да поразмислим. Бъдете сигурна, че страхът не ще ни помогне при вземане на решение.
Розамунд трепна, като да беше засегната от несправедлив укор.
— Аз не се боя — увери го тя и при все че лицето й бе все още бледо, в очите блесна твърдост, а в гласа прозвуча решителност.
— Тогава елате — още веднъж каза той и този път девойката веднага му се подчини, сякаш искаше да докаже, че съвсем не я е страх.
Един до друг те минаха по прохода и се изкачиха по стъпалата към горната палуба. Групата, разположила се там, наблюдаваше приближаването им с погледи, в които се четеше и изумление, и злоба.
Черните искрящи очи на Асад бяха впити само в девойката. Те следяха всяко нейно движение, докато се приближаваше, и не я изпускаха нито за миг, за да се спрат върху другаря й.
Външно Розамунд се държеше с гордо достойнство и непоколебимо самообладание под хищния му взор, ала вътрешно се топеше и гърчеше от срам и унижение, които надали би могла да определи. В известна степен Оливър споделяше същите чувства, обаче примесени с гняв: под напора им най-после той застана тъй, че да бъде между нея и погледа на пашата, за да я прикрие от него, както би я прикрил от смъртоносно оръжие. На палубата той спря и направи темане на Асад.
— Позволи, славни господарю — промълви той, — моята съпруга да се настани в помещението, което бях приготвил за нея, преди да узная, че ще почетеш това пътуване с присъствието си.
Асад изрази съгласието си с кратко, пренебрежително махване, без да благоволи да проговори. Сакр- ел-Бар се поклони повторно, пристъпи напред и дръпна настрана тежката червена завеса с извезан на нея зелен полумесец. От вътрешността на кабината се разля златист блясък на светилник, сля се със синкавия полумрак и обкръжи с трептящо сияние облечената в бяло снага на Розамунд.
Така я видяха за миг хищните поглъщащи очи на Асад, след което тя влезе вътре. Сакр-ел-Бар я последва и закрилата ги завеса се отпусна пред входа.
В малката стаичка имаше диван, покрит с копринени килими, ниска мавританска масичка от разноцветна интарзия, на която стоеше току-що запаленият светилник, и мъничък мангал, в който пушеха благоуханни треви и разстилаха сладникаво остър дим за пречистването на всички правоверни.
От мрака на срещуположните ъгли мълчаливо се вдигнаха двамата нубийски роби на Сакр-ел-Бар — Абиад и Зал-Зер — и направиха темане пред господаря си. Ако не бяха безупречно белите им чалми и препаските на слабините, те щяха да останат невидими като сенки в тъмата.
Капитанът даде къса заповед и робите свалиха от висящата поличка месо и питие и го наредиха на ниската масичка: паница с пиле, сготвено с ориз, маслини и сливи, чиния с хляб, диня и глинена амфора с вода. След това, по друга негова заповед, двамата взеха по един обнажен ятаган и излязоха, за да застанат на стража отвъд завесата. Това не бе постъпка, в която можеше да има скрита заплаха или предизвикателство, нито пък би могла да бъде изтълкувана тъй от Асад. Присъствието на съпругата на Сакр-ел-Бар в тази кабина правеше това място равно на негов харем, а всеки мъж пази харема си тъй, както пази и своята чест. Той е свещено място за него, където никой няма право да проникне, и е напълно естествено да се взимат съответни предпазни мерки срещу всеки нечестив опит за подобно нещо.
Розамунд се отпусна на дивана и остана там с наведена глава и скръстени на скута ръце. Сакр-ел-Бар застана мълчаливо до нея и продължително я загледа.
— Яжте — покани я най-сетне той. — Ще имате нужда от сили и смелост, а нито едното, нито другото е възможно за изгладнелия човек.
Девойката поклати глава. Въпреки дългото гладуване храната я отблъскваше. От тревога сърцето се бе качило сякаш в гърлото й и я задушаваше.
— Не мога да ям — отвърна му тя. — Има ли смисъл? Силите и смелостта не могат да ми послужат сега.
— Не бива да мислите тъй — рече Оливър. — Аз се заех да ви избавя жива от изпитанията, в които ви въвлякох, и ще устоя на думата си.
Тези думи прозвучаха така непоколебимо, че тя вдигна очи към него и се увери, че и изражението му бе също така непоколебимо и самоуверено.
