— Да, скъпа маркизо.
— Утре ще има надбягване и бих желала и вие да участвате в него.
— Защо?
— Победителят ще получи като награда една целувка от мен.
— Тогава ще участвам — отвърна графът. — Лека нощ, скъпа маркизо.
Той целуна ръката на прелестната вдовица и веднага последва слугата, който вървеше пред него със сребърен свещник в ръка.
Глава втора
ДВУБОЯТ
— Къде ви харесва повече — на стъпалата на тази черква или на палубата на „Нова Кастилия“, Мендоса?
— На борда, естествено, Мартинес. Там са поне оръдията ми.
— Да не би пистолетите ти да са пълни с тютюн? На теб винаги ще се намери нещо, което да не ти хареса, Мендоса.
— Но трябва да признаеш, че мога да въртя добре шпагата, Мартинес.
— Ако това не беше така, граф Вентимилия, синът на прочутия Червен корсар не би те взел за охрана.
— Ти винаги си имал право, Мартинес. Впрочем музиката престана.
— Да, не я чувам вече и аз.
— Значи капитанът скоро ще дойде.
— Легни и се опитай да дремнеш. Ще пазя.
— Какво ти е хрумнало? Мислиш ли, че един стар морски вълк, служил на Червения корсар, ще легне да спи, когато младият граф Вентимилия се намира в опасност?
— Някой идва, Мендоса. Мълчи!
Двамата мъже, които стояха на стъпалата на старата черковна стълба, скочиха и веднага извадиха пистолетите. И двамата бяха едри и стройни. Мендоса беше най-малко на петдесет, а Мартинес едва ли имаше повече от двадесет.
— Той ли е? — попита по-възрастният Младежът напрегна очите си.
— Някой идва насам, но дали е графът, не мога да кажа.
Чу се тихо изсвирване. На стъпалата се качи още един мъж.
— Граф Вентимилия! — възкликнаха в хор двамата приятели.
Бе граф Миранда, или Вентимилия — синът на Червения корсар.
— Нещо ново, Мендоса? — попита новодошлият.
— Нищо особено, графе.
— Успяхте ли да разберете нещо за кавалера Барквазименто?
— Разпитахме повече от двадесет души, но никой от тях не можа да ни каже къде се намира секретарят на маркиза в момента.
— Но на мен ми съобщиха със сигурност, че той е тук някъде — рече графът. — Само той може да ми даде името на човека, осъдил Червения корсар и Зеления корсар на смърт.
— Да не би мръсникът да е усетил опасността и да е духнал нанякъде?
— Невъзможно е. Всички смятат нашата фрегата за испански кораб. Забелязахте ли нещо особено на пристанището?
— Не, господин графе. Търговските кораби цял ден товариха захар и кафе, а военните въобще не са вдигали котва.
— Не съм спокоен въпреки всичко. И най-малката непредпазливост е достатъчна, за да се насочат насреща ни оръдията на фортовете и флотата.
— Екипажът е постоянно на борда. Поставил съм навсякъде постове.
— Бих искал да отплаваме, колкото се може по-бързо. Тази комедия не може да се разиграва до безкрайност. Ако имах възможност да поговоря само десетина минути с маркизата, нямаше да се налага сега да търся този мистериозен секретар.
Той замълча и след миг продължи:
— Не вярвам да си е легнала. Ще направя още един опит. Тръгвайте с мен!
Тримата мъже се отправиха към замъка. Сред огромната сграда светеха само два прозореца. Откъм отворените крила на единия долитаха нежни звуци. Някой свиреше на мандолина.
Графът се обърна към спътниците си:
— Трябва да се прехвърлим през оградата.
— Нищо работа — отвърна Мендоса.
Графът се покатери и след миг се озова в някаква леха от другата страна на стената. Моряците го последваха.
— Вървете подире ми, но не вдигайте шум — рече графът.
Те прекосиха тихо градината и стигнаха до осветените прозорци. Съвсем до стената се извисяваше над тридесетметрово дърво.
— По-хубаво нещо не може да се мечтае — промърмори графът. — Чакайте тук!
Мартинес и Мендоса се скриха в храстите.
Графът се изкачи по дървото. Когато стигна дебелия клон, надвесен над единия от осветените прозорци, той спря. Завесите бяха открехнати, тъй че графът спокойно можеше да разгледа вътрешността на разкошно обзаведената стая. Вътре светеха десетки свещи. Не се забелязваше никой, но акордите на мандолината продължаваха да се чуват.
Младият капитан изведнъж съзря маркизата. Беше полегнала на един от диваните, в същата рокля, с която се беше представила на бала. Той тъкмо се гласеше да скочи в стаята, когато зад себе си чу гласа на Мендоса.
— Кой е там?
Граф Миранда веднага позна гласа, който беше отвърнал:
— Това се питам и аз. Какво правите тук, негодници?
— Граф Сантяго! — изръмжа синът на Червения корсар. — Искаш да ми попречиш? Добре тогава — четиринадесет ще убие тринадесет!
Тъй като се намираше само на няколко метра от земята, той скочи. Мендоса и Мартинес стояха пред улана с извадени шпаги.
— Гледай ти! — извика уланът подигравателно. — Граф Миранда! Сигурно сте искали да си откъснете няколко плода от това великолепно дърво?
— А вие сигурно сте дошли, за да си наберете малко цветя от градината? — запита гневно графът на свой ред.
— Може би. Но аз ги бера по земята, докато вие искате да късате плодове горе при прозорците, без да се съобразявате с това, че е твърде лесно да паднете и да се осакатите за цял живот. Би било ужасно за такъв красавец като вас.
— Вие се подигравате с мен?
— Приемете го, както искате.
— Тук не е най-подходящото място — рече графът. Не искам тя да ни види.
— Кой? Маркиза Монтелимар? Добре, можем да отидем на друго място, където никой няма да ни попречи. Зная чудесна полянка, твърде удобно място да си кръстосаме шпагите.
— Наблизо ли е? — попита граф Вентимилия. — Бързам…
— Да умрете ли?
— Все още съм жив, граф Сантяго — отбеляза графът.
— Искам да ви припомня — рече уланът, — че миналата седмица изпратих на оня свят един от хората, които ме отегчаваха.
— Убил съм и аз някой и друг улан. При това всички, подобно на вас, бяха испанци!
Какво казахте?
Синът на Червения корсар прехапа устните си.
