— Какво има? — извика Мендоса.
— Пътят ни е запречен.
— Тогава сме хванати. Стражата е след нас.
— Това е твоя грешка, фламандецо. Ако си беше мълчал, щях да мушна пивничаря и с това да се свърши работата.
— Ако можех да предвидя какво ще стане, въобще не бих се намесвал — отвърна фламандецът.
— Стражата идва — рече Мендоса. — Вече сме в клопката.
— Още не, братовчед — каза гасконецът, — фламандецо, имаш ли пури?
— Да, при това кубински.
— Дай една. Ти също запали.
В този миг откъм сляпата уличка се появиха четиримата войници и заплашително викнаха:
— Предайте се или ще стреляме!
Глава втора
ГРАФ АЛКАЛА
Тримата авантюристи се държаха така, сякаш нищо не бяха чули за случилото се. Те запалиха пурите.
— Предайте се или ще стреляме! — повторно извика някой от стражата.
Гасконецът се обърна.
— Извинете, господа — рече той. — За нас ли става въпрос?
— Не сте ли вие разбойниците, които са ограбили гостоприемницата „При негъра“? — запита водачът на стражата.
— Какво, вие ни наричате разбойници? — извика гасконецът с нотки на силна обида в гласа. — Нима не знаете, че аз съм Дон Аламейо де Мендоса и Аликан-те и Бермейо де Лос Анжелис?
— Трябва да сме се заблудили — рече объркан войникът. — Не видяхте ли оттук да минават някакви хора?
— На другия край на улицата преди малко се чуха бързи крачки — отвърна Мендоса.
— Тук ли живеете, господа?
— Да. В къщата, пред която стоим — отвърна фламандецът.
— След онези! — заповяда водачът. — Лека нощ, господа!
— Имаш великолепни хрумвания! — отбеляза фламандецът. — Поздравявам ви, Дон Арамейо де Мендоса и Аликанте и Бермейо де Лос Анжелис…
— И граф Алкала — добави гасконецът.
— И испански граф — добави Мендоса от своя страна.
— Какво ще правим сега? — попита фламандецът. — Наистина ли живеете тук?
— Нали ти казах — отвърна гасконецът.
— Вярно. Бях забравил. Все пак, трябва да живеете някъде.
— Нима нощно време ти спиш на улицата? — попита Мендоса. — Ти също така трябва да имаш някъде стая или каквато и да е дупка…
— Едва вчера пристигнах в града. Възнамерявах да пренощувам в оная пивница „При негъра“.
— Нашата къща е твърде далеч — рече гасконецът.
— Е, какво пък, краката ми са дълги.
— Тя е извън града, на брега на морето.
Фламандецът го изгледа недоверчиво.
— Хора, които са така смели — каза той, — не могат…
— Какво искаш да кажеш? — запита гасконецът, силно намръщен.
— Да бъдат авантюристи като мен.
— Тогава ти трябва да си много богат.
— Посъбрах малко злато в мините на Коста Рика. Гасконецът погледна Мендоса.
— Добър новобранец — рече баскът.
— Искаш ли да дойдеш с нас? — попита Барейо.
— Бих последвал хората, които така умело боравят с шпагата, с удоволствие — рече фламандецът.
— Дори ако са корсари, да кажем?
— Винаги съм имал желанието да се присъединя към корсарите. Отдавна мислех да отида в Тортуга и да стана корсар.
— Можеш да си спестиш това дълго и опасно пътуване — рече баскът. — Корсарите се намират по- близо, отколкото можеш да предполагаш.
— И испанците не знаят това?
— Не. Пази се да не издадеш тайната.
— фламандците не са предатели.
— Тогава ни последвай — рече гасконецът. — Ще се опитаме да напуснем града преди изгрев слънце. Мисията ни е свършена, графът сигурно вече ни чака.
— Трябва да внимаваме да не срещнем отново стражата. Ако те са узнали, че сме корсари, маркиз Монтелимар ще изпрати подир нас най-добрите свои войници.
Те внимателно се ослушаха. Тъй като не чуха нищо подозрително, тръгнаха.
Тъкмо бяха стигнали края на уличката, когато гасконецът, който вървеше начело, се спря изведнъж и хвана шпагата си.
— Хм — каза той, — изглежда щастието ни съвсем ни е напуснало днес.
— Отново ли стража? — попита Мендоса.
— Хора с факли идват насам. Виждам шлемове, пушки и ризници.
— Карамба! — извика Мендоса.
Гасконецът не се беше излъгал. Насреща им наближаваха седем или осем войници с факли в ръце. Баскът забеляза зад тях човек с бели одежди, който също носеше фенер в дясната си ръка.
— Хиляди дяволи! — прошепна той. — Ние сме загубени!
— Да се върнем пред къщата — предложи Барейо, — и да продължим разговора си.
Тичешком се върнаха пред къщата. Стражата се появи няколко мига след тях. Водачът забеляза тримата мъже. Каза:
— Ето ги! Да видим сега дали са истинските!
— Знаех, че не съм се излъгал — рече пивничарят. Те са пирати.
— Дявол те взел! — изръмжа гасконецът. Водачът на стражата приближи.
— Как? — каза той. — Вие сте още тук, Дон Ара-мейо де Мендоса и Аликанте и Бермейо де Лос Ан- желис?
— И граф Алкала — прибави гасконецът, с познати нотки на обида в гласа.
— Защо още не сте отишли да спите?
— Разговаряме за луната. Дали тя е населена, а?
— Откъде мога да знам това, господин…
— Граф Алкала, по дяволите!
— Граф на луната — извика пивничарят, като бършеше с кърпа потта от челото си. — Той е!
Гасконецът се обърна и снизходително рече:
— Кой сте вие?
— Собственик на пивницата „При негъра“. Не се правете на смахнат. Аз ви познах.
— Няма ли лудница в този град? — попита учтиво гасконецът водача на стражата. — Този човек тук би трябвало да бъде поставен под най-внимателни грижи.
— Казвам ви, че е той! — изрева пивничарят. — Искаше да пререже гърлото на онзи там, с брадата. Те са пирати!
Водачът на стражата не можеше да знае кому трябва да повярва. На благородника с многото титли или на собственика на пивницата.
— Господин графе — рече той. — Последвайте ме!
— Какво? — извика гасконецът. — Искате да отведете граф Алкала в затвора? Ще се оплача на моя
