… искам… да го узная… преди да… умра…
— Тогава ще се наложи да го извадя от гърдите ви.
Графът кимна одобрително.
— Наистина ли искате да направя това? — запита лекарят.
— Да… аз и така… ще умра.
