Сър Джон скочи на крака с пламнало лице.
— Кълна се в небето, безочлив подлецо…
Но лорд Хенри го спря, като сложи ръка на ръкава му, за да го обуздае, и леко го подръпна обратно на мястото му. След това сам се обърна към обвиняемия:
— Господине, думите ви не са достойни за човек, който, каквито и да са престъпленията му, си е спечелил славата на корав и храбър войник. Делата ви са толкова добре известни — особено това, което ви принуди да избягате от Англия и да станете морски разбойник, както и появяването ви в Аруинак и отвличането, извършено там, — че осъждането ви от английския съд е без всякакво съмнение предрешен въпрос. Въпреки всичко ние сме съгласни и на това, както ви казах, стига да поискате. И все пак — добави той и гласът му прозвуча по-ниско и много сериозно, — ако ви бях приятел, сър Оливър, щях да ви посъветвам да предпочетете кратката морска процедура.
— Господа — отговори сър Оливър, — не съм оспорил правото ви да ме обесите, нито го оспорвам сега. Не мога да ви кажа нищо друго.
— Но аз мога!
Така най-после Розамунд стресна съда с отчетливия си остър възглас. Всички се обърнаха да я изгледат, когато се изправи и застана, висока и неотразима, в края на масата.
— Розамунд! — възкликна сър Джон и скочи на свой ред. — Умолявам те…
С властно, почти презрително движение на ръката тя го накара да млъкне.
— Понеже в историята с отвличането, в което е обвинен сър Оливър, аз съм лицето, за което се казва, че е било отвлечено — каза тя, — може би няма да е зле, преди да разгледате въпроса по-нататък, да чуете онова, което може да кажа впоследствие пред съда в Англия.
Сър Джон сви рамене и седна. Стана му ясно, че девойката ще направи, както си беше наумила, а беше сигурен и в това, че единственото, което може да постигне, е да им загуби времето и да продължи агонията на обречения корсар.
Лорд Хенри се обърна към нея с крайно почтителен вид:
— Тъй като подсъдимият не е отхвърлил обвинението и тъй като е достатъчно разумен да не настоява да бъде изправен пред редовен съд, няма защо да ви безпокоим, госпожице Розамунд. Нито пък ще бъдете търсена за някакви показания от съда в Англия.
— Тъкмо в това грешите, ваша светлост — възрази тя с много спокоен глас. — Непременно ще ме потърсят да кажа нещичко, след като обвиня всички ви в убийство в открито море, както и ще ви обвиня, ако изпълните докрай намерението си.
— Розамунд! — извика Оливър, обзет от внезапно изумление, и това бе вик на радост и ликуване.
Тя го погледна и се усмихна — това бе усмивка, изпълнена със смелост и дружелюбие, нещо повече — усмивка, за която, според него, грозящото го обесване бе нищожна цена. Сетне девойката се обърна отново към съда, в който думите й бяха вселили внезапен ужас.
— Понеже той не се унижава да отхвърли обвинението, трябва да го отхвърля зарад него аз — заяви им тя. — Той не ме е отвлякъл, господа, както се твърди. Аз обичам Оливър Тресилиън. Аз съм пълнолетна и съм господарка на своите действия, аз отидох с него в Алжир по собствена воля и там станах негова жена.
Да беше хвърлила сред тях бомба, надали щеше да причини по-голямо объркване в умовете им. Те седяха, облегнати на столовете, зяпаха я с безизразни лица и несвързано мърмореха.
— Негова… негова жена? — избърбори лорд Хенри. — Вие станахте негова…
И тогава сър Джон яростно се намеси:
— Лъжа! Лъжа, за да спаси тоя мръсен злодей от въжето!
Розамунд се наведе към него и усмивката й се превърна почти в презрителна гримаса.
— Винаги сте имали бавен ум, сър Джон — рече тя. — В противен случай не би трябвало да ви напомням, че не бих имала никакво основание да лъжа и да го спасявам, ако наистина ми беше причинил злото, което му се приписва. — Тя погледна към другите. — Смятам, господа, че по този въпрос моята дума ще натежи повече от думата на сър Джон или на някой друг пред който и да е съд.
