Оливър заговори:
— Виждам, че си чула лъжата, която се мълви из околностите. Това е доста лошо. Обаче виждам, че си й повярвала, а това е най-лошото.
Тя продължаваше да го гледа с леден поглед на отвращение, това дете, което едва преди два дни се беше притискало към гърдите му и го бе гледало с доверие и обожание.
— Розамунд! — възкликна той и пристъпи с още една крачка. — Розамунд! Дойдох да ти кажа, че това е лъжа.
— По-добре си върви — рече девойката и в гласа й прозвуча нещо, което го накара да изтръпне.
— Да си вървя — безсмислено повтори той. — Пъдиш ме? Не искаш ли да ме изслушаш?
— Неведнъж съм се съгласявала да те изслушам, отказвала съм да послушам други, които разбираха повече от мене, и не обръщах внимание на предупрежденията им. Няма какво повече да си кажем. Моля бога да те хванат и да те обесят.
Той побеля чак до устните и за първи път в живота си изпита страх и усети голямото си тяло да трепери.
— Нека ме обесят, то ще е добре дошло, щом ти вярваш в това нещо. Не ще могат да ме наранят повече, отколкото ме нараняваш ти, нито пък с обесването ще ме лишат от нещо, което ценя, щом вярата ти в мен се разколебава от първата мълва в околността.
Сър Оливър видя бледите й устни да се свиват в ужасна усмивка.
— Струва ми се, че това е повече от мълва — отвърна тя. — В него има повече, отколкото биха могли да прикрият всичките ти лъжи.
— Моите лъжи? — провикна се той. — Розамунд, кълна ти се в честта си, че нямам нищо общо с убийството на Питър. Бог да ме убие на това място, ако не е истина!
— Изглежда — рече зад него груб глас, — че се боите от бога толкова малко, колкото и от всичко друго.
Той рязко се извърна и се намери пред сър Джон Килигрю, влязъл след него.
— Аха — бавно каза сър Оливър и очите му станаха непроницаеми и блестящи като ахат, — това е ваше дело! — И той махна с ръка към Розамунд. Беше ясно какво искаше да каже.
— Мое дело? — запита сър Джон. Той затвори вратата и пристъпи напред. — Сър, изглежда, че вашата дързост, вашето безсрамие прехвърлят всякакви граници. Вашето…
— Млъкнете! — прекъсна го сър Оливър и стовари огромния си пестник на масата. Изведнъж го обзе пристъп на ярост. — Оставете думите за глупците, сър Джон, а преценките за онези, които умеят да ги отстояват по-добре.
— Да, вие говорите като кръвопиец. Идвате да се перчите тук, в самия дом на покойния… в същата къща, която сте поразили със скръб и убийство…
— Млъкнете, ви казвам, или наистина ще стане убийство!
Гласът му се превърна в рев, изражението му бе страхотно. И макар и да бе смел човек, сър Джон се стъписа. В същия миг сър Оливър се овладя наново. Той се обърна към Розамунд.
— О, прости ми! — помоли я той. — Аз съм луд… побърках се от отчаяние поради приписваното ми деяние. Не съм обичал брат ти, това е вярно. Но както ти се заклех, така и постъпих. Приемал съм от него удари и съм се смял, ала вчера на публично място той ме оскърби, удари ме по лицето с камшика си, от което още имам белег. Който каже, че не съм имал право да го убия за това, е лъжец и лицемер. Но мисълта за теб, Розамунд, мисълта, че той е твой брат, бе достатъчна да укроти гнева, събуден от него. А сега, когато по някаква нещастна случайност той е срещнал смъртта, наградата за цялото ми търпение, за цялото ми внимание към теб е обвинението, че съм го убил аз и че ти вярваш в това обвинение.
— За нея няма друг избор! — солна се Килигрю.
