Неизмерими са безкрайните му глъбини!
Той се изсмя с глас, като си спомни всичко, което мастър Питър беше казал за Ралф Тресилиън, като се препоръчваше за някакъв целомъдрен и самоотвержен отшелник. Неочаквано смехът му рязко секна.
— Дали тя ще разбере? — със страх запита той. — Дали тази уличница ще разбере, дали няма да подозре, че това е дело на твоята ръка?
— Да… дали ще се досети? — отвърна Лайонел. — Тази вечер, когато ме подигра и заговори за него, аз й казах, че отивам веднага да го намеря и да си разчистя сметките с него. Бях се запътил за Годолфин Корт, когато го срещнах в парка.
— Значи пак си ме излъгал, Лайонел. Понеже ми каза, че той се нахвърлил върху тебе.
— Наистина той се нахвърли — без да се замисля, възрази Лайонел. — Той не ме остави да си отворя устата, а скочи от коня си и се спусна срещу мене с ръмжене, като бясно куче. О, и той беше готов да се бие, както и аз… и той гореше от същото желание.
— Обаче жената в Малпас знае — намръщено забеляза сър Оливър. — И ако тя каже…
— Няма да го направи! — извика Лайонел. — Няма да посмее, за да не си спечели лошо име!
— Вярно, мисля, че си прав — с облекчение се съгласи брат му. — Не ще посмее и по други причини, които ми идват на ум. Тя вече си е спечелила такова име и е тъй много мразена, щото узнае ли се, че макар и непряко е станала причина за тази работа, населението ще изпълни известни намерения, които отдавна има спрямо нея. Сигурен ли си, че никой не те е видял нито на отиване, нито на връщане?
— Никой.
Сър Оливър закрачи из стаята, като смучеше лулата.
— Тогава всичко е наред — най-после рече той. — За тебе е най-добре да си легнеш. Ще те занеса горе.
Той вдигна младия си брат в мощните си прегръдки и го занесе на горния етаж като пеленаче. След като дочака ранения да се унесе в спокойна дрямка, сър Оливър се върна долу, заключи вратата в хола, притегли голямото дъбово кресло към огъня и остана там да пуши и да размишлява до късна нощ.
Беше казал на Лайонел, че всичко щяло да бъде наред. Всичко щеше да бъде наред за Лайонел. Обаче за самия него, с бремето на тази тайна в душата? Ако жертвата бе някой друг, а не братът на Розамунд, съвсем не би се измъчвал. Трябваше да се признае, че убийството на Годолфин само по себе си съвсем не представляваше първопричината на угнетението му. Годолфин бе повече от заслужил този край и щеше да падне още преди няколко месеца от ръката на самия сър Оливър, ако не пречеше това, че бе, както ни е известно, брат на Розамунд. В това беше нещастието, страшното, жестоко нещастие. Родният й брат бе паднал убит от ръката на неговия. Тя обичаше брат си повече от всяко друго същество освен него също както той обичаше Лайонел повече от всеки друг освен нея. Той разбираше нейната болка, дори донякъде я изпитваше предварително, взимаше участие в нея, понеже тази болка беше нейна и защото всичко, което бе нейно, трябваше да смята в известна степен за свое.
Най-сетне сър Оливър се изправи, като проклинаше тази уличница в Малпас, която бе издигнала пред него новата ужасна пречка, след като и без това трябваше да преодолее толкова други. Той застана облегнат на огнището с крак върху края на решетката и се замисли какво да прави. Ще трябва мълчаливо да носи бремето и толкова. Ще трябва да пази тази тайна дори от Розамунд. Сърцето му се късаше при мисълта, че ще трябва така да я мами. Но нямаше никаква друга възможност, освен да се откаже от нея, а това не беше по силите му.
Стигнал до това решение, той взе една свещ и отиде да спи.
ГЛАВА ПЕТА
ЗАЩИТАТА
Старият Никълъс бе този, който на другата сутрин донесе на братята новината, когато закусваха.
Лайонел би трябвало да остане през този ден на легло, но не посмя, за да не събуди с това подозрение. Имаше лека треска, естествена последица и от раната, и от загубата на кръв, но по-скоро й се радваше, отколкото съжаляваше: от нея страните му бяха поруменели, докато иначе щяха да изглеждат твърде бледи.
