Със страхотна бързина сър Оливър измъкна камата си, разряза дрехата, жилетката и ризата и оголи бялата плът на момъка. Кратък преглед и той си отдъхна.
— Ти си истинско дете, Лал! — извика той успокоен. — Да яздиш, без да се сетиш да превържеш такава проста рана, и тъй да загубиш толкова кръв… пък била тя и лоша тресилиъновска кръв. — Той се изсмя от безграничното облекчение след този мигновен ужас. — Остани тука, докато извикам Ник да ни помогне да превържем тази драскотина.
— Не, не! — В гласа на момъка прозвуча внезапен страх, а неговата ръка се впи в ръкава на брат му. — Ник не бива да знае! Никой не бива да знае, иначе съм изгубен!
Сър Оливър го изгледа объркан. Лайонел пак се усмихна с тази чудновата, разкривена, донякъде страхлива усмивка.
— Аз платих повече, отколкото получих, Нол — каза той. — Сега мастър Годолфин е студен като снега, на който го оставих.
Неочакваното стресване на брат му и втрещеният поглед на бавно пребледняващото му лице малко уплашиха Лайонел. Той забеляза почти подсъзнателно тъмночервения белег, който пролича, когато лицето на сър Оливър побледня, но съвсем не му дойде на ум да запита откъде е дошъл. Беше всецяло погълнат от личните си неприятности.
— Какво значи това? — прегракнало запита най-сетне сър Оливър.
Лайонел сведе очи, безсилен да устои повече на погледа, който започваше да става страшен.
— Той си го изпроси — почти злобно процеди момъкът в отговор на укора, изписан във всяка извивка на изопнатото тяло на брат му. — Бях го предупредил да не ми се мярка на пътя. Но тази вечер като че ли беше полудял. Той ме оскърби, Нол, каза ми неща, които никой на света не би изтърпял, и… — Лайонел сви рамене, за да завърши изречението си.
— Добре, добре — рече Оливър с тих глас. — Първо да се погрижим за раната ти.
— Не викай Ник! — побърза да му се примоли раненият. — Не разбираш ли, Нол? — обясни той в отговор на въпросителния поглед на брат си. — Не разбираш ли, че ние се бихме там почти на тъмно и без секунданти. Ще… — той преглътна — ще го сметнат за убийство, при все че беше почтен двубой, а узнаят ли, че съм бил аз… — Лайонел потрепери и погледът му започна да блуждае, устните му се сгърчиха.
— Разбрах — рече сър Оливър, след като най-после схвана, и добави с горчивина: — Ти си глупак!
— Нямах друг избор — възрази Лайонел. — Той се спусна насреща ми с извадена сабя. Наистина, стори ми се, че е полупиян. Предупредих го какво очаква другия, ако един от двамата падне мъртъв, но той ми каза да не се страхувам, че подобно нещо щяло да се случи с него. Не спираше да ругае мене, тебе и всички, които носят нашето име. Удари ме с плоската страна на сабята и заплаши да ме прободе, както си стоя, ако не започна да се отбранявам. Какво друго можех да правя? Не съм искал да го убия… господ ми е свидетел, че не съм искал, Нол.
Без да проговори, Оливър отиде при една странична масичка, където имаше металически леген и кана. Той наля вода и все тъй мълчаливо се приближи да промие раната на брат си. Разказът на Лайонел направи невъзможен всякакъв укор, поне за Оливър. Достатъчно беше само да си спомни настроението, с което беше препускал подир Питър Годолфин, достатъчно беше само да си припомни, че единствено мисълта за Розамунд — само мисълта за неговото бъдеще — бе обуздал собствената му жажда за кръв.
След като проми раната, той извади от шкафа няколко кърпи и ги разцепи на ивици с камата си, разнищи едно от парчетата, за да кръстоса конците върху ръбовете на раната, защото острието беше разсякло гръдните мускули и оголило ребрата; тези конци щяха да помогнат за съсирването на кръвта. Сетне с безкрайно умение и ловкост, придобити през неговите скитания, се зае с превръзката.
Когато свърши, отвори прозореца и плисна кървавата вода навън. Кърпите, с които беше подсушил раната, и всички други доказателства за дадената първа помощ захвърли в огъня. Трябваше да премахне всички следи дори и от очите на Никълъс. Сър Оливър хранеше най-сляпа вяра в предаността на стария слуга. Но въпросът бе твърде сериозен, за да се излага и на най-малката опасност. Той напълно съзнаваше колко справедливи са страховете на Лайонел и че колкото почтен и да е бил двубоят, понеже е станал тайно, щеше да бъде сметнат от закона за убийство.
