работа. Ще ви видя ли пак, скъпа маркизо?
— Когато дойда в Сан Педро.
— Тогава сбогом!
Графът се качи на прозореца и скочи на покрива. Мендоса и Мартинес го последваха. За щастие, едната страна на замъка граничеше с редица постройки, така че бегълците успяха да се отдалечат на около седемстотин ярда. Накрая спряха пред един прозорец, който беше затворен само с паянтова дървена решетка.
— Отлично скривалище! — рече графът. — Мартинес, изкърти решетката!
— Веднага, господин графе! — отвърна силният мулат. — Ще го сторя за миг.
Мулатът хвана пръчките с две ръце, дръпна силно и само по чудо не падна от покрива заедно с решетката. Мендоса бе плътно зад него и успя да го задържи.
— Изглежда искаш да скочиш на улицата, приятелю? — рече Мендоса с насмешка.
— Тихо! — каза графът, проврял главата си през прозореца. — Някой хърка!
В следващия миг пиратът вече беше изчезнал в тъмната стая. В помещението имаше само едно легло, кръгла маса и няколко стола, върху които се виждаха разхвърляни ризница и униформа. Графът се приближи с извадена шпага до леглото. Собственикът на стаята продължаваше да хърка спокойно.
— Може би ще успеем да избягаме, без да го будим — прошепна графът. Мендоса, ключът в ключалката ли е?
— Не го виждам.
— Да изкъртя ли вратата? — попита Мартинес. В този момент спящият скочи. Като не забеляза неканените гости, грабна сабята си и се развика:
— Разбойници! Искате да ограбите един войник? Махайте се веднага или ще ви избия до един като пилци!
— Не викай така — рече графът. — Аз не съм разбойник, аз съм благородник. Не ми трябват твоите боклуци.
— Тогава какво искате?
— Искам да купя униформата ти. Колко ще ми вземеш за нея?
— Не желаете ли нещо друго? — грубо попита войникът.
— Да — отвърна невъзмутимо графът. — Ключа от вратата. Освен това те моля да ни позволиш да те вържем и да запушим устата ти с кърпа.
— А! — възкликна войникът. — По дяволите! Това вече е много!
Викът му не предвещаваше нищо добро. Той ненадейно скочи и се втурна като пантера. Като видя дулото на насочения насреща му пистолет, войникът замръзна.
— Приятелю — рече меко графът, — или ще ми продадеш униформата си, или ще те разстрелям. Предлагам ти двадесет дублона.
— Трябва да съм луд, ако откажа такова богатство — размисли войникът на глас и се почеса по врата. Графът извади кесия от джоба си и отброи двадесет златни монети, после ги остави на масата. Докато войникът проверяваше да не би монетите да са фалшиви, графът бързо навлече униформата и ризницата. След това каза:
— Предстои да те завържем и да запушим устата ти. Като излезем от къщата, ще изпратим някой, който да те освободи.
Мендоса и Мартинес завързаха бързо войника. Синът на Червения корсар отвори вратата и спокойно тръгна по дългата стълба. Когато напускаха къщата, те срещнаха някаква възрастна негърка. Негърката носеше на главата си кошница с банани.
— Добър ден, господин Барейо.
— Аз не съм Барейо — отвърна графът. — Аз съм негов приятел. Той не се чувства добре и някой трябва да отиде да го види.
Тримата бегълци се озоваха на улицата и се отдалечиха с най-бързите крачки, които можеха да правят краката им.
— Как мога да вляза във връзка с лейтенанта? Не се съмнявам, че неприятелските кораби ще му попречат да напусне залива, но аз трябва да бъда на борда, преди управителят на маркиза Монтелимар да потегли за Мексико — разсъждаваше на глас графът.
— Бих могъл да му съобщя — рече Мартинес. — Знаете сам, че плувам по-бързо от риба.
Четвърт час по-късно те стигнаха до пуст кът на брега. Четири големи кораба — галеони, и пет малки, но бързи кораба — каравели, бяха заели местата си в двойната верига пред изхода на пристанището. В средата на залива стоеше закотвена фрегатата на графа, великолепен тримачтов кораб, въоръжен с двадесет и четири оръдия от двете страни на борда и с две тежки на носа.
— Трябва да чакаме — рече графът. — Веднага щом се стъмни, галеоните и каравелите ще нападнат кораба ни.
— Ще се опитам да стигна до борда дотогава — каза мулатът.
— Трябва да кажеш само нещо на лейтенанта: да ме чака при нос Тибурон и да внимава за „Санта Мария“.
— А как ще разберем дали Мартинес е стигнал на борда? — попита Мендоса.
— Трябва да бъдат запалени четири зелени фенера на палубата — отвърна графът.
— Всичко ще бъде направено, както трябва, капитане — рече мулатът, като събличаше дрехите си.
— Пази се от испанците — каза графът.
— И от акулите — прибави Мендоса. Мартинес скочи във водата.
— Истински дявол — рече графът. — Не съм виждал по-добър плувец от него досега.
— Обзалагам се на лула тютюн срещу шпагата си — отвърна морякът, — че ще успее да измами испанците и да стигне незабелязан до фрегатата.
Двамата помълчаха някое време.
— Бих искал да знам — каза Мендоса след паузата, — какво още чакат испанските кораби?
— Нощта — отвърна графът.
— Ако аз им бях шефът, щях да нападна веднага.
— И това ще стане, потрай. Не виждаш ли лодките с войници, които се отделят от брега?
В сгъстяващата се тъмнина фрегатата едва се виждаше. Изведнъж на нейната палуба светнаха четири зелени светлини.
— Не ви ли казах, капитане, че Мартинес ще успее да стигне до кораба — Мендоса изтърси лулата си. — Можем да тръгваме вече.
— Не бързай, Мендоса. Фрегатата още не е излязла от залива.
В този момент отекна оръдеен изстрел. „Нова Кастилия“ беше открила огън. Битката започна.
Глава пета
БЯГСТВОТО НА ФРЕГАТАТА
„Нова Кастилия“ бе вдигнала котва и тикана от лекия вятър, плаваше към изхода на пристанището, сякаш галеоните и каравелите не съществуваха за нея. Корсарите откриха огън срещу неприятелските кораби, свикнали никога да не пропускат своята цел. Осланяйки се на своята многочисленост, испанците приеха борбата. Оръдейният огън трая доста време, без да причини вреди нито на едната, нито на другата страна. „Нова Кастилия“ неудържимо продължаваше да се движи напред и да обсипва с огнен дъжд вражеските съдове. Когато се намери на около стотина метра от корабите, преминавайки гордо покрай тях, тя най-неочаквано направи остър завой и се озова в долния край на ескадрата.
Малка каравела се опита да пресече пътя й, но това беше мишка, която се беше опитала да възпре лъва в неговото движение, фрегатата разцепи малкия кораб с тежкия си нос и премина над останките му. След това наведнъж изпразни всичките си оръдия и напусна пристанището. Галеоните се раздвижиха.
— Охо, те се надяват да настигнат фрегатата — рече Мендоса. — Но не познават „Нова Кастилия“.
— Да се опитаме и ние да напуснем Санто До-минго преди да е залязло слънцето — каза графът. — Познаваш ли града?
— Достатъчно добре, за да намеря Пуерто дел Сол.
А защо ще ме водиш там?
