и отчаянието, с което тя се бореше за неговия живот, докато не чу и не прецени искреността на признанието й, че го обича и иска да изкупи всичките му страдания в миналото. Това го подтикна към действие, а ако беше нужен и още някакъв подтик, той го получи, когато съдиите заклеймиха думите й като измама, когато й се присмяха в лицето зарад онова, което предполагаха да е лъжа. Тогава у него се надигна гняв, който подсили решението му да им даде отпор и да използува единственото оръжие, което му оставаше — оня благоприятен случай, който някакъв справедлив бог бе поставил на негово разположение почти въпреки собствената му воля.
— Нямах никаква представа, господа — каза той, — че сър Джон е бил ръководен от самото провидение, когато е нарушил условията на предаването ми и е задържал един пленник от моята галеаса. Този човек, както казах, е бивш английски моряк на име Джаспър Ли. Той ми падна в ръцете преди няколко месеца и избра същия път за спасение от робството, който бях избрал и аз при същите обстоятелства. Аз се показах милостив, като му позволих да го направи, защото той е същият капитан, който бе подкупен от Лайонел да ме отвлече и отведе във Варвария. Заедно с мене той попадна в ръцете на испанците. Заповядайте да го доведат тука и го разпитайте.
Всички го гледаха в мълчание, но на доста лица той видя изписано изумление от неговата дързост, както я схващаха те. Пръв заговори лорд Хенри.
— Това е наистина извънредно странно, господине, извънредно подозрително съвпадение — каза той и не можеше да има никакво съмнение, че лекичко се подсмива. — Точно нужният човек да бъде тука, на кораба, и да е бил взет в плен така, кажи-речи, случайно…
— Не съвсем случайно, но горе-долу. Той не крие, че има зъб на Лайонел, понеже на Лайонел дължи злощастията си. Снощи, когато Лайонел тъй необмислено скочи от галерата. Джаспър Ли видял удобен случай да уреди старата сметка и се възползувал от него. Именно това стана причина да бъде задържан.
— Дори да е така, тази случайност е цяло чудо!
— Ако искаме правдата да тържествува, ваша светлост, понякога трябва да се случват и чудеса — отвърна сър Оливър и в гласа му отново прозвуча предишната подигравка. — Накарайте да го доведат и го разпитайте. Той не знае нищо за станалото тука между нас. Би било лудост да се предположи, че е бил подучен за положение, което никой не би могъл да предвиди. Хайде, заповядайте да го доведат тука!
Отвън се чуха стъпки, но никой не им обърна внимание в момента.
— Положително прекалено дълго вече се оставяме да ни разиграват разни лъжци! — каза сър Джон.
Вратата рязко се отвори и на прага се поява слабата, облечена в черно фигура на лекаря.
— Сър Джон! — извика той припряно, като прекъсна безцеремонно заседанието и не обърна внимание на това, че лорд Хенри се навъси. — Мастър Тресилиън дойде на себе си! Иска да види вас и брат си! По- бързо, господа! Той вече издъхва!
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ШЕСТА
ПРИСЪДАТА
Всички присъствуващи забързаха подир лекаря към кабината долу; сър Оливър вървеше последен между своите стражи. Те се струпаха около постелята, на която лежеше Лайонел: лицето му беше оловносиво, той дишаше тежко, очите му бяха помътнели и изцъклени.
Сър Джон пристъпи към него, отпусна се на едно коляно, за да прегърне с обич тази изстиваща вече плът, много внимателно го повдигна към другите и го облегна на гърдите си.
— Лайонел! — възкликна той с покрусен глас. И след това, сякаш мисълта за отмъщение можеше да успокои и облекчи последните минути на издъхващия му приятел, добави: — Злодеят е в нашите ръце!
Много бавно и с очевидно усилие Лайонел извърна главата си надясно, помътнелите му очи се насочиха оттатък сър Джон и затърсиха някого между онези, които го бяха наобиколили.
— Оливър? — промълви той с дрезгав шепот. — Къде е Оливър?
— Няма защо да те тревожим… — заговори сър Джон, но Лайонел го пресече.
— Почакайте! — заповяда той по-високо. — Жив ли е Оливър?
— Ето ме — чу се дълбокият глас на сър Оливър и тези, които стояха между него и брат му, се дръпнаха настрана, та да не го закриват.
