Помощникът донесе малки лъскави клещи, памук и бинтове.
— Бързо… — прошепна графът.
Лекарят подхвана острието с клещите и бавно го изтегли от тялото. Графът беше прехапал устни, за да не извика, но по изкривеното му лице можеше да се види колко много страда. За щастие, безполезната операция трая само няколко секунди.
— Името… името… — прошепна капитанът. — Бързо… умирам…
Лекарят избърса острието от кръвта и на стоманата проличаха букви, над които беше гравирана малка корона.
— Енрико де Вентимилия — прочете той. Въпреки болката и слабостта си графът скочи и извика с дрезгав глас:
— Вентимилия! Името на корсаря… Един Вентимилия… Измяна!
— Вие се самоубивате, графе! — извика лекарят.
— Слушайте… фрегатата… която дойде вчера… е корсарски кораб… Капитанът е… облечен в червено.
Идете веднага… при губернатора… Бързо… Градът е… в опасност… Умирам… Отмъстете за мен.
Капитанът оброни глава на възглавниците, после захърка и пребледня силно. На устните му се появи кървава пяна. Клепките бавно се отпуснаха над изгасналите му вече очи.
Капитанът на уланите от Гренада бе мъртъв.
— Какво ще правите, докторе? — попита помощникът.
— Ще осведомя веднага губернатора. Корсарите Вентимилия са били най-страшните в Карибско море. Явно, тук се е появил техен потомък.
Лекарят прибра острието в кърпа и отвори вратата. Маркизата чакаше в съседната стая.
— Е, господин докторе? — попита тя.
— Той е мъртъв, маркизо.
— Не каза ли кой го е убил?
— Не успя да проговори.
— Какво ще стане сега?
— Аз ще се погрижа за всичко. Полкът ще прибере капитана си. Лека нощ!
Глава трета
НАДБЯГВАНЕТО
На другия ден близо до замъка на маркиза Монтелимар се беше събрало множество хора. Сред тях се виждаха офицери, войници, фермери, моряци и селяни. Не липсваха и красиви, елегантни дами. Всички искаха да присъстват на зрелището, на което маркизата бе поканила и граф Вентимилия.
Испанците винаги са имали две големи страсти: коридата и борбата между петли. Колониалистите обаче предпочитат друго зрелище.
На една линия се изкопават четири или пет дупки, във всяка от които се поставя по един петел. След това дупките биват засипвани с пясък и камъни, като само главите на птиците се показват отвън. Конниците, които вземат участие в това чудновато надбягване, трябва да се навеждат от седлото и с едната ръка да изваждат петлите от дупките. Тази задача, естествено, не е лека, ездачът често пада от коня под подигравателния смях на публиката.
В днешната игра участваха четиринадесет ездачи на малки андалуски коне. Между тях беше и граф Миранда в червените си одежди. Той яздеше черен кон, купен същата сутрин. На двадесетина ярда един от друг бяха заровени четири петли. Двама арбитри от двете страни на конниците ръководеха надбягването. Те внимателно прегледаха седлата, за да се уверят дали всичко е наред, после се отправиха към трибуната, където се намираше маркизата.
— Готово ли е? — извика единият от арбитрите.
— Готово! — отвърнаха в хор четиринадесетте конници.
— Напред! — извика другият арбитър.
Ездачите пришпориха конете си. Синът на Червения корсар веднага излезе начело. Той бе пъхнал в стремето само левия си крак, за да може да се навежда по-лесно. Скоро конят му остави противниците си далече назад. Когато корсарят достигна първия петел, той се наведе светкавично от седлото, хвана птицата, изтръгна я от дупката и тържествено я издигна във въздуха. Последваха одобрителни викове. Графът удуши петела и го хвърли на малката групичка просяци. В това време другите го настигнаха, но ръцете им бяха празни.
— Лоши ездачи! — промърмори графът. Нима сам ще трябва да издърпам всички петли? Би било твърде скучно, ако не беше наградата.
Корсарят пришпори коня обратно по същия път. Скоро той измъкна още един петел.
— Да живее червеният граф! — извика въодушевената тълпа.
Двама от останалите ездачи бяха успели да измъкнат по един петел. Тъй като графът бе сторил това два пъти, се видя провъзгласен за победител. Скочи от седлото и се отправи към маркизата, която му се усмихна приятелски. Подаде й петела и каза:
— Запазете го за спомен; маркизо!
— Нима заминавате вече? — попита вдовицата.
— Довечера сигурно няма да съм в Санто Доминго — отвърна графът.
— О — рече вдовицата. В такъв случай ви каня на обед!
— Не мога да откажа поканата на красивата прелестна дама!
Маркизата се изправи, кимна за сбогом на конниците и се заизкачва по стъпалата. Граф Вентимилия я последва. Тя го въведе в столовата на замъка. Масата блестеше от златни съдове.
— Графе — рече маркизата, — днес няма да имам други посещения. Бихме могли да си говорим спокойно като двама приятели.
— Благодаря за вниманието, маркизо.
— Бих искала да ви питам нещо.
— Мен? — графът се учуди. — Аз също имам да ви задам два-три въпроса.
На свой ред маркизата се учуди.
— Да не би да ме познавате от по-рано, след като въпросите ви към моята скромна особа не са един- два, а два-три?
— О — рече графът. — От по-рано не ви познавам, но знам един от вашите роднини, който преди много години е бил губернатор на Маракайбо.
— Съпругът ми имаше брат, който беше губернатор.
— Виждала ли сте го някога?
— Да, преди две години се запознах с него в Пу-ерто Рико.
Дойдоха слугите с подносите.
— Сега да се храним — рече маркизата. — Моряците винаги би трябвало да имат добър апетит.
— Ако остана още няколко дни тук, ще бъда много щастлив да ми направите честта да ви приема на борда на кораба си. Но за нещастие, наистина утре няма да бъда в града.
— Но нали казахте, че сте изпратен, за да защитавате Санто Доминго от пиратите?
— Опасността е преминала — отвърна графът смутен. — Днес сутринта научих, че съмнителните кораби са се отдалечили в посока Тортуга. Налага се да ги последвам.
Когато слугите на маркизата напуснаха трапезарията, корсарят каза:
— Да продължим разговора си, маркизо — ако ви е приятно, разбира се. Вие казахте, че сте се запознали с брата на вашия мъж в Пуерто Рико. Може ли да ми кажете къде се намира в момента той?
— В Пуебло Виейо, както чух — отвърна маркизата.
— Вашият съпруг разказвал ли ви е някога, че брат му е осъдил на смърт чрез обесване двамата корсари — Червения и Зеления?
— Да, той често говореше за тези корсари. Споменаваше и за трети, който бил изчезнал с дъщерята на Ван Гулд.
— Това беше Черният корсар — каза графът. — Него не го сполетя съдбата на братята му… Но вие бихте ли могли да ми кажете кой точно от хората на брата на вашия мъж е осъдил двамата корсари на
