приятел Монтелимар, маркиз Монтелимар.
— Изпълнявам само дълга си — отвърна войникът.
Гасконецът размени бърз поглед със спътниците си и рече презрително:
— Досега граф Алкала още не е бил в затвора. Ако искате да ме задържите, то отведете ме в замъка на губернатора.
— Тъй като заявихте, че сте приятел на маркиз Монтелимар, аз с удоволствие ще го направя — отвърна войникът.
— Имаш ли още пури у себе си? — Барейо попита фламандеца.
— Да, господин графе — отвърна брадатият. — Вие знаете, че аз никога не забравям вашите заповеди.
— Тогава дай от тях по една на войниците, фламандецът извади пури и предложи на войниците.
— На пивничаря не давай! — рече мнимият граф осъдително. — Той заслужава само бесилка. Сега, господа, да вървим в замъка на губернатор Монтелимар.
— Върнете се в пивницата си — каза водачът на стражата на собственика. — Засега не ни трябвате повече.
— Само внимавайте да не ви избягат тези вагабонти — рече пивничарят. — Те са опасни пирати!
— Достатъчно! Побързайте да се приберете в къщи, за да не арестувам и вас.
Водачът на стражата се обърна към гасконеца.
— Господин графе, моля да ме последвате! Тримата авантюристи тръгнаха, съпровождани от войниците.
— Ами сега? — попита Мендоса, като побутна с лакът гасконеца.
— Не се тревожи — отвърна Барейо. — Полунощ е, а негово превъзходителство не пие шоколада си преди девет часа. За осем часа един храбър гасконец може да вдигне целия свят на главата си.
Баскът поклати недоверчиво глава, но нищо не каза. Не искаше да събуди подозрение у стражата. След малко стигнаха голям площад. В единия край на площада беше замъкът на губернатора на Пуебло Виейо. Няколко големи фенери осветяваха входа. Отпред на портата стояха двама войници.
— Негово превъзходителство спи — рече водачът на стражата, като хвърли поглед на тъмните прозорци на замъка.
— Няма значение — отвърна гасконецът. — Като се събуди, ще изпия шоколада си с него.
— Ще наредя да ви дадат една хубава стая…
— Не забравяйте също така да се погрижите и за една добра и обилна вечеря с няколко бутилки вино — предложи Барейо. — Имам достатъчно дублони в джоба си. Ето ви един.
— Ще сторя всичко, каквото мога, за да бъдете напълно доволни! — отвърна трогнатият войник.
Той размени няколко думи със застаналите на стража пред входа войници и отведе пленниците в една от стаите на първия етаж.
— Почакайте тук — рече той. — Ще известя домоуправителя на негово превъзходителство.
Стаята беше мебелирана простичко. В нея нямаше друго освен голяма маса, покрита със зелена покривка, пет-шест кресла и две етажерки с дебели книги.
— По всичко личи, че това е библиотеката на маркиза — рече гасконецът. — Дали прозорците имат решетки?
Фламандецът повдигна тежката завеса и тутакси се намръщи.
— Цял затвор — изръмжа той.
— Как бихме могли да отървем кожите си? — попита Мендоса, като безпомощно се огледа наоколо.
Вратата се отвори. Влезе водачът на стражата. Следваха го двама слуги с кошници в ръцете.
— Господин граф Алкала — рече водачът. — Съжалявам, че в замъка, в момента, няма на разположение други стаи. Ще се наложи да прекарате нощта тук. Освен това трябва да ви предупредя, че се налага да остана при вас.
— Как? — извика намръщен гасконецът. — Изглежда вие съвсем забравихте, че аз съм граф Алкала.
— Ни най-малко — рече водачът. — Прибавям дори всичките титли, които запомних.
Иронията в гласа на водача не остана скрита за гасконеца.
— Трябва да се примиря — рече той. — Донесохте ли нещо за ядене и пиене?
— Всичко, което може да се намери в кухнята на негово превъзходителство.
— Бихте ли могли да Откриете някъде чаша със зарове, за да убием времето до сутринта?
— Един от войниците ми винаги носи със себе си зарове!
— Добре — каза гасконецът. — Бихте могли да вечеряте с нас, но моля ви, изгонете слугите. Не мога да понасям черни физиономии, когато се храня.
Мендоса и фламандецът изпразниха кошниците и поставиха на масата студено месо, две патици, сирене, сладкиш и половин дузина бутилки френско вино.
— Да похапнем — каза гасконецът с намусено лице. — Готвачът на негово превъзходителство би могъл да ни даде и нещо по-добро за един дублон.
Като ометоха масата, войникът, зачервил гребена от изпитото вино, извади чашата със зарове и четиримата започнаха да играят. Тримата пленници притежаваха завидно самообладание. Най-спокоен вид имаше гасконецът. Той очевидно гласеше нещо в главата си — по всяка вероятност някакъв план, с помощта на който смяташе да освободи себе си и своите спътници от критичното положение, което като нищо можеше да ги отведе дори на бесилото.
Светлината на новия ден започна да се показва през спуснатите завеси. Мендоса и фламандецът поглеждаха загрижено към Барейо. Гасконецът пъхна парите, които беше спечелил в джоба си, стана и каза:
— Дойде времето и на моята аудиенция при негово превъзходителство, не ви ли се струва?
— Ще отида да съобщя — рече войникът и се отправи към вратата.
Тъкмо когато отваряше вратата, войникът се сблъска с възрастен, елегантно облечен човек.
— Домоуправителят на негово превъзходителство — каза войникът и ниско се поклони.
— Къде е граф Алкала? — попита още с влизането си домоуправителят.
— Аз съм, господине — отвърна гасконецът, след като небрежно бе поздравил.
— Негово превъзходителство ви очаква.
— Негово превъзходителство знае ли защо съм задържан?
Разказах му неприятната случка, господин графе.
— Готов съм да ви последвам.
— А ние, господин графе? — попита Мендоса.
— Чакайте ме тук… На ваше разположение съм, господине — обърна се гасконецът към домоуправителя.
Домоуправителят въведе гасконеца в салон, обзаведен с изключителен разкош. Благороден на вид четиридесетгодишен мъж с живи черни очи и прошарени коси седеше зад работната си маса.
— Колко се радвам, ваше превъзходителство рече гасконецът, като направи поклон още от прага.
Губернаторът на Пуебло Виейо се изправи и изпитателно изгледа авантюриста.
— Не си ли спомня ваше превъзходителство граф Алкала де Арамейо де Мендоса Аликанте Бермейо и Лос Анжелис? — попита гостът е отсенки на огорчение в гласа. — Моят баща беше истински гранд. Нали вие сте маркиз Маракайбо от Санто Доминго?
— Аз съм — рече губернаторът, наблюдавайки авантюриста с растящо учудване.
— Тогава сигурно си спомняте за мен — продължи гасконецът.
— Къде сме се запознали, господин графе?
— В замъка на вашата снаха, маркиза де Монте-лимар. Трябва да са изминали няколко години оттогава.
— Възможно е — отвърна губернаторът. — Живях известно време в замъка на починалия ми брат.
— Спомням си онази вечер, сякаш бе вчера — продължи нагло гасконецът.
— Значи вие познавате маркизата?
— Маркиза Кармен де Монтелимар? Разбира се!
— Как се случи така, господин графе, че се намерихте тук, и то арестуван? — информира се
