малкото време, което му остава, за измолване на прошка от бога. Човечността и състраданието, от друга страна, му внушаваха, че най-добре ще е да не нарушава спокойствието на тази забрава. Като обсъди положението, той дълбоко се трогна от мисълта, че в такъв момент сър Оливър беше намерил време да помисли за него и неговата съдба и се беше нагърбил да уреди въпроса така, че да го спаси от въжето. И се трогна още повече, когато си спомни до каква степен сам той беше виновен за всичко, сполетяло сър Оливър. Размишлението за този героизъм породи известен героизъм у самия него и Джаспър се замисли дали не би могъл на свой ред да услужи на сър Оливър, като искрено признае всичко, което знае за причините, спомогнали да направят от сър Оливър това, което е сега. Това решение го възроди и колкото да е странно, то го възроди още повече при мисълта, че може би с признанието, което е решил да направи, ще изложи на опасност собствения си врат.
Така цялата тази безкрайна нощ той седя, подпрял болната си глава и въодушевен от първото в живота си решение да извърши едно наистина добро и себеотрицателно дело. Но съдбата, изглежда, имаше непреклонното намерение да провали това негово решение. Защото, когато в зори дойдоха да заведат сър Оливър на смърт, никой не обърна внимание на настояванията на Джаспър Ли да заведат и него при сър Джон.
— За тебе нищо не ни е заповядано — отряза накъсо един моряк.
— Може и да не е — отвърна капитан Ли, — защото сър Джон съвсем не знае какво мога да му кажа. Заведете ме при него, казвам ви, та да чуе от мене истината по известни въпроси, преди да е станало твърде късно!
— Млъквай! — заповяда му морякът и го шибна по лицето така, че той задигна и се строполи в ъгъла. — Скоро ще дойде и твоят ред. Сега за сега ни трябва тоя, другият неверник.
— Каквото и да кажеш, не ще помогне — увери го полугласно сър Оливър. — Но аз ти благодаря за това намерение, което показва, че си мой приятел. Ръцете ми са вързани, Джаспър. Ако не бяха, щях да поискам позволение да стисна твоите. Сбогом!
Сър Оливър бе изведен на златната слънчева светлина, която почти го заслепи след продължителния престой в тъмната дупка. Канеха се, както разбра, да го заведат в кабината, където трябваше да се разиграе кратката пародия на съдебен процес. Обаче на средната палуба ги спря един офицер, който им заповяда да почакат.
Сър Оливър седна върху намотаното въже, заобиколен от стражата, и привлече към себе си любопитните погледи на простите моряци. Те се стълпиха на носа и по люковете да зяпат този непобедим корсар, който от някогашен корнуолски благородник бе станал вероотстъпник, мюсюлманин и страшилище за християнския свят.
Но истината е, че в него трудно можеше да се различи някогашният корнуолски благородник, както седеше там, все още облечен в кафтана от среброткан плат върху бялата туника и с чалма от същия плат, увита около стоманения му шлем, който завършваше с шип. Той нехайно клатеше почернелите си жилести крака, голи от коляното до глезена, с непроницаемото спокойствие на фаталиста, изписано върху мургавото ястребово лице със светли ахатови очи и чаталеста черна брада; и тези груби матроси, които се бяха събрали, за да му се присмиват и да се гаврят с него, занемяха при вида на безстрашното му и стоическо държане пред лицето на смъртта.
Ако забавянето го дразнеше, той с нищо не го показваше. Ако твърдите му светли очи поглеждаха насам и натам, то не беше от празно любопитство. Той търсеше Розамунд, надяваше се да я зърне за сетен път, преди да тръгне на последното си страшно пътуване.
Но Розамунд не се виждаше. Тя беше по това време в кабината. Беше прекарала там вече цял час и това бавене се дължеше именно на нея.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА
СЪДИИТЕ
Поради липса на жена, на чиито грижи да я поверят, лорд Хенри, сър Джон и корабният лекар мастър Тобиъс с общи усилия бяха направили всичко каквото могат за Розамунд, когато, изтръпнала и полузашеметена, я донесоха на „Сребърната чапла“.