— Всяка възможност за избавление е загубена за мене! — възкликна тя.
— Не смятайте всичко за загубено, докато съм жив аз — отвърна той.
Розамунд му отправи кратък поглед и на устните й заигра едва забележима усмивка.
— Вярвате ли, че сега ще останете жив за дълго? — запита го тя.
— Дотогава, докато пожелае господ — съвсем спокойно отвърна корсарят. — Писаното е писано. Стига да остана жив достатъчно дълго, за да спася вас, а тогава… бога ми, тогава ще съм живял достатъчно дълго.
Девойката обори глава. Тя сплиташе и разплиташе ръце на скута си. Снагата й леко потръпваше.
— Струва ми се, че и двамата сме осъдени — рече тя с глух глас. — Защото, ако вие умрете, помнете, че камата ви е още у мен. Аз не ще ви надживея.
Оливър неочаквано пристъпи с блеснали очи, с лека руменина, пробила през мургавата кожа на бузите му. Но изведнъж спря. Глупец! Как можа толкова погрешно да разбере думите й, пък дори и само за миг? Не беше ли истинският им смисъл предостатъчно ясен дори и без словата, които тя добави в следния миг.
— Господ ще ми прости, ако се видя принудена да го направя… ако избера по-лесния път на честта, защото честта, господине — добави тя явно за да го поласкае, — винаги представлява, повярвайте ми, по- лесният път.
— Зная — отвърна съкрушено той. — Колко съжалявам, че не съм вървял по него!
Сакр-ел-Бар замълча, сякаш се надяваше, че гласното му разкаяние може да изтръгне от нея някакъв отговор, че може да я накара да му каже някоя дума на опрощение. Но като видя, че Розамунд остана безмълвна и замислена, тежко въздъхна и заговори за други неща.
— Тук ще намерите всичко, което ви е необходимо — рече той. — Ако случайно нещо ви липсва, трябва само да плеснете с ръце, и един от робите ми ще се яви при вас. Ако им говорите на френски, те ще ви разберат. Съжалявам, че не можах да доведа жена, която да ви прислужва, но както сама разбирате, това беше невъзможно. — Той се запъти към входа.
— Напускате ли ме? — запита девойката с внезапна тревога.
— Естествено. Но бъдете сигурна, че ще съм много близко. Бъдете сигурна също така, че нямате причина за някакъв непосредствен страх. Работите не стоят по-зле, поне отколкото когато бяхте в коша. Всъщност много по-добре, понеже сега можете да се разположите малко по-спокойно и по-удобно. И тъй, не се измъчвайте, яжте и си починете. Да ви пази бог! Аз ще се върна малко след изгрев слънце.
Вън, на горната палуба, той намери Асад под навеса самичък с Марзак. Беше вече нощ, огромните фенери с полумесец бяха запалени над перилата на кърмата и пръскаха зловеща светлина по цялата дължина на кораба, очертаваха сенчести фигури и мъждиво блещукаха по голите гърбове на робите, приковани рамо до рамо към пейките, повечето от тях отпуснали се вече в неспокойна дрямка. Още един фенер висеше на главната мачта и друг от перилата на горната палуба — за удобство на пашата. Горе скупчените на гроздове звезди блестяха в безоблачното тъмновиолетово небе. Вятърът беше съвсем стихнал и светът бе обгърнат от покой, нарушаван само от едва доловимия шумолящ прибой на вълните върху пясъка в края на залива.
Сакр-ел-Бар отиде при Асад и го помоли за разговор насаме.
— Аз съм сам — рязко отсече пашата.
— Искаш да кажеш, че Марзак не представлява нищо — рече Сакр-ел-Бар. — Отдавна вече го подозирах.
Марзак се озъби и полугласно изръмжа, а пашата, изненадан от непринудеността, прозвучала в нехайните, подигравателни думи на капитана, можа само да повтори един ред от корана, с който Фензиле често му беше додявала напоследък.
— „Синът е другар на бащината си душа.“ Аз нямам тайни от Марзак. Тъй че говори пред него или не казвай нищо и си върви.
— Той може да е другар на твоята душа, Асад — отвърна корсарят с дръзка подигравка, — но аз благодаря на аллаха, че не е другар на моята. А това, което искам да ти кажа, засяга в известно отношение моята душа.