— Бога ми, това е вярно! — възкликна смаяният лорд Хенри. — Почакайте малко, Килигрю! — И той отново усмири буйния сър Джон. Негова светлост загледа сър Оливър, който всъщност съвсем не беше най- малко слисаният в цялата тази група. — Какво ще кажете вие за това, господине? — попита той.
— За това? — откликна се почти онемелият корсар. — Какво друго може да се каже? — избягна той прекия отговор.
— Това не е истина! — пак се развика сър Джон. — Ние бяхме свидетели на станалото, вие и аз, Хари, и ние видяхме…
— Видяхте — прекъсна го Розамунд. — Но вие не сте знаели какво е било уговорено.
За миг това ги накара да замълчат отново. Приличаха на хора, застанали на ронеща се почва, където всяко усилие да стигнат по-здраво място причиняваше само ново свличане. Тогава сър Джон презрително се изсмя и й отправи следващата си нападка:
— Без съмнение тя ще е готова да се закълне, че годеникът й мастър Лайонел Тресилиън я е придружил драговолно при това бягство.
— Не — отговори девойката. — Що се отнася до Лайонел Тресилиън, той беше отведен, за да изкупи греховете си — грехове, които беше стоварил върху този свой брат, грехове, които са предмет на другото ви обвинение срещу него.
— Какво искате да кажете пък с това? — попита негова светлост.
— Че историята, че сър Оливър е убил брат ми, е клевета; че убиецът е Лайонел Тресилиън, който, за да не бъде изобличен и за да довърши делото си, е наредил сър Оливър да бъде отвлечен и да бъде продаден като роб.
— Това е вече много — изкрещя сър Джон. — Тя си играе с нас, тя прави бялото черно, а черното бяло! Тя е била омагьосана от този хитър мошеник с мавритански магии, които…
— Чакайте! — рече лорд Хенри и вдигна ръка. — Позволете ми! — Той се обърна много сериозно към Розамунд: — Това… това е много тежко обвинение, госпожице. Имате ли някакво доказателство… нещо, което смятате като доказателство за това, което твърдите?
Но сър Джон не се поддаваше на увещания:
— Това е само лъжливата история, която й е разказал този злодей! Той я е омагьосал, казвам ви! Това е ясно като белия ден вънка!
Сър Оливър направо се изсмя на тези думи. Настроението му беше започнало да става весело, радостно, ликуващо и това беше първият му изблик:
— Да съм я омагьосал? Решили сте за всичко да имате обвинение. Първо пиратство, сетне отвличане и убийство, сега пък черна магия!
— Ах, моля ви се, един момент! — възкликна лорд Хенри и си признава, че в този миг е изпитвал известно раздразнение. — Сериозно ли твърдите, госпожице Розамунд, че Лайонел Тресилиън е бил този, който е убил Питър Годолфин?
— Сериозно ли? — възкликна тя и устните й се извиха в презрителна усмивка. — Не само го твърдя, аз се кълна в това тука, пред лицето на бога! Лайонел е бил онзи, който е убил брат ми, и Лайонел е този, който е разпространил мълвата, че го е извършил сър Оливър. Говореше се, че сър Оливър избягал от последиците на направените против него разкрития, и аз за свой позор повярвах на хорските приказки. Но след това открих истината…
— Истината ли, казвате, госпожице? — завика неукротимият сър Джон с тон на страстно презрение. — Истината!…
И негова светлост пак се видя принуден да се намеси.
— Имайте търпение, човече! — смъмри той благородника. — Истината ще възтържествува накрая, не се безпокойте, Килигрю.
— Само си губим времето! — промърмори сър Джон и потъна в мрачно мълчание.
— Трябва ли да разбираме от думите ви, госпожице — подхвана отново лорд Хенри, — че изчезването на обвиняемия от Пенароу не се е дължало на бягство, както се предполагаше, а на това, че е бил отвлечен по нареждане на брат си?
— То е тъй вярно, както е вярно, че стоя тука пред лицето на всевишния — отговори тя с глас, който