Мастър Тобиъс й даде от грубите възстановителни средства, с които разполагаше, и след като я настани колкото можеше по-удобно върху една кушетка в просторната кабина на кърмата, съобщи, че трябва да й се даде възможност за почивка, от каквато изглеждаше да има крайна нужда. Той изтика навън командира на кораба и кралския управител, а сам слезе долу да се заеме с по-спешния случай, който изискваше вниманието му — случая на Лайонел Тресилиън, когото бяха донесли от галеасата безсилен и в безсъзнание, заедно с още трима-четирима други ранени от екипажа на „Сребърната чапла“.
В зори сър Джон беше слязъл долу да се осведоми за ранения си приятел. Завари лекаря надвесен над Лайонел. Когато влезе, мастър Тобиъс се обърна настрана, оплакна ръцете си в металически леген, сложен на пода, и се изправи, като ги бършеше с кърпа.
— Не мога да сторя нищо повече, сър Джон — промърмори той с печален глас. — С него е свършено.
— Искате да кажете, че е умрял? — възкликна сър Джон разтревожено.
Лекарят захвърли настрана кърпата и бавно свали запретнатите ръкави на черната си риза.
— Кажи-речи, умрял — отговори той. — Чудното е, че изобщо някоя искрица живот може все още да се задържи в тяло с такава дупка в него. Той има вътрешен кръвоизлив, а пулсът му непрекъснато отслабва. И така ще продължи, докато неусетно издъхне. Трябва да го смятате вече за мъртъв, сър Джон. — Мастър Тобиъс позамълча. — Милостив, безболезнен край — добави той и престорено въздъхна с благоприлично сериозно изражение на бледото си бръснато лице, понеже подобни сцени бяха нещо обикновено в неговия живот. — От четиримата други — додаде той — Блер умря, останалите трима ще оздравеят.
Но сър Джон не прояви никаква загриженост за другите. Скръбта и обезсърчението от секването на всякаква надежда за приятеля му изключваха за момента всички други мисли.
— Няма ли поне да дойде на себе си? — настойчиво попита той, макар вече да беше получил отговор и на този въпрос.
— Както ви казах, можете да смятате, че е вече умрял, сър Джон. Не мога да направя за него нищо с моите знания.
Сър Джон обори глава с помръкнало и печално изражение.
— Както и аз с моето правосъдие — добави той мрачно. — При все че ще отмъсти зарад него, то не ще може да ми върне приятеля. — Той погледна лекаря. — Отмъщението, господине, е най-празната от всички подигравки, които съставляват живота.
— Вашето задължение, сър Джон — отговори лекарят, — е да бъдете съдия, а не отмъстител.
— В крайна сметка същото нещо, наречено с друга дума. — Той се приближи към Лайонел и загледа хубавото бледо лице, над което вече витаеха тъмните сенки на смъртта. — Поне да проговореше в интереса на предстоящото прилагане на правосъдието! Да можехме да имаме поне неговите лични показания, в случай че някога се потърси от мене сметка за обесването на Оливър Тресилиън.
— Такъв въпрос положително не може никога да възникне, господине — забеляза лекарят. — Думата на госпожица Розамунд ще е достатъчна без всякакви други показания, ако изобщо някога стане нужда дори от това.
— Да! Престъпленията му срещу бога и човека са твърде добре известни, за да може който и да е да се усъмни някога в правото ми да се разправя с него без всякакво бавене.
На вратата се почука и личният слуга на сър Джон влезе със съобщението, че госпожица Розамунд желаела незабавно да го види.
— Сигурно е нетърпелива да узнае какво става с него — реши сър Джон и изпъшка: — Боже мой! Как да й го кажа? Да я смажа точно в часа на избавлението й с такава новина! Имало ли е някога по-жестока ирония? — Той се обърна и пристъпи тежко към вратата. Там се спря. — Нали ще останете при него докрай? — запита той лекаря.
Мастър Тобиъс се поклони.
— Разбира се, сър Джон. — И добави: — Няма да е дълго. Сър Джон пак погледна към Лайонел — прощален поглед.
— Бог да успокои душата му! — дрезгаво промълви той и излезе.