Той слезе, облегнат на ръката на брат си, за да закуси с херинги и леко пиво, преди още късното декемврийско слънце да се бе издигнало в небето.
Никълъс се втурна при тях пребледнял и цял разтреперан. Задъхано, с ужас в гласа той им разказа новината за нещастието, а двамата братя се престориха на потресени, изумени и отказаха да повярват. Ала старецът още не им беше съобщил най-лошата част от новината, истинската причина за страшното му вълнение.
— И те разправят — извика той с надделял над страха гняв, — те казват, че бил убит от вас, сър Оливър.
— От мене? — втрещено повтори сър Оливър и изведнъж, като порой, в ума му нахлуха стотина причини, за които не беше помислил досега и които трябваше неминуемо да доведат хората до това и единствено до това заключение. — Къде си чул тази мръсна лъжа?
Объркан от мислите си, той не обърна внимание на отговора, даден от Никълъс. Какво значение можеше да има къде го беше чул, сега то вече се беше превърнало в обвинение на устата на всеки срещнат. Можеше да направи само едно и трябваше да го стори незабавно, както го бе сторил в подобен случай и преди. Трябваше да отиде направо при Розамунд, да изпревари онова, което другите щяха да й разправят. Дано с божията помощ да не стигне твърде късно.
Сър Оливър се забави само колкото да си обуе ботушите, грабна шапката си, изтича до обора за кон и полетя направо по полските пътеки към отстоящия на една миля Годолфин Корт. Не срещна никого, докато не стигна в двора му. Когато приближи, до него долетя глъчка на възбудени гласове. Ала щом го зърнаха, настъпи пълно мълчание, зловещо и учудено. Там бяха събрани десетина мъже и техните очи го измериха първо с изумление и любопитство, а сетне с мрачен гняв.
Той скочи от седлото и почака за миг някой от тримата коняри на Годолфиновци, които беше забелязал в тълпата, да поеме юздите. Но когато никой не се помръдна…
— Какво е това? — викна сър Оливър. — Няма ли тук прислуга? Ела насам, господинчо, и хвани коня.
Конярят, към когото се обърна, се поколеба за миг, а после под втренчения, повелителен поглед на студените очи на сър Оливър мрачно и неохотно пристъпи, за да изпълни нареждането. В тълпата се понесе шепот. Сър Оливър ги стрелна с поглед и всички езици замлъкнаха с трепет.
Последван от това мълчание, той се изкачи по стълбището и влезе в постлания с тръстика хол. Когато изчезна от погледа им, той долови врявата зад него да избухва наново, по-ожесточена от преди. Но не й обърна внимание.
Посетителят се озова лице с лице с един слуга, който се отдръпна от него със същия поглед, както и тези в двора. Сърцето му се сви. Ясно беше, че е вече позакъснял; слухът бе стигнал там преди него.
— Къде е твоята господарка? — рече той.
— Аз… аз ще й кажа, че сте тука, сър Оливър — заекна слугата и мина през вратата отдясно.
Сър Оливър остана за миг да потупва ботушите си с камшик, с бледо лице и дълбока бръчка между веждите. После слугата се върна и затвори вратата.
— Госпожица Розамунд ви моли да си отидете, сър. Тя не желае да ви види.
За миг сър Оливър се взря в лицето на слугата — или поне тъй изглеждаше, защото надали го виждаше изобщо. Сетне вместо отговор той се запъти към вратата, от която беше излязъл слугата. Прислужникът решително я закри с гръб.
— Сър Оливър, моята господарка не желае да ви види.
— Махни се от пътя ми! — промърмори той с присъщия му гневен и презрителен глас, но понеже верният на своя дълг слуга не отстъпи, сър Оливър го хвана за предницата на дрехата, блъсна го настрана и влезе.
Розамунд стоеше в средата на стаята, облечена като за присмех в сватбено бяло, което все пак не бе тъй бяло, както нейното лице. Очите й изглеждаха като две черни петна, скръбни и блуждаещи, когато се спряха върху натрапника, незачел нейния отказ. Устните й се разтвориха, но тя нямаше какво да му каже. Само го гледаше с ужас, който стопи цялата му дързост и повелително държане. След кратко мълчание сър