Сър Оливър каза на Лайонел да се загърне с неговата наметка, отключи вратата и отиде горе да потърси чиста риза и дреха за брат си. На площадката срещна слизащия Никълъс. Той го задържа за миг с приказки за болния коняр и поне външно изглеждаше вече напълно спокоен. След това изпрати слугата пак горе с измислено поръчение, което да го задържи за известно време, а сам той отиде да вземе необходимите неща.
Сър Оливър се завърна долу с дрехите, облече брат си с колкото можеше по-малко движения, за да не размести превръзката и да не причини нов кръвоизлив, после взе разкъсаните и изцапани с кръв дрехи, жилетка и риза и хвърли и тях в пламтящия огън.
Когато след малко влезе в просторната стая, Никълъс завари братята спокойно седнали до масата. Да беше погледнал Лайонел в лицето, надали щеше да забележи нещо не наред освен голямата му бледност. Но той не направи дори и това. Лайонел седеше гърбом към вратата, а сър Оливър не позволи на слугата да остане в стаята, като го увери, че нямат нужда от него. Никълъс пак си отиде и братята останаха отново сами.
Лайонел почти не яде. Беше жаден и би могъл да изпие всичкия пунш, но сър Оливър го възпря и не му даде нищо освен вода, за да го предпази от треска. Твърде скромната им вечеря — понеже и двамата нямаха охота — протече в мълчание. Накрая сър Оливър се изправи и с бавни, тежки стъпки, които подсказваха какво е настроението му, се приближи към огнището. Той хвърли още няколко дървета в огъня и взе от високата полица лулата си и оловено гърненце с тютюн. После замислено натъпка лулата, хвана с къса желязна маша парченце жар и го поднесе към тютюна.
Тогава се върна при масата, застана пред брат си и най-после прекъсна продължителното мълчание.
— Каква е била причината за свадата ви? — рязко запита той. Лайонел се стресна и малко се посви: с палеца и показалеца си младежът мачкаше парченце хляб и не вдигаше очи от топчето.
— Сам аз не зная — отвърна той.
— Лал, това не е вярно.
— Какво?
— Това не е вярно. Не можеш ме излъга с такъв отговор. Ти сам каза, че си го предупреждавал да не ти се изпречва на пътя. Кой път си имал на ум?
Лайонел се облакъти на масата и стисна глава между ръцете си. Отслабнал от загубата на кръв, отпаднал и духом, отвратен и потресен и от приключението, станало причина за покъртителната разправа тази вечер, той нямаше сили да укрие истината от брат си. Наопаки, струваше му се, че ако му се довери, ще намери поддръжник и закрилник в лицето на сър Оливър.
— Причината за всичко бе тази развратница от Малпас — оплака се той. Очите на сър Оливър блеснаха при тези думи. — Аз я смятах за съвсем друга, бях глупак, глупак! Аз… — той се задави и се разтърси от ридание — аз мислех, че тя ме обича. Бях готов да се оженя за нея, щях да го направя, честна дума. Сър Оливър тихо, едва чуто изруга.
— Вярвах, че е невинна и добра и… — Той се прекъсна. — В края на краищата кой съм аз, та да твърдя дори и сега, че не е била? Грешката не беше нейна. Той, това мръсно куче Годолфин я разврати. Преди неговото идване всичко вървеше гладко между нас. А после…
— Сега ми е ясно — тихо каза сър Оливър. — Струва ми се, че има за какво да си му благодарен, щом ти е открил истината за нрава на тази уличница. Аз щях да те предупредя, моето момче. Но… Може да съм проявил слабост в това отношение.
— Не беше така, не беше тя…
— Така е било и щом ти го казвам, трябва да ми вярваш, Лайонел. Не бих опетнил доброто име на никоя жена без основателна причина. Бъди уверен в това.
Лайонел се втренчи в него.
— О, боже! — провикна се той. — Не зная кое да вярвам. Приличам на топка, подмятана ту насам, ту натам.
— Вярвай ми — мрачно повтори сър Оливър — и остави настрана всички съмнения. — Внезапно той се усмихна. — Значи това е било тайното развлечение на добродетелния мастър Питър, а? Човешко лицемерие!