— Сър Джон — изкрещя сър Оливър, — моля ви да не се бъркате в нейния избор. Това, че го вярвате, показва, че сте глупак, а съветите на един глупак винаги са били най-несигурната опора. Милостиви боже! Да предположим, че съм искал да потърся удовлетворение за нанесеното ми оскърбление: толкова малко ли познавате мъжете и преди всичко мене, та допускате, че бих извършил отмъщението си по такъв разбойнически начин, че сам да сложа примката на палача на врата си? Чудесно отмъщение, няма що! Така ли постъпих спрямо вас, сър Джон, когато позволихте на езика си да плещи прекалено много, както сам признахте? В името на небето, човече, помислете добре, вярвате ли, че е възможно подобно нещо? Смятам, че вие сте по-опасен противник, отколкото беше нещастният Питър Годолфин, и все пак, когато потърсих удовлетворение от вас, направих го смело и открито, какъвто ми е обичаят. Когато си премерихме сабите във вашия парк в Аруинак, направихме го както следва, пред секунданти, за да не бъде останалият жив тревожен от съдиите. Вие знаете добре и мене, и как си служа с оръжието. Не бих ли направил същото и с Питър, ако исках да му взема живота? Не бих ли го направил по същия начин и не бих ли го убил спокойно и без страх, без да се излагам на укори от страна на когото и да било?
Сър Джон се замисли. Той се видя изправен пред логика, по-твърда и по-безупречна от леда, а рицарят на Аруинак не бе глупав. Но докато той остана намръщен и озадачен на края на това дълго словоизлияние. Розамунд бе онази, която отговори на сър Оливър.
— Не си искал да се изложиш на ничии укори, така ли го каза?
Той се обърна и се смути. Беше схванал мисълта, която й се въртеше в главата.
— Искаш да кажеш — заговори той бавно и тихо, с порицание, сякаш сам не можеше да го повярва. — че съм толкова подъл и вероломен, щото бих могъл по този начин да извърша нещо, което заради теб не бих се осмелил да извърша открито? Това ли искаш да кажеш, Розамунд? Горя от срам заради теб, че можеш да допуснеш подобна мисъл за човека, когото… когото си уверявала в своята любов.
Сдържаността я изостави. Засегната от обидните му, полупрезрителни слова, девойката даде воля на гнева си, който за миг заглуши дори и скръбта за починалия й брат.
— О, вероломен измамнико! — извика тя. — А тези, които са те чули да се кълнеш в неговата смърт! Предадоха ми точните ти думи. А от мястото, където лежеше в снега, до собствената ти врата е водела кървава следа. Ще продължаваш ли да лъжеш?
Те го видяха да пребледнява. Видяха ръцете му безсилно да се отпускат, а очите да се разширяват от нескриван внезапен страх.
— Кър… кървава следа? — несвързано заекна той.
— Да, отговорите на това! — намеси се сър Джон, отърсил се ненадейно от съмненията си при тази забележка.
Сър Оливър пак се обърна към Килигрю. Неговите думи възстановиха смелостта, от която го беше лишила Розамунд. С мъж можеше да се бори, с мъж нямаше защо да подбира изразите си.
— Не мога да обясня това — рече той натъртено, с глас, който изключваше всякакво обвинение. — Щом казвате, че е било така, трябва да е било наистина тъй. Все пак, след всичко казано, какво можете да докажете? Установява ли това без всякакво съмнение, че аз съм този, който го е убил! Оправдава ли това жената, която ме е любила, да вярва, че аз съм убиец и дори нещо по-лошо? — Той спря и пак я изгледа с неизмерим укор в погледа. Розамунд се беше отпуснала на стола, полюляваше се на него и чупеше ръце; лицето й бе маска на неописуема мъка.
— Можете ли да посочите какво друго доказва то, сър? — запита сър Джон и в гласа му прозвуча нотка на съмнение.
Сър Оливър долови тази нотка и от устните му се изтръгна стон.
— О, милостиви боже! — възкликна той. — Във вашия глас звучи съмнение, а в нейния го няма. По-рано бяхте мой враг, след което сключихме невдъхващо доверие примирие, и въпреки това дори вие можете да се съмнявате, че съм извършил това нещо. А тя… която ме е любила, не вижда възможност дори да се съмнява!
— Сър Оливър — отвърна му Розамунд, — извършеното от вас разби моето сърце. Все пак, като зная всичките оскърбления, които са ви довели до него, мисля, че бих могла да ви простя, макар че вече не бих могла да стана ваша съпруга. Казвам, че бих могла да ви простя, ако не беше подлото ви отричане.
Пребледнял, той я изгледа за миг, обърна се и се запъти към вратата. Там се спря.
— Мисълта ви ми е доста ясна — каза той. — Вие желаете да бъда съден за това деяние. — Той се изсмя. — Кой ще ме обвини пред съдиите? Вие ли, сър Джон?
— Ако госпожица Розамунд пожелае — отвърна Килигрю.