Лайонел се поизправи и го загледа продължително и мълчаливо. След това се отпусна пак бавно върху гърдите на сър Джон.
— Бог е бил милостив към мене, грешника — каза той, — понеже ми дава възможност да изкупя вината си, макар и със закъснение. — След това той с мъка се надигна пак, протегна ръце към сър Оливър и гласът му се разрасна в умоляващ вик: — Нол! Братко мой! Прости!
Оливър пристъпи напред, без някой да му попречи, и се изправи над брат си все още с ръце, вързани на гърба, така висок, че чалмата му опря в ниския таван на кабината.
— Какво искаш да ти простя? — попита той.
Лайонел се помъчи да отговори и се отпусна пак в прегръдките на сър Джон, без да може да си поеме дъх; кървава пяна изби на устните му.
— Говорете! О, говорете, за бога! — примоли му се Розамунд от другата страна и в гласа й затрептя терзание.
Той я погледна и едва забележимо се усмихна.
— Не се бойте — пошепна той. — Аз ще говоря. Господ ме пощади за тази цел. Не ме прегръщайте, Килигрю. Аз съм… най-подлият човек. Аз… аз бях този, който уби Питър Годолфин.
— Боже мой! — изстена сър Джон, а лорд Хенри пое дълбоко дъх, смаян и разбрал всичко.
— О, но не това е моят грях — продължи Лайонел. — В това нямаше нищо грешно. Ние се бихме и аз го пронизах при самоотбрана, в честен бой. Греха аз сторих след това. Когато подозрението падна върху Оливър, аз го раздухах… Оливър знаеше, че аз съм убиецът, но мълчеше, за да ме укрие. Беше ме страх, че истината ще се узнае въпреки всичко… и… и аз му завиждах, и… и наредих да бъде отвлечен и продаден…
Глъхнещият му глас се загуби в тишината. Разтърси го кашлица и леката червена пяна на устните му се увеличи. Но той се съвзе отново и остана да лежи, като подръпваше с пръсти покривката.
— Кажете им — каза Розамунд, която в отчаяната си борба за живота на сър Оливър успяваше да разсъждава безстрастно и спокойно да мисли за най-същественото, — кажете им името на човека, когото наехте да го отвлече.
— Джаспър Ли, капитанът на „Лястовичка“ — отговори Лайонел и девойката стрелна лорд Хенри с поглед, в който блестеше тържество, при все че лицето й беше пепелносиво, а устните трепереха.
Тогава тя се обърна пак към умиращия, почти неумолима в твърдото си решение да изтръгне от него цялата съдбовна истина, преди да е замлъкнал.
— Кажете им — помоли го тя — при какви обстоятелства сър Оливър ви изпрати снощи на „Сребърната чапла“.
— Оставете, няма защо да го тревожим — намеси се лорд Хенри. — Той каза вече достатъчно. Бог да ни прости, че сме били слепи, Килигрю!
Сър Джон мълчаливо обори глава над Лайонел.
— Вие ли сте, сър Джон? — прошепна умиращият. — Какво? Още ли сте тук? Ха! — Той като че ли се засмя, но се пресече. — Аз умирам… — промърмори той и гласът му отново закрепна, послушен на сетния проблясък на отпадащата воля. — Нол! Аз умирам! Аз… аз поправих грешката си… всичко, каквото можах. Дай ми… дай ми ръката си! — И той слепешката протегна десницата си.
— Бих ти я дал и по-рано, но ръцете ми са вързани! — възкликна Оливър, обзет внезапно от бяс. После напрегна цялата си исполинска сила и с едно дръпване разкъса въжетата, с които беше вързан, сякаш бяха обикновени конци. Тогава хвана протегнатата ръка на брат си и коленичи пред него. — Лайонел!… Момчето ми! — изплака той.
И сякаш всичко, което се беше случило през последните пет години, изчезна. Жестоката му, неумолима омраза към природения брат, болезненото чувство за неправдата, парещата жажда за отмъщение, всичко беше мъртво, погребано и забравено в този миг. Нещо повече — те като че ли никога не бяха съществували. В този миг Лайонел се превърна пак в слабия, хубав, обичан брат, когото беше отгледал, закрилял и пазил,
